На 23 юли се навършиха 80 години от разстрела на големия поет Никола Вапцаров – единственият български носител на изключително престижната международна награда на Световния съвет на мира (1953 г., посмъртно). Последните ни взаимоотношения със Северна Македония ме подсещат за една стара статия на Борис Данков от 5 ноември 2009 г. „Как Скопие приватизира Вапцаров”, публикувана на две страници във вестник „Дума”. Много актуална статия. По темата изследвачът Данков работи в продължение на много години. „Повече от половин век – пише възмутен той – в съседна нам държава си самовнушават, че Никола Йонков Вапцаров е македонец.
Трупат грамада от „изследвания” и „научни приноси”,
с които се опитват да докажат, че роденият в Банско поет е „македонец по душа и сърце”, че неговата поезия няма нищо общо с България, дори и да е написана на български език.” Авторът недоумява, че повече от половин век учебниците и училищата в бившата югорепублика продължават да се пълнят с откровени лъжи… И голямата беда е там, че тези недостойни измами прехвърлят границите на нашата югозападна съседка и целенасочено подвеждат с долнопробните си измислици европейската и световната научно-изследователска мисъл. Затова и Борис Данков не крие учудването си, че Вапцаров е представен в сайта на Британската библиотека като „македонски” поет. И ако изключим последните опити на България да сложи край на тоталното „помакедончване” в духовен и исторически план (дано този път бъдат успешни),
в продължение на десетилетия почти нищо не се правеше от българските власти
за предотвратяване на обезбългаряването на нашите единокръвни сънародници. И всичко в интерес на добросъседството, което никога досега не бе искрено споделено, огорчено констатира Данков. В статията си той ни връща към първите стъпки на „помакедончването” на Вапцаров, станало и с помощта на България – след като Македония влезе в състава на Титова Югославия. Когато на сцената излязоха Венко Марковски, Димитър Митрев и Георги Абаджиев, създали през 1946 г. в Скопие Дружество на македонските писатели – явяващо се като приемник и наследник на Македонския литературен кръжок, възникнал през 1938 г., в който активно е участвал и Вапцаров. Но грешат тези, които се опитват да ни убеждават, че поетът бил нагазил във водите на македонизма. Сетнешните стъпки от живота му опровергават тези недодялани твърдения.
Грабителските апетити на Скопие
обаче включваха преводи на негови стихове, а през 1954 г.,както отбелязва и Борис Данков, стихотворенията му „Илинденска” и „Земя”, преведени от Георги Иванов и Славчо Яневски, са включени в „Антология на македонската поезия”. По-късно под редакцията на Георги Старделов излиза книгата „Песни” на Вапцаров. С други думи – поетът вече си е невъзвратимо техен и споровете са излишни. Така се слага началото на нескончаемото превеждане на творби на българския поет – от български на сърбизиран скопско-велешки диалект на българския език. Данковски подробно ни запознава в изследването си с
напъните на редица скопски „учени” да присвоят Вапцаров
Апологети на тази идея са хора като Блаже Ристовски – откривателят на потенциалната македонска национална принадлежност на Вапцаров, и Гане Тодоровски – изобретателят на двойната литературна принадлежност и деятелност на Вапцаров. Данков недоумява как в книгата на Ристовски „Македонецът Вапцаров” (2005), издадена от Македонската академия на науките и изкуствата, авторът съвсем априорно обявява, че поетът „в течение на целия си творчески живот се е чувствал и действал само като македонец”. Фалшификациите и лъжите, тиражирани там, внушават на мало и голямо, че майката на поета Елена Вапцарова, сестра му Райна и брат му Борис били „направили декларации за македонското си потекло”.
Продрум ДИМОВ
Цялата статия - в книжния брой на "Знаме"
