Преди дни Георги Спасов представи последната си книга – „Чух камбаната да бие“ (изд. „Българска книжница“, София, 2023), пред тесен кръг приятели в галерия „Никола Манев“.
„Това е книга за отношението между съпруг и съпруга. Между мен и моята съпруга. Малка е, нарочно не ви я давам все още, защото ще я прочетете докато говоря“, пошегува се Спасов. Тиражът е ограничен, а на семейство бе подарена по една бройка – и символично да подчертае най-малката клетка на обществото, и чисто практически – като обединение срещу нежелан развод, в който двойката ще се кара при кого да остане подарената книга.
Още в началото лирическият герой рязко е изваден от ефирен и светъл сън с удар в ребрата от благоверната си съпруга. Забитият в ребрата лакът е „израз и не едно собственическо отношение, което аз намирам за вълнуващо, а не за обидно“, казва героят. Той и жена му са навлезли в седмото си десетилетие и клишето, „ама духът ни е млад“ не го топли – защото (ако го цитираме) „привилегията да остарееш“ добива по-скоро носталгичен или ироничен смисъл.“
Аудиторията разбра идеята на Георги К. Спасов за „апокрифното“ (в буквалното значение на гръцката дума) представяне веднага след като разлисти книжката – тя преди всичко е писана за вътрешна употреба – за семейството на автора и за приятелите им. В нея има много общи спомени, на които тези приятели са свидетели – спомени отпреди месеци, а други още от студентската скамейка на старопрестолното Велико Търново, където са се запознали бъдещите съпрузи. „Бяхме млади, голи и истински“, както пише Спасов. Тази книга е и разголване, и обяснение в любов, в нея има стряскащи припадъци, КОВИД и смърт. Но тя съвсем не е само за приятели. А за тези, които ще пренебрегнат йезуитското предупреждение от страниците: „Не го правете. Не се връщайте по онези места, където преди години сте имали силни емоции. Защото това се превръща в едно сантиментално самоубийство.“ За хората, които се гмуркат във времето, без да спират да разгадават настоящето. Които виждат ценното на делника в цифрите, заключили отпред и отзад некролозите, в които неминуемо се заглеждаш, когато минеш 70. Делнични случки и разговори има в книгата, будещи тъга или усмивка. И непременно размисъл. Защото това са нашите случки и разговори. Размисъл за хода на времето, което човек се опитва да позабави със смешни трикове. Вместо да се радва на същия този делник, споделен с обичния човек.
„И понеже животът е кратък,
а дълга е главната улица,
ако викна сега,
ще ме чуят ли в другия край…“,
Няма как тази песен по стихотворението на Валери Станков „Неделя в Шумен“, прославена от бардовете Асен Масларски, Гриша Трифонов, Стефан Златев, и пята в годините по безброй студентски купони, да не прозвучи от страниците на „Чух камбаната да бие“. Заглавието е явна препратка към Джон Дън, затова и Георги К. Спасов ни припомня стиха му: „Не питай за кого бие камбаната, тя бие за тебе.“
На пръв поглед „непретенциозната“ тънка книжка се оказва достатъчно тежка. Тежат не толкова спомените, които няма да се върнат, колкото паузите и многоточията. Дали това са изпуснати възможности, всеки читател знае за себе си. „Камбаната…“ особено натежава в края с ефирния и светъл финал. След него читателят чака сръчкването в ребрата. Тази книжка е точно това.
Тодор ГРОЗДЕВ
