Когато тупам по рамото обикновените хора, чрез тях го правя и със себе си
Илия Михайлов е учител, блогър, писател, фен - човек, здраво стъпил на земята и то съвсем не заради физиката си на бодигард. Преди часове в неслучаен ден бе представянето на шестата му книга – „Приближаване“, рекламирана и от популярни наши лица от музикалната и актьорската гилдия. И сега благотворителната кауза бе налице. Бяха събрани над 1500 лева за учителка, страдаща от тежко заболяване. С Илко сме стари приятели, затова усещам вълнението му от факта, че сегашното представяне е по-различно. Предстои му да бъде промотиран като писател в национален мащаб. Заслужават го и книгата, и читателят.
- Илко, шестата ти книга „Приближаване“ сякаш е по-претенциозна – в добрия смисъл на думата?
- Специално благодаря на издателство „Планини“ за доверието и на Румен Христов, и на Жоро Връбчев – писателят от Пещера е неин редактор. Това са двама души с големи сърца. Хора-метълисти, пък аз съм рокаджия. Вярвам, че тази музика прави хората по-добри и мисля, че и това също имаше значение. А книгата… Това е обикновена книга за обикновените хора от един обикновен човек. Винаги ще продължа да се опитвам да бъда здраво стъпил на земята. Не се мисля за някакъв велик писател. Обаче си стоя зад всеки написан ред, защото ми излиза от душата и сърцето. Но да, по-различно е. В началото на декември ще участваме с издателство „Планини“ в Панаира на книгата в София. В един от дните ще бъда там. След Нова година имам покана от библиотеката в Благоевград. Планираме представяне и в Пловдив... Автор на предговора е журналистът Георги Тошев, Жоро Връбчев е редактор, а корицата отново е дело на Катрин Малинова, с която работим шеста поредна книга. На 21-и бе първото представяне в Пазарджик. Избрахме да е в Деня на християнското семейство. Хубаво е, че мина пак под знака на благотворителността.
- Кое е по-важно? Приближаването към другите или приближаването на теб самия към себе си?
- Мисля, че чрез едното можем да стигнем до другото. Като се приближим до другите, можем да стигнем до по-трудното и да се приближим до себе си. Ако на някой му се струва по-лесно обратното, обратното да е! Понякога запитвал ли си се, че понякога много се отдалечаваме от себе си. Някои в това отдалечаване се изгубват. За съжаление край мен виждам много такива неприятни примери. Хората забравят да си казват, че се обичат. Забравят, че се обичат. Приемат се като даденост. Отдалечаване.
- Един от героите ти е „болен от човещина“. Ако човек не се е родил с такава диагноза, не е ли невъзможно да бъде „заразен?
- Възможно е. Слава Богу, има много примери и в тази посока около мен. Виж момченцето от Перник, Сашко. Каква заразителна вълна от съпричастност на хиляди непознати хора. Колко е хубаво, че тази болест е заразна. Е, има и хора, които са имунизирани срещу нея с последен вид ваксини (смее се). Някой беше казал, че пиша за малките хора. Аз ги наричам обикновени хора. Макар че и това не е достатъчно коректно, защото всеки човек е необикновен. Тези „обикновени хора“ винаги са ме вълнували. Опитвал съм се да вляза в обувките им. Да ги тупам по рамото, когато са успели. Да ги утешавам, когато са наскърбени. И чрез тях го правя и със себе си. Писането е някаква уникална магия. Нещо много лично. Все едно имаш нещо като трето око и трето ухо.
- И ти, и твоите хора, пътувате. А във влака, в автобуса, един писател има поле за наблюдение…
- О, виждам най-различни хора! Най-различни. Всяка една сутрин е толкова пъстра, само да се огледаш наоколо и да имаш сетива. Е, не винаги. Днес във вагона на „Сименс“ бях сам, но оня ден с теснолинейката пътувах с 6-7 баби, които се разпяха. Едната извади баници и започна да обикаля и да черпи всички пътници. Разбрахме житието на всички, къде са синовете и внуците им…
- Теснолинейката добре, но като черпиш сюжети от редовния транспорт, някой от редовните пътници разпознал ли се е? И как реагира?
- Ха ха ха, не… Един от първите ми разкази беше за „тринайската“ в Пазарджик. Беше един ден преди изборите и в автобуса една жена ми вика, младеж, внимавай за кой ще гласуваш. Аз й благодарих и обещах да внимавам… Защото много зорки хора има в автобусите.
- Ти си и учител, и блогър, и музикален, и футболен фен, обичаш разходките със съпругата Валка. Какви са ти впечатленията за младото поколение? Мечтатели ли са или практици?
- Вярвам в тези млади хора. Обичам ги. Желая им да живеят много по-справедлив живот от нас. Ние, възрастните, често правим една грешка – да ги сравняваме със себе си. Сега е друго време и децата са си деца на времето. Много по-адаптивни, по-отрошени са, ако използвам жаргон. Ето, в 6 клас говорим за беседата против триезичниците на Константин-Кирил Философ. И аз ги питам: „Сега какво щяхте да правите, ако трябваше в голямото междучасие да си поръчате закуски само на еврейски, латински или старогръцки?“ И един сладур от първия чин вика: „Ами вадя телефона и гледам Гугъл Транслейт“. Имат готов отговор начаса за всичко.
- Синтез на приближаването може да е разказът „Музиканти“, където единият уличен музикант е с предразсъдъци към конкурента си, но другият започва да свири чуждата песен и правят дует... Кое се прави по-трудно – приближаването на хора с предразсъдъци или на хора безразлични?
- Хм… Философски въпрос… Разказът беше провокиран от музиканти един следобед на Мехкемето в Пазарджик. Мисля, че безразличието е по-страшно от всичко. То трудно би се поддало на някакво преформатиране, на смяна на знака, и е много по-голяма спънка към приближаването на човек към човека, на човек към себе си. Изпаднеш ли в безразличие, все едно си загубен.
Тодор ГРОЗДЕВ
