Понеделник, 04 Юли 2022
 
Други

Анархисти в Пазарджик и в Пазарджишко

  02.06.2022 08:06             
Анархисти в Пазарджик и в Пазарджишко
Михаил Герджиков

Уважаеми читатели,
В следващите книжни броеве на "Знаме" ще се запознаете с малки съкращения с изследователската статия на Костадин Зяпков за анархистите в Пазарджик и Пазарджишко. Тя се публикува за първи път с любезното съгласие и съдействие на автора, за което редакцята на "Знаме" му благодари. По-нататък ще поместим и статиите му за анархистичното движение в Чепинско и анархизма в Ракитово и Дорково. Това са отдавна забравени страници от роднта история - част от историята и на
Пазарджик и Пазарджишко. Поместваме първата част от статията със съкращения. Цялата четете в книжния брой на вестника.

АНАРХИСТИ В ПАЗАРДЖИК И ПАЗАРДЖИШКО

Роден съм в Ракитово. Младежките ми години преминаха там. Като ученик в гимназията на Велинград познавах тамошните анархисти, а с някои от тях бях доста близък – братовчедите зъболекари Милош и Георги Попови, медицинският работник Петър Лозанов, Захари Ненчов, братята Георги и Борис Попгеоргиеви, Димитър Щерянов, Александър Грънчаров, Иван Кондев и др. Родителите ми също бяха анархисти. Тези идеи се споделяха и от брата и сестрата на мама – Боян и Янка Статеви. Всички споменати бяха репресирани от комунистическия режим, някои минаха през концлагери, но хората във Велинград, Ракитово и Дорково ги приемаха като стойностни хора – интелигентни, честни и смели. За тях нищо не се пишеше и говореше. Комунистите бяха решили за анархистите дори лошо да не се говори.

В Пазарджик живея вече 50 години.

Не помня как се запознахме с известния пазарджишки журналист Константин Генчев.  Той ми сподели, че баща му е имал такива идеи и се познава с д-р Константин Кантарев, който освен с медицина се занимава с литература и анархизъм. Казах му за познанството ми с д-р Кантарев още от студентските години в Пловдив, че той е бил в концлагера „Богданов дол“ заедно с баща ми. Станахме близки с бай Коце Генчев. Ходили сме на литературни срещи в читалище „Виделина“ в Пазарджик и в Перущица. Веднъж го заведох при хора от Бялото братство и при един анархист в Прослав.  По-късно двамата посетихме болния д-р Кантарев, от когото взех интервю. Надявах се, че Константин Генчев ще напише за анархистите в Пазарджишко, защото имаше богата информация. Но явно вече беше доста остарял. Даде ми лист с имената на анархисти от Пазарджик с уговорка, че ще ми даде още един списък. Не успя. Почина през 2012 г. Осем години по-късно, няколко месеца преди самият той да почине, на среща ме покани проф. Тодор Балкански. Помоли ме да напиша за анархистите-бунтари от Пазарджишко. Отговорих му, че това е работа за кореняк пазарджиклия (пазарджичанин, както той казваше). Сега, убеден, че не съм подходящият човек, който трябва да напише за анархистите  от Пазарджишко, реших да направя опит, пък дано някой някога го направи по-пълно и по-достоверно.

Целта ми не е да обяснявам що е анархизъм. Искам да напиша по няколко реда или само да спомена имената на пазарджишки привърженици на безвластническите идеи.  Сведения за тях ще търся от:

-          Д-р Кантарев

•         Негов материал „Пантеона на българския анархизъм“

•         Негов ръкопис

•         Книгите му „Пролетта на един град“ и „Един безвластник в лапите на властта“

-          Списъка на Константин Генчев

-          Книгата на Лъчезар Кръстев  „Пуста кюския“

-      Бележки от инж. Борис Янев

-      „Пазарджишките родови хроники“ на Бистра Риндова

-      „Трудната прошка на историята“ на Илия Стефанов

-      Енциклопедия Пазарджик

-      Сборник „Звезди във вековете“, издателство на БКП, 1972 г.

-      Сборник „Незабравими имена“ – Загинали в борбата против капитализма и фашизма от Пазарджишки окръг – 1971 г.

-      Интернет

-      Спомени на приятели и познати

Предварително предлагам малко информация за трима видни анархисти, за които ще става дума по-нататък и които имат връзка с Пазарджик.

МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ е български общественик, анархист и революционер. Баща му, Иван Павлов Герджиков, е от Копривщица, но след завършване на Болградската гимназия се установява в Пловдив. Майка му – Магдалена Илич е батачанка, по-късно живяла в Пазарджик. Михаил е роден на 26.I.1877 г. в Пловдив. Там приема идеите на анархизма, повлиян от приятеля на Христо Ботев Русел Судзиловски. Като ученик в Пловдивската мъжка гимназия е един от организаторите на анархистически кръжок. Изключен от гимназията, но успява да се дипломира и заминава да следва право в Женева. Там също става един от организаторите на т.н. Женевска анархистическа група. В нея участват Петър Манджуков, Коста Нунков от Чирпан, Слави Мерджанов от Карнобат, дъщерята на Христо Ботев –  Иванка, Людмила Майер от Пазарджик и др. Техен активен  сътрудник е писателят Георги Стаматов.

През 1899 г. става учител в Битоля, включва се във ВМОРО, силно се сближава с Гоце Делчев, участва в четата на Христо Чернопеев, организира и собствена чета. Близък е с гемиджиите. Става един от ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието работи за настаняването на дошлите в България въстаници. Заедно с Върбан Килифарски издават вестниците „Свободно общество“ и „Безвластник“, редактира вестник „Пробуда“. Взема участие в Балканската война. Той е един от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) през 1919 г... Много е писано за Михаил Герджиков – Мишел, затова съм кратък. Ще спомена два случая от живота му, защото те говорят за отношението му към властниците. През 1913 г. Мишел участва с доброволческа македоно-одринска бригада, около 3000 души. След като Одрин пада, Фердинанд и Министерството на войната решават, че трябва да наградят отличилите се. Между тях е и Мишел Герджиков, на когото искат да връчат орден. Той го взима и го връзва на едно куче. Около месец преди смъртта на Мишел, Васил Коларов, формален председател на републиката, отива в дома му в София на ул. „6-ти септември” 30, за да му поднесе високо държавно отличие.  Двамата са връстници, били са и в Швейцария, познават се от Женевския кръжок. Мишел връща отличието. Не може да го приеме, докато не бъдат пуснати от затвора неговите другари анархисти. Казва му: „Василе, ако беше дошъл Георги Димитров, щях да му простя, защото е простак. Но на тебе никога.”

Мишел умира в София на 18. III. 1947 г. Погребението му се превръща в последната масова публична демонстрация на българския анархизъм и на македоно-одринското опълчение. На следващата година над  анархистите е извършен жесток погром.

Костадин ЗЯПКОВ

Следва продължение


Свързани