Поетесата и преводач иска да отвори литературен клуб без членство
ПАЗАРДЖИК. Новото допълнено издание на книгата „От Пазарджик до Пазарджик” на Мария Генова вече е факт. Ако има представяне, ще е наесен, казва съгражданката ни. Изданието на „Хайни” излезе с подкрепата на Община Пазарджик и в него има осем нови разказа-спомени.
„Нищо, че съм филолог – не знам какъв жанр са съставните части на тази книга. Есе? Не е точно есе. Публицистика? Не е. Художествени разкази? Не са. Не е и чиста мемоаристика. Да де, чиста е, защото не е измислена, но дотам. Е, що е то тогава?” - пита Мария. „И Ганка е филоложка и пазарджиклийка - жената на Георги Константинов. Той се засели в Дрен заради Симеон (художникът акад. Симеон Спиридонов, който е спътник в живота на Генова, б.р.). Та Ганка Константинова, която е редакторка на книжката, всъщност ме провокира за новото издание. Вика,
давай тука ръкописите, че умирам от смях като ти ги чета
Ти си саркастична, себеиронизираш се, обръщаш се към покойници… Послушах я. Благодаря на Община Пазарджик и кмета Тодор Попов за съдействието и подкрепата към тази безжанрова книжка. Уж отивам към есе – има начало, има поанта, ама не съвсем. Например „Па пиши, сърце!“… Войничето пусна стъклото във вагона надолу, а отвънка остана една госпожица. Тогава бяха модерни копринените кърпи – червени, зелени. Девойчето с такава кърпа… Гледаха се влюбено, ама много яко. И влакът тръгва. Туп-туп… И той се провикна: „Па пиши, сърце!“… Толкова хубаво… И аз така. Па пиши, сърце!”.
Мария Генова е родена в Пазарджик през 1939 г. Поет и преводач от чешки език, носител на наши и чуждестранни награди за поезия и превод, включително на наградата за превод „Стоян Бакърджиев”. Носител на Почетния знак на Пазарджик. Сред преводите й са „Критичните дни на България”, „Спомени на даскал Ралов” и „По бойните полета на България” от Владимир Сис, приказки на Божена Немцова, старогръцките митове и легенди от Едуар Петишка. Тя е „виновницата”, че България познава поезията на Иван Мърквичка - сонетите му са претърпели три издания на български. Казва, че
всичко започва и свършва в Пазарджик
„Има сръдльовци в нашия град, които са ме питали как така в първото издание съм писала, че Пазарджик ме бил посрещнал враждебно. Ами така. Враждебно ме посрещна. Но не е за чудене. Тук ще съм деветокласничка в Първа смесена гимназия „Иван Аксаков” и освен директора на училището вуйчо Минко, никой не те познава. А и няма къде да живееш. Преди да тръгнем баща ми беше купил някакви материали и щеше да стори къща някъде до сегашния „Лидл”. И ето, сега се връщаме, и 6 месеца живеем под един навес на вуйчо ми Минко – дето е червения блок срещу старата автогара. Но аз обичам Пазарджик. Той е моят Пазарджик. Едно от любимите ми места в него бе галерия „Георги Машев” и Симеон все се чудеше защо точно там? Е, сега една от новите ми истории е за това място. Което разлюбих по една-единствена причина...”
За новите истории в „От Пазарджик до Пазарджик”
Някои от тях бяха публикувани за пръв път в „Знаме” – „Зози и суингове в стария Пазарджик”, Коледна феерия в стария Пазарджик”. Читателят ще се срещне с кака Миче и може да я разпознае и като своя родственица. Как една само реплика може да доведе до „Неосъщественият годеж на баща ми”? Накъде върви народът възроден в останалото без душа старо училище и в душата на „Старият учител”? Как се усукват времето и пространството в безвремието на едно „Събрание на съюза”?... Отговорите са в книгата. Е, разбира се, тук е и „Главната баба”…
„Ама тя наистина беше Главната. С главно „Г”, учудено повдига вежди съвсем сериозна събеседничката ми. „И двете ми баби носеха името Мария и ако питаш на коя от двете съм кръстена, не мога да ти кажа. Бяха толкова различни баби! Едната пълна – тя и през лятото си носеше по три ката сукмани. Баба Ненчовица! Като ни видеше да идваме, започваше звучно да се смее, хващаше първата изпречила й се кокошка, усукваше врата й – и после правеше божествена супа или яхния. Другата беше съвсем слаба – облечена в черно, със забрадка, вързана през шията,
с дебели джуки – щеше да е много модерна сега
Баба Мария Геновица! Отгледала трима сина и една дъщеря… Не знам защо, бях се насочила повече към дебелата си баба. Но когато един ден през 1950-а година тръгнахме за Кюстендил заедно с 27-и Чепински полк, слабата баба ни изпрати на гарата в Пазарджик. Тя се опитваше да привлече вниманието ми, но за разлика от метода на дядо Гено, който викаше „Яла ма, Мичо, яла козум!” – и аз отивах и аз го прегръщах, и усещах бодливите му потури по тънките си крачета, при баба не ходех. Бягах от нея. И тогава на гарата тя изведнъж каза: „Яла ма, Мичо, аз съм главната баба!”… Днес и аз искам да бъда Главната баба – нищо, че и моята внучка ме отбягваше.
Сега тя ми се подиграва непрекъснато
А аз й се радвам. Никога не съм мислела, че Даринка ще следва в художествената академия – понеже завърши италианска паралелка с успех на олимпиада втори в България още осмокласничка и съответния сертификат. А сега е най-тежката специалност – реставрация. Но тази „реставраторка“ ми чете разказите и ми се смее. Бабо, как си се изложила. Как може да си сложиш часовник, който не работи?! Ами така. Нали трябва да ме видят другите деца в Кюстендил! Тя не разбира какво нещо е да имаш такъв часовник, макар и неработещ, по онова време. Все едно да имаш най-скъпия смартфон. А този часовник на вуйна ми беше по-скоро като бижу – със златна верижка. Какво като нямаше стрелки…”
За спомените
„Те пристигат по много интересен начин. Всички тези спомени. Така, както си седя – и хоп, изведнъж съм в Кюстендил на влака и пушекът от влака се вдига нагоре, а ние, със саждите от пушека, влизаме в къщата на Кирил Христов с неговия портрет – където е живял със съпругата си Невена Палашева, и тепърва ще бъдем тук две години. И като ми казаха, че Кирил Христов е поет, изтръпвам, защото си представям някакви нечовешки свръхестествени същества. След това като ги опознах, мога да ти каза, че са истински човеци със своите силни страни, грешки и слабости. А Кирил Христов си е един кавгаджия – канен е да чете лекции в Пражкия университет по български, в същото време Дора Габе е там, събрала е всички българи в един салон, той се намъква надвечер, отваря вратата и безцеремонно ги прекъсва: „Защо не ме поканихте?!“. Такива като него развалят дисциплината, казва тогава Дора Габе за първия мъж в живота си. Внучката на Кирил Христов живееше на „Гурко“ и „Раковска“ в столицата. Учила в Прага. Мънинка жена – ей таковка човеченце, но много ме обичаше. Тя ми подари един ръкопис на дядо си – негови разкази, на които той е слагал ударение, за да може да го чете чех, тъй като ударението на български е подвижно. Написано на машина и с много ремарки от Кирил Христов отстрани. Подарих го на РБ „Никола Фурнаджиев“.
А в книгата имаше неща, които не намериха място.
Като обесването ми
Точно на 9 септември 1944-а ние се връщаме от Скопие и отиваме в Росен при дядо Денчо. Там комунистите го заварват като кмет. Има кръчма, воденица, вършачка, доста имоти. И пауни, които грачеха много грозно. И сега виждам там едни големи съдове за пране, в които се топли водата. И в тези котли, пълни с една тъмночервена боя. Виждам как пускат боята – „За вълна“, пишеше на нея. Аз съм много наблюдателна. И аз чух после баща ми да казва как комунистите са обесили фашисти. После извиках всичките деца-селянчета от съседните къщи да им покажа как се беси. И екзалтирана вече скачах от пейката… И ако не е минал един от братята на мама - вуйчо Митко, аз… Разминах се само с прежулване от въжето. Но виж какво значи човек да иска да изпита това, което е чул. Да, бях дете, но другите и те бяха деца, но не се бесеха. Аз всичко забелязвах, гледах, анализирах. Свързвах бесилките с тези котли, в които слагаха бялото платно, неизбелено на реката, и то излизаше мръсно червено и от него режеха ленти само за мъжете и им връзваха на ръкавите. А дядо ми защо го пожалиха – защото един от партизаните, Ненчо Гърев,
който го върнаха от фронта в оловен ковчег
(ние седяхме в Росен два месеца), дядо му е бил кръстник. Та този човек на 9 септември казал: „Кръстникът ни даваше хляб през цялото време. Ето тази торба е негова“ – а торбата на Ненчовци се познавала по шарките…”
Мария Генова взима книгата и започва да чете, за да задейства машината на времето. И сме в един по-стар Пазарджик.
„А една вечер, през ваканцията, аз вече като студентка, пак съм на „движението”. Това за днешното поколение е „екзотика”, но тогава, когато не беше още разпространена телевизията, нямаше телефони, само стационарни и то след дългогодишно чакане и с връзки, „движението” беше единствен начин за общуване. Една мощна социална мрежа, почти като Фейсбук сега. От площада и кино „Септември”, което беше на мястото на хотел „Тракия”, до читалище „Виделина”. Всяка вечер, през всички сезони, зима, лято, „движението” продължаваше и в делник, и в празник. Хората вървяха и вървяха, сякаш в преследване на някаква цел – да видиш любими хора, познати, роднини, съученици от други гимназии. Вървяха по двама или трима и се поздравяваха с другата колона, която се „връщаше” вече. Правеха се по три-четири тегела в разговори, хумор, заглеждане, запознаване и раздели…”
Мария спира, защото в текста предстои по-личен момент
– среща с първото й гадже, излязло в отпуска от казармата.
„Преди него с едно гадже флиртувахме много яко. Идваше с колело от другата гимназия. Аз отидох студентка и той продължаваше 3 години да праща телеграми за рожден ден и имен ден. И нашите ми ги събираха. А той отива с брат си до Бошуля – брат му го качва на мотора. Блъска се в едно дърво и той умира на място. А беше студент по медицина в Пловдив…”. Мария се усмихва и след секунда продължава: „Това беше „движението”. Вървиш и ако направиш още едно „стъргало”, си бомба. Ние с Димитрийка Бангеева, тя е учителка по география, с нея ходехме, и след това се изпращахме на средата на площада. Защото тя не даваше на младежите да ни изпращат и ги гонеше с чадъра. На един по-настоятелен даже му викна:
„Що се плакнеш като празна дамаджана!“
Мисля, че съм един представител на едно изчезнало и изчезващо поколение. Но днешното време не ме плаши. На мен ми харесва. С тези удобни технологии и комуникации. И аз сърфирам по телефона. И аз имам Фейсбук и Вайбър. Абе може да съм нефелна, да съм „виран“, както казва баба, но мозъкът ми още сече. И още съм любопитна. Искам да видя къде отива пазарджишката поезия и каква поезия докосва пазарджиклиите. Затова възнамерявам
да направя един клуб, литературен клуб – у дома
Отворен, без членски внос - два пъти в месеца в четвъртък – защото това ми е любимия ден. Всеки да е добре дошъл на тези литературни четвъртъци и да си говорим за поезия, да четем поезия. Ако ме питаш какви са ми творческите планове – любим мой въпрос, ще ти кажа точно това. Искам да направим клуб без претенции, без елитарно членство, само за хора, с които да говорим кой какво е прочел, какво го е впечатлило. Както мен ме впечатли „Ножицата” на Юлия Спиридонова – дъщерята на Симеон. Хубаво е, нали?”
Тодор ГРОЗДЕВ
