--900.jpg)
Футбол 5 и Футбол 7 са алтернатива на мачлетата в махалата, казва председателят на ОС на БФС
ПАЗАРДЖИК. Председателят на Областния съвет на БФС Йордан Линков е достатъчно познат в спортните среди. 45-годишният бивш вратар има над 10 години в „А” и „Б” група, играл е в „Хебър”, „Спартак” (Плевен), „Академик” (Св), „Ботев” (Пд), „Несебър”, „Вихрен”. „Нафтекс”, Черно море” (Вн), „Локомотив” (Мз), „Олимпиакос” (Никозия), националния отбор. Разговаряме с него след 1 година управление на местната футболна централа.
- Г-н Линков, форматът на областните първенства се промени, а на футболната карта се завърнаха нови отбори – като „Родопи”-Дебращица, „Левски”-Ракитово… Има ли съживяване?
- Определено има. В „А” ОФГ увеличихме отборите като дадохме шанс на повече клубове да се състезават на по-високо ниво - 2 групи от по 10 тима (Черногорово се отказа заради чисто организационни проблеми). Това е предпоставка количеството да създаде качество в този случай. Мисля, че така форматът осигурява честни мачове и плейофите ще решат първенеца измежду силните отбори. Имаме доста заявки и за новото първенство. През август в „Б” ОФГ ще се завърне Батак, а „Кале” (Нова махала) също обещават, и други клубове дават сигнали, че ще се включат отново. И това е добре, защото футболът на областно ниво е за забавление и за поддържане на добро здраве.
- При нас е точно обратното.
- Така е. Повечето отбори очакват да им се заплаща, да им се осигуряват пътуванията, но аматьорският футбол е да си практикуваш хобито. За мен това е грешката. Виждам, че колкото по-голям интерес има от клубовете в по-малките населени места, толкова повече млади хора можем да привлечем. А всички искаме младите хора да са на стадиона. Но трябва татковците и батковците да заведат там децата.
- Наскоро обявихте курс за съдии – дойдоха ли младите хора?
- Да. Курсът започна и ще продължи 8 седмици. Имаме 12 момчета и момичета на по около 16 години. Направихме физически тест в началото и абсолютно всички присъстваха. Това беше най-хубавото. Младите съдии в нашата област имат шанса да се развиват до най-високо ниво. Докато трудно можем да дадем шанс на футболист от аматьорския ни формат да отиде в големия футбол.
- Имате ли и други момичета като Джулиана Бутракова и Кристина Георгиева?
- И Джулиана, и Кристина, и Диана – която също е действащ съдия, и то на мъжко ниво и се справя много добре, и още 3 момичета, които сега са в курса. В момента се набляга доста на женския футбол и има остър недостиг от момичета съдии и футболисти. В близко бъдеще се очаква при лицензирането на клубове да се изисква задължително женски отбор.
Тази година първенствата на Футбол 5 и Футбол 7 има страшно много момиченца. Смея да кажа, че играят по-нахъсано и от момчетата.
- За първа година направихте тези два детски формата...
- Много искам да ги развием. Започнахме трудно, с малко отбори, а някъде не можеха да бъдат окомплектовани. Например Септември дойдоха с 5 деца на първия мач, но сега идват с по 15… В началото към Футбол 5 и Футбол 7 имаше съмнения и недоверие, сега вече е друго. Съкратихме и мачовете - от 45 на 35 минути, за да не се изморяват.
- А приемат ли футболните хора идеята за електронно първенство?
- Тази идея е стара, но все остава на заден план. Аз искам да я приложим на областно ниво. Електронно първенство има в цяла Европа, ние също имаме – но на ниво А, Б, В група, както и елитните юношески групи. Искам да въведем тук и електронното картотекиране. То ще минава само през телефон или таблет, само с набирането на ЕГН, и веднъж качи ли се в електронния регистър, картотеките остават там и се актуализират много лесно. Така с няколко клика от телефона ще се премахнат сканиранията на документи, идването на място, бумащината и бюрокрацията. Да не говорим, че ще се пресекат начаса порочните практики с фалшиви или по-възрастни играчи. Електронния формат позволява да се следи, даже от феновете, развитието на всеки един футболист от най-ранна възраст. Да се правят статистика, анализи, дори какъв тип играч е – има ли наказания, за какво е получавал картоните. В момента тези неща не са систематизирани и ги говорим като на седянка: „Ей онзи вкара един гол еди кога си, има картон от еди кой си мач…” А така след мача попълнения от делегата и съдията формуляр няма да е хвърчащ или със задрасквано… Това е бъдещето.
- Какво още трябва да се промени в българския футбол, за да отидем пак на голям форум?
- Истината е в децата. Аз отговарям за областния футбол, а не за професионалния или националния, но години наред децата бяха неглижирани. Когато няма кой да ги забележи между 8-9-годишна възраст, на 12-13, когато вече трябва да започне да се изгражда един футболист, те са се отказали. А до 12 години трябва да оставиш едно дете да си развие таланта – да играе чисто свободно, а после да му вкараш лека тактика. При нас това е криворазбрано. На 8 години искаме да сме първи. Отидеш на някой турнир на малки деца и слушаш: „Айде! Трябва да бием задължително!”… Губи се чистата радост от футбола. Ние сме играли по махалите за удоволствие. Никой не ни е навиквал, когато подадем грешно или изпуснем.
- Може би защото днес не играят по махалите, младите ни таланти издъхват физически, когато отидат в чужд клуб…
- Началото е много важно. Сега има една идея да се възродят нещата. Като администратор аз не мога да влияя на формата на тренировки, но мога да създам условия. Първенство за Футбол 5 и Футбол 7 – включени са 7-8-9-годишни деца, които да влязат освободено мачове, както ние в махалата навремето. Друга грешна тактика е да събираме по 200-300 деца, само и само да вземем таксите. Но този масов спорт не ни помага. И едно талантливо дете да има, как ще го видиш сред 200 други? Клубовете трябва да си структурират школите и треньорите така, че треньор и негов помощник да работят с около 15 деца. Когато бях малък, въпреки че имаше много желаещи деца, много се наблягаше на качеството. В Спортното училище първата година не ме приеха – бяхме поне 150 деца за 20 места. А аз цяла година вече бях вратар в „Хебър” – покани ме Никола Фотев. Той обикаляше по махалите да гледа мачлетата. Но треньорите обикаляха – не само футболните. Наблюдаваха местата, където се играе. Да, няма го ритането на уличния футбол, но създаваме други форми. Футбол 5 и Футбол 7 се играят всяка седмица. При нас е по-различно. В Пловдив например играят само на Гребната база. Ние сме на различни места. В Паталеница, в Пещера, в Брацигово, във Велинград, в Белово, в Главиница. Там като отидохме, на следващата седмица ми се обади треньорът и ми каза: „Имаме още 4 деца”. Друг треньор ми звънна: „Имаме още 5 деца”. В Белово на стадиона имаше повече публика, отколкото на мач на мъжете.
В Европа от 2 години вече има Футбол 3, който е за съвсем малки деца. Сега ще го пробваме като турнири – не като отбори, ако решат 3 семейства с децата си да дойдат, все едно са в махалата. Ще го направим най-вероятно в Паталеница за Великден. Нужни са само две малки врати и малки топки, по 3 деца - да играят без ограничения, без вратари, само да ритат топката. Какво като са 5-годишни? То и Футбол 2 има – за 4-годишни деца!
- Имате ли съмишленици?
- Да, затова съм страшно очарован в нашата област – има хора, които имат правилните виждания за развитие на детско-юношеския футбол и го правят за каузата, не за пари. При нас има много ангажирани треньори и ги поздравявам. Не само футболни. Сега един приятел захваща в България федерация по лакрос – спорт от САЩ, не толкова популярен, но пък е приет за олимпийски. Помня как като у нас навлезе ръгбито, Вили Вуцов в „Спартак” един ден дойде с една ръгби топка и ни каза: „Днес ще тренирате с тази топка”. Ако ни бяха заснели тренировката, щеше да е хит. И като започнахме – на втора, трета седмица, в един момент свикнахме и укротихме тая топка. Трудностите винаги те развиват. И ние като малки футболисти сме тренирали с волейбол…
- Като говорим за треньори, да похвалим и тези на вратарите. Пазарджик винаги е имал класни вратари - Васко Василев, Ицо Тошев, Петьо Богданов, Славчо Тошев, Гошо Петков….
- Аз имах огромен късмет някои от тези хора да са ми пред очите като жив пример. Всеки ден бяхме на стадиона и им се възхищавахме. Тогава играехме и в „А” група, и в „Б”, която също беше доста силна. Биехме се кой ще подава топките на стадиона. Бяха ни направили мачовете от детската група да са преди тези на първия отбор. И на стадион „Девети септември”, както се казваше тогава, „Хебър” играе в „Б” група, а ние излизаме за нашия мач преди тях... И като стъпиш на терена, атмосферата е неописуема. А после гледаш мача на големите от първия ред… Това ти остава за цял живот и те кара да се връщаш всеки път на стадиона. Един мач играх със сандали – бях си забравил обувките, но атмосферата ме зареждаше и това не ми попречи. Това беше вдъхновяващо. Да, сега има много изкушения, телефони… Но и днес е много лесно да ангажираш вниманието на едно дете с футбол. И аз имам малка дъщеря, която също е много заета с телефона, но когато трябва да ходи на тенис, акробатика или да излезе с нас на разходка, веднага го оставя. Въпросът е дали родителят иска. Аз през вечер ходя да тренирам на стадиона – и вечер терена, на който е осветлението, е пълен с деца.
- Къде в кариерата си си се чувствал най-добре? Дали в Сандански, който влезе за пръв път в „А” група и те извикаха в националния отбор?
- Стоичков за двата мача с Грузия и с Мексико извика доста момчета от родното първенство, а дотогава това не се правеше – имахме футболисти, играещи в чужбина. Стоичков направи иновация и даде шанс на много млади момчета от България. Виждаме, че и Кръстаич в момента прави същото – мисля, че не сме имали национал от последния в класирането, както е в момента (Иван Йорданов от „Спартак”-Варна, б.р.). Бяхме на 4-то или на 5-то място с „Вихрен”, когато ме извика в националния отбор. Честно казано, голямата моя грешка в професионалния футбол е, че обиколих много отбори. А не се прави така. Трябва да се докажеш, но след като се докажеш, трябва да затвърдиш това доказване. В Сандански се чувствах перфектно. Отборът беше добър, играехме добре, Коко Динев осигуряваше нужните условия, градът бе перфектен. Аз направих силен сезон, но не останах. Искаха ме няколко клуба – представях се добре в „А” група...
- Да, „Вихрен” остана в „А” група още 3 сезона, но човек не знае, когато рискува.
- Така е, даже на следващата година бяха по-добри и без мен – отборът като цяло се запази. Но на едно място трябва да се докажеш докрай. А иначе като години – трите години в „Несебър” – и с атмосферата, и с успехите, най са ми на сърце. Отидох в отбор във „В” група, да, бях разколебан. Но останах. Влязохме в „Б” група. Имах предложения, дори от „Нафтекс” в „А” група – предната година бяха станали сребърни медалисти. Но отказах и с „Несебър” влязохме в „А” група и си изкарах сезона. Това бе правилният път. Направихме колектив през целия този път от нищетата на трета дивизия до елита, за да се раздаваме на мачовете с ЦСКА, „Левски” и останалите. Това е отборният спорт – да постигнеш колектив. После отидох в Сандански, готов за „А” група. Но във всички отбори, в които съм бил, правехме много силни колективи. Нямахме дрязги. Имам чувството, че бяхме по-мъже, по-трудно се отказвахме от целта. А трудности сме имали. В „Несебър” е имало дни, когато няма какво да ядеш. В други отбори не получаваш заплата, спират ти тока, живееш без ток 1, 2, 3 седмици… Но не сме хвърляли кърпата. Не съм станал богат от футбола, но той ме е обогатил.
- Играта, но и хората – хора като Пламен Гетов…
- Реално той ме взе в „Спартак” (Плевен) през 1999-а - с Благо Кръстанов, треньор, а после Вили Вуцов. Пламен Гетов беше спортен шеф, Дико Йотов бе президент. Две години изкарах там. Имах честта да играя с Георги Йорданов-Ламята, с Илия Войнов… А Илия Войнов съм го гледал на мача ЦСКА – „Рода”, когато отстранихме холандците и когато го видях в нашия отбор, направо не можех да повярвам. Досега поддържаме добри отношения с Пламен Гетов – последно се видяхме сега на мача на „Хебър” със „Спартак” (Варна). Няма отбор, в който да нямам приятели. Няма град, в който съм бил, да не се обадя и да не ми решат някакъв проблем. Връзката между футболните хора наистина е много силна. Всичко лошо се забравя в един момент.
- В Никозия не ти бяха платили, но явно не таиш лоши чувства?
- Не. А и там президентът сам ми го каза – подаваш жалба в УЕФА, осъждаш ни, плащаме ти всичко накуп. И така се случи (смее се). През 2008-а в Кипър видях хора, които си имат своите особености, но правят футбол. „Апоел” 2-3 години играеха в групите на Шампионска лига. На мен ми хареса много. В столицата Никозия е много горещо, но осигуряват 8 терена с осветление за абсолютно всички аматьорски нива, които да играят вечер. Затова сега е хубаво, че в Пазарджик местната власт е направила достатъчно спортни бази, където да се практикува не само футбол, и не само професионално. Просто всеки трябва да намери време.
Дочо ЧАНЕВ
