Фотографията е моят бял бастун - намирам оправдание да се „спъна“ в хора, които никога не бих заговорил
Баща и син от Батак
Бащи и синове с различни съдби и от различни краища на страната се хващат за ръка пред камерата на фотографа Валерий Пощаров. Семействата от нашия край, които той е заснел до момента, са четири – две от Пазарджик и по едно от Батак и Долно Вършило.
Валерий Пощаров е роден през 1986 г. Израства, заобиколен от творци. Учи „Живопис“ в Художествената гимназия във Варна, а през 2006 г. заживява в Париж, където завършва „Пластични изкуства“ в Сорбоната. Българският културен институт там дори го номинира за наградата „Картие-Бресон“. Валерий Пощаров е надарен с различни таланти, които грижливо развива - всеки с времето си, с емоцията си, с натрупаните знания. След 35 подредени изложби в Европа, той се завръща в България.
Разговаряхме с него за проекта му „Баща и син“. Ето как отговори на въпросите на „Знаме“:
Баща и син от Пазарджик
- Защо решихте да работите по този проект?
- Самият аз имам двама сина, които още изпращам понякога до училище. В един от тези щастливи бащини моменти, докато ги държах за ръце, осъзнах, че скоро ще дойде ден, в който тази сегашна близост ще бъде нещо далечно. Почувствах необходимост да потърся корена на тази повратност и да се опитам дори да го изтръгна от сухата земя на отчуждението.
Реших да направя портрет на моя 95-годишен дядо с баща ми. Беше ранната пролет на 2020 г. и епидемията тъкмо започваше. Обстоятелствата наложиха да пазим дядо ми и така не можехме да се видим в продължение на година. Докато времето се точеше бавно и мира не си намирах от невъзможността да реализирам този портрет, един ден се спрях пред една къща, която събуди интереса ми. От къщата излязоха мъж и жена и реших, че са забелязали камерата и искат да ме отпратят. Но, не - към мен дойде жената, стискайки силно в ръце портрет на млад мъж. Каза ми: „Това беше нашият едничък син. Той почина преди 8 месеца. Мъжът ми иска да го снимате с него“.
Така започнах да правя портрети на други бащи с техните пораснали синове. Хващането за ръка се превърна в израз на една изконна свързаност. Бащи и синове се хващаха за ръка за първи път от години, понякога десетки години. Този акт на близост прерасна в основната цел на самия проект, а фотографията бе само свидетелство за тази дългопремълчавана по мъжки любов. Тази неконвенционална форма на въвлекателна фотография разкрива много аспекти в отношенията между баща и син, тяхната мъжка ранимост, различните им нива на взаимодействие и приемане на другия.
Баща и син от Пазарджик
- Връзката „син-баща“ очевидно силно Ви вълнува.
- Пътят на един мъж често минава през различни фази - от отрицание и бунт към света до осъзнаване и приемане. От момента, в който пускаме ръката на баща си, до момента, в който имаме смелостта да го хванем отново, понякога минават десетки години, но в тази преоткрита близост има вече едно признание и зачитане на себе си и на другия, на нашата и на бащината личност, на нашето и на неговото право на свободен избор.
Що се касае до моя баща, наскоро той ми изпрати стара черно-бяла снимка, на която аз съм на възрастта на моите деца, а той ме държи за ръка. Ако като дете съм намирал опора и сила в тази голяма негова ръка, сега откривам още толкова много неща.
Баща и син от Зафирово
- Заснели сте интересни семейства – на отци, огнеборци, кукери и други. Как избирате кой да снимате?
- Всеки има своята лична връзка и история с баща си. Не се опитвам да огранича това богатство до обхвата на моите представи, а напротив - не отказвам портрет на нито един човек, който е почувствал тази необходимост.
Баща и син от Шипка
- Какви лични истории чухте, докато снимахте тези хора?
- Нарочно ги запазвам в тайна. Моето убеждение е, че колкото по-малко знаем за хората и историята на дадена фотография, толкова повече попълваме липсваща информация с нашата лична история и интерпретация. По този начин в проекта се въвличат не само преките участници, но и публиката. Така това произведение има потенциал да бъде разгледано не само от перспективата на визуалните изкуства, но и да послужи за изследвания в сферата на философската антропология, екзистенциалната философия, аксиологията, етика и фамилна терапия, поведенческа терапия, междукултурни изследвания, социални и културни изследвания на пола, визуална семиотика.
Баща и син от Пловдив
- Комфортно ли се чувстват бащите и порасналите им синове, хванати за ръка пред камера? Показват ли привързаност с охота или им е по-лесно „се държат мъжки“?
- В този проект използвам една много неконвенционална форма на въвлекателна фотография. Хората пред моята камера не позират, а са въвлечени в един пълноправен акт. Бих казал, че този процес им дава една важна за тях роля и те се качват на сцената на своя собствен живот. За някои тази роля е напълно естествена и е символ на тяхната близост. Те застават зад камерата от необходимост да запазят този миг на споделеност. За други това е голямо предизвикателство. Някои бащи никога не са изразявали емоционална или физическа близост към своите деца. Хващайки се за ръка, понякога за първи път в техния живот, те отиват отвъд зоната си на комфорт и въплъщават цялостно сложната динамика на своите отношения.
Баща и син от Хасково
- С какво Ви привлича фотографията?
- Често допускаме светът около нас да се превърне в поточна линия, от която взимаме само това, което ни е необходимо, а забравяме да виждаме наистина, да откриваме света, да го изследваме. Фотографията е моят бял бастун за незрящи хора. Чрез фотографията откривам света в по-голяма цялост и намирам оправдание да се „спъна“ в хора, които никога не бих срещнал и заговорил.
Баща и син от Благоевград
- Много хора се увличат по фотографията. Какво ще кажете на тези, които в момента правят първите си стъпки?
- Фотографията отдавна е един свободен и демократичен език. И подобно на тези думи, които сега четете, всеки може да ги прочете или да напише свои. Има обаче един съществен проблем. Грамотното или дори умелото използване на думите не ни прави писатели. Същото е и с фотографията.
Баща и син от Мадан
- Освен фотограф, сте и арт мениджър и дилър на българско изкуство. Може ли човек да се издържа с изкуство?
- Ролята на твореца не е само в създаването на произведения с някакви художествени качества, а преди всичко в отстояването на значимостта на определени авторови идеи и послания. Тази значимост не е продукт на успешен маркетинг или на това някой да „открие“ твоя талант, каквито са очакванията на много хора на изкуството. Отказват се мнозина и това е естественият ход на нещата, но как тогава да убедите публиката в значимостта на това, което правите, ако самите вие не сте в състояние да продължите, приемайки всички предизвикателства и жертви по пътя
Работих по проекта „Баща и син“ в продължение на две години на свои разноски и едва на третата година, когато можех да покажа някакви резултати, получих финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Социално ангажирани изкуства“. В момента изграждам партньорства с културни и научни институти по цял свят, но всичко това е свързано с много работа, последователност и често с някаква форма на експериментално мислене.
Да си творец не означава да произвеждаш своята продукция от сутрин до вечер. Това е работата на занаятчията. Творецът посвещава деня си на концепцията и създава своето изкуство така, както след тежка оран се посяват семената, а после дълго се поливат.
Мария ДЪБОВА
Баща и син от Петвар