Какъв по-хубав повод от 1 април, за да си спомним, че през настоящата година първият в страната Клуб на хумористите, създаден в Пазарджик, навършва половинвековен юбилей. Този обществен, културен и творчески феномен бе създаден от 40 ентусиасти и получи приветствия и поздравителни адреси от много организации, включително колегите от „Стършел” и „Крокодил”, и от много именити личности - като съветския актьор Евгений Леонов… Създаването на Клуба бе събитие, намерило подобаващо място в тогавашния вестник „Септемврийско знаме”. Открих ръкопис на Иван Вихренски, за един атентат на един президент, и го предоставям на вниманието ви. Приятно четене!
И честит Ден на шегата!
Денчо ВЛАДИМИРОВ
Покушението на президента
Отчаян съм. На мен е поверена охраната на Президента. Аз съм му и шофьор, и телохранител. Трябва да предотвратя всякакъв опит за покушение. Поглеждам всички лица. Ловя и разгадавам всички погледи, хвърлени към видната особа. Пристигнахме рано, но делегации от всички градове бяха вече дошли. По улиците тече поток от хора. Тълпа разноцветна и разнолика – устремена в различни посоки. С различни цели и намерения. Моята задача е свързана с редица опасности и рискове. И защо точно на мен се спряха. Погледът ми отново се плъзга по лицата околовръст – няма ли да открия там в нечии очи злобен пламък, тъмна мисъл, някакво желание за посегателство върху известната личност. Сложна работа. Вървя зад Президента. Той е по-нисък от мен, с едра глава, с тенденция към оплешивяване. С удоволствие бих му препоръчал широко рекламираното унгарско лекарство „БАНФИ ХАСЕС” – лекарство чудо.
Движа се на почетно разстояние зад него. В крайна сметка, дошъл съм тук да върна цял и невредим един Президент. За това ми плащат. Срещу него бляскат светкавици. Очи на фотоапарати и светкавици се вглеждат в лицето му. Щракат, запечатват го за времето, за поколенията. Вървя на тръни! Ами ако отнякъде вместо камера или фотоапарат надникне око на пистолет! И гръмне?! Тогава отивам по дяволите. Тълпата внезапно е спряла на място. Замръзнала – с притаен дъх следи всяко негово движение, жест, мимика. Той е спокоен, усмихва се широко – поздравява. В моята душа цари само тревога, страх, смут и съмнение. Той влезе в бялата слънчева сграда. Тогава си отдъхнах. Можех спокойно да погледна какво става около колата. Всякакви ги има. Ето там – човек на средна възраст, с нацяло побеляла коса, истински претендент за президентското място. Обляга се на десния заден калник. После се навежда и уж си връзва обувката. Дали не е атентатор?! Ще сложи нещо под колата и сетне? Ей такава е тя.
Всичко мина без произшествия. Даже сутринта осъмнахме здрави и читави. Запалих колата и тръгнахме. Опазих човека. Весело ми е. Стъпихме на широкия асфалт. Следя циферблата на километража. Шейсет километра, седемдесет, осемдесет… Внезапно губя контрол над волана. Колата полетя към дървото от дясната страна на пътя. Стиснах волана здраво с с двете ръце. Подминахме дървото и предницата заора в шарпата. Слязох. Задната гума беше издъхнала. Дупка няма! Развих капачката на винтила и открих! Някой беше развил иглата и завил отново капачката. Бяхме се сблъскали с малкия дявол.
Опит за покушение! Безуспешен. След пет минути колата отново гълташе километрите. И точно в тоя момент покрай нас профуча с бясна скорост един ЗАЗ. Не успях да го видя в ретровизьора. Една ръка се подаде от него и махна да спрем. Спряхме. И тогава оня с бялата коса със светкавична бързина се хвърли към задната врата на нашата кола. Отвори я. Сграбчи с две ръце Президента! И започна да го целува!
- Извинявай, брат. Не исках. Слуховете, виновни са слуховете. Някой казал, че от тая година президентското място става платено. И затова…
Отново силно го млясна по бузата. Президентът се усмихваше под мустак. Първият президент на първия клуб на хумористите в страната. Лицето му беше леко пребледняло, което му придаваше по-хумористичен вид.
Иван ВИХРЕНСКИ
