На нобелиста за литература Хенри Милър принадлежат проникновените мисли „Мисията на човека на земята е да помни”.
Човешката памет е един от образите на безсмъртието. Тя не позволявада забравим хора и събития, защото влиза в противоборство с времето и накрая го побеждава.
Не съм забравил 24 юли 2007 година. На тази дата Кристияна, Нася, Валя, Снежана, Валентина, д-р Ашраф и д-р Георгиев стъпиха на българска земя след 8-годишна одисея.
Бяха обвинени в извършване на чудовищно престъпление. Родил се беше най-абсурдният СПИН-процес, белязал адвокатската ми съдба. Осъществи се копнежът на моя живот – да пледирам пред Върховен съд на чужда държава.
Ние, българските адвокати, излязохме с достойнство от процеса. Нито за миг не абдикирахме от бойното поле на словосражението, не подгънахме колене, не се поддадохме на съображения. Пледирахме високо, ясно и отчетливо. Затова ни вярваха. Воювахме за справедливост, ако и да знаехме, че справедливостта трябваше да я търсим нейде из Марианската падина.
Макар и страдалци, българките устояха и нито за миг не ги напусна надеждата да живеят. Вярваха, че ще се върнат.
И днес казвам: Сестрите не поискха невъзможни неща. Не отправиха упрек към когото и да било.
Вярваха, че не са сами, че народът ни беше съпричастен към тяхната участ и съдба. Стоически понесоха смъртните присъди. Не си позволиха да изрекат хулни думи за либийското правосъдие и тогава, когато техните мъчители ги дадоха на съд за набедяване в пестъпление.
В този процес сестрите и Ашраф бяха оправдани. Съдът в Триполи преодоля емоционалното пристрастие и предубеждение, опря се на доказателствата, анализира ги и стигна до единствено възможния правен извод: Да отхвърли тъжбата.
И когато съдебният състав влезе в залата, за да огласи оправдателната присъда, осени ме Виктор Юго: „Съдия, който е положил клетва, вече не е човек. Той е олтар. Бог слиза там.”
Именно тогава реших да напиша книгазапроцеса, за да разкажа всичко онова, което се бе случило в съдебната зала и извън нея. Написах я за седем дни. Озаглавих я „Марианската падина или измеренията на справедливостта”.
И днес, 15 години след събитията, добронамерено ме питат: „Струваше ли си да участваш в процес с предизвестен край?”
Не по принуда, а по силата на възпитание на разума, отговарям чрез мисли на Кърт Вонегът: „Човек трябва да е достатъчно смел, за да се бори срещу неща, които може да промени, достатъчно търпелив, за да понесе нещата, които не може да промени и достатъчно умен, за да разбере разликата между двете.”
И днес съзнанието ми е пронизано от мисълта за Марианската падина.
Хари ХАРАЛАМБИЕВ
Два интересни момента от битието на адвокат Хараламбиев като защитник на българските медици в Либия - само в книжния брой на "Знаме"
