Подтикът за насочване вниманието ми към темата дойде от една снимка, която подари на музея в Панагюрище наша съгражданка. Без всякаква поза и вътрешна убеденост тя постанови, че мястото на снимката е в музея. С това стана изразител на най-меродавната – на народната оценка за значението на въстанието. С това дарение тя възпомена своя сродник Събо Стойчов Илчев, загинал в Македония.
Няма нищо по-естествено от това странджанските смъртни дружини и македонските чети да се опират в борбата си за свобода на панагюрския опит в революционното дело. По своите цели и задачи, в методите и средствата на въстанието на илинденци и преображенци е продължение на борбата на априлци от 1876 г.
Успешното Съединение от 1885 г., сигналът за което беше даден в Панагюрище,
им служи за пример и надежда за отхвърляне на турското политическо робство. То породи идеята за автономия на Македония и Одринска Тракия като път за тяхното избавление.
За нейното осъществяване залагат живот, младост и кариера редица патриоти от Панагюрище и Панагюрско. Те са в пределите на двете български области, за да воюват срещу престъпните решения на Берлинския договор, обрекъл на забвение македонските и тракийските българи.
Още през 1895 г. панагюрци дават израз на съпричастността си към съдбата на страдащите братя. В Мелнишкото въстание участва Стайо х. Стоянов – син на х. Стоян Балиндреков, геройски загинал при отбраната на Панагюрище на 30 април 1876 г. Стайо х. Стоянов е сред четниците на войводата Манол Караманов. Към района на бойните действия се насочва като доброволец от навлезлите от Княжеството чети и Тодор Динчов, върнат според Трайко Китанчев „понямане на средства от Комитета“.
По свое вътрешно убеждение и потребност те отиват
„с чист революционен дух за подобрение участта на македонското население“
В следващите години освободителното дело увеличава своето влияние и притегателна сила. Здраво вкорененото патриотично чувство на панагюрската общественост намира проява в дейността на Македоно-Одринското дружество в града. То е създадено през януари 1901 г. В работата му се включват десетки граждани от Панагюрище и околията. Начело на неговото бюро е избран Иван Бобеков, брат на Павел Бобеков. Проявите му се изразяват в пропагандна дейност и събиране на помощи в подкрепа на борците.
За неотслабващия интерес на панагюрци към освободителните борби в откъснатите територии говорят сведенията от 1903 г. В списъците на Гоце Делчев, за придружавалите го чети при обиколките му из революционите райони, фигурират имената на Стойчо Илчев, четник на войводата Христо Куслев. Друго име е това на Ради Калоянов от четата на Славчо Ковачев. Последният, вече като боец от Радовишката чета на Стамен Орловски, загива с други четници в сражение турска войска на 21 май 1903 г. в местността Асанлий.
След конгреса на Петрова нива, проведен на 27 юни 1903 г., към пределите на Одрински окръг се насочва четата на Кръстьо Българията. В нейния състав фигурира Тодор Попов от гр. Стрелча – по-късно четник на Лука Иванов. В редиците й се намира и Иван Димитров от с. Петрич, Панагюрско. В плана на Преображенското въстание важна роля е отредена на всепризнатия в движението за освобождението на Родопите и Одринско Георги П. Гешанов от Панагюрище.
Георги Гешанов (крайниятвдясно)
От сведения на Христо Караманджуков научаваме, че на Гешанов е гласувано доверието да ръководи Пети участък от Ахъчелебийския район/Смолянско/. След въстанието Георги Гешанов се прехвърля в Западна Тракия. Броди с чети из Дедеагачко, Суфлуфско и Ахъчелебийско. Загива в сражение с турската войска при с. Лъджакьой, Дедеагачко през 1907 г.
Най-известният от всички участници в Илинденско-Преображенското въстание от Панагюрище
- Лука Иванов, води чета многократно давала сражения на турските войски и гръцките андарти/четници/. В нейните действия през 1904-1905 г. във Воденско и Ениджевардарско участват като бойци панагюрците Захари Т. Захариев и Тодор Бистреков. Тези идеалисти доверяват живота си на прославения войвода, отстоявал докрай правото на македонските българи да бъдат свободни.
Лука Иванов
Неуспехът на въстанието не води до отлив на участници в борбата. От проучените източници установяваме, че панагюрското присъствие през периода 1903-1908 г. е внушително.
Документално потвърдени са следните имена:
1. Иван Делибашов от Щипската чета на Мише Развигоров, 1904 г.; 2. Илия Георгиев от Битолската чета на Георги Сугарев, убит при с. Ореше през 1905 г.; 3. Георги Дамянов от Паланечката чета на Петър Ангелов, 1905 г.; 4. Захари Кр. Налбантов от Паланечката чета на Петър Шиваров, 1906 г.; 5. Петър Петрин от Битолската чета на Иван Наумов, 1907 г.; 6. Стефан Хамбарски от с. Баня, участник в Битолската чета на Иван Наумов, 1907 г.; 7. Стефан Атанасов от Тиквешката чета на Васил Пачеджиев, 1907 г.; 8. Иван Варадинов от Костурската чета на Пандо Сидов, 1907 г.; 9. Стоичко Ангелов от Костурската чета на Никола Досев, 1907 г.
Тази революционна активност продължава до 1908 г., оказала се решаваща за по-нататъшното развитие на освободителните борби в Македония.
Младотурската революция слага отпечатък
върху събитията, които ще се развият по неблагоприятен за българите път. Очакваната свобода и равенство пред закона, оземляване на селяните, отменяне на феодалните данъци – лозунги на революцията - не се състояват. Вместо това турци, сърби и гърци се съюзяват и подлагат на унищожение българските чети и българското население. В тези процеси през пролетта на 1908 г. се включва Павел Делирадев, който е четник в четата на Христо Чернопеев, действаща из Серско и Струмишко. Участва в учредяването на Народнофедеративната партия и изработва нейния устав. Принадлежи към левицата на ВМОРО и заедно с Яне Сандански участва през лятото на 1909 г. детронирането на султан Абдул Хамид.
Съществено влияние върху развоя на събитията в поробените територии има и дипломатът Атанас Шопов. Той е секретар на Българската екзархия в Цариград /1894-1897/, като от 1890 до 1897 г. е главен редактор на печатния й орган „Новини“. От 1897 до 1907 г. е блъгарски търговски представител, а от 1909 до 1913 година е български генерален консул в Солун.
Дотук изредените имена следват хронологическия ход в етапите на движението. Но не можем да подминем и не споменем
личността на „Делчо от Панагюрище“
Той се оказва във водовъртежа на събитията в Битолски окръг. Тук въстанието е най-масово и в продължение на три месеца четниците и милициите водят ожесточени сражения с турската войска и башибозук. За него в спомените си Алексо Стефов, Демирхисарски войвода, пише: „Падна сняг, оголяхме... Останахме само 7 души: Дамян Груев, Георги Сугарев, Делчо от Панагюрище, аз...“ Понататък продължава с имена на лица, явно принадлежали към въстаническия щаб.
Друго име-легенда от освободителните борби в Македония и Одринска Тракия е Петко Койчев. Като четник на войводата Христо Цветков през юни 1907 г. той вече е в пределите на Македония. На 1 юли участва в легендарното –
най-кръвопролитното сражение
след въстанието, разгоряло се на връх Ножа. Заедно с останалите бойци от четата предизвиква на смъртна схватка трихилядна турска част, командвана от майор Енвер. Презрелите смъртта 45 „рицари“ загиват неустрашими, като последните защитници на обречената позиция се самоубиват с револверите си миг преди овладяването й от врага. Този саможертвен акт не би бил възможен, ако я няма „явната подръжка на Петко Койчев“, съобщава Ст. Н. Аврамов.
По време на Балканската война много българи се включват в Македоно-Одринското опълчение, което възлиза на 14 670 бойци и в 11-та Македонска дивизия. В редиците им се нареждат и патриотично настроени младежи от Панагюрище.
Единият от тях е Кирил Петров Перфанов, чието име
е сред пионерите на българското кино
Той е киномеханик, оператор режисьор и сценарист. Заснел е тържествата по отбелязване 50 и 60 – годишнините на Априлското въстание. Осъществил е български игрални филми от 30 и 40 – те години на 20 век, сред които „Изпитание“/1942/ с участието на Кръстьо Сарафов и Иван Димов. Участва като доброволец в редовете на 11-та Македонска дивизия и за проявено себеотрицание в битките е награден с военни ордени и медали.
Негов събрат по съдба е Кръстьо Иванов Даскалов /1894-1973/, който едва 17- годишен се записва доброволец в опълчението. Той е сред героите, които отблъскват турския десант при Шар-Кьой на Мраморно море /26-28.01.1913/. Взема участие при пленяването на 14-хилядна турска армия /14.11.1912/, заедно с нейния главнокомандващ Явер Паша. При бойните действия неколкократно е раняван, но винаги се връща на предната линия в защита на своята Родина. Носител е на два кръста за храброст и на други ордени и медали.
Националните катастрофи,
последвали Междусъюзническата/1913/ и Първата световна война/1914-1918/ имат за резултат тежки териториални загуби. Одринска Тракия, Егейска и Вардарска Македония остават в пределите на Турция, Гърция и Югославия. На България са отнети и Западните покрайнини.
Неосъщественото национално обединение носи разочарование, води до спад на патриотичния подем. Но въпреки това съдбата на Македония не е безразлична на българите от Царството. След края на Първата световна война за свободата на поробените край Вардар загива Владимир Д. Кърпаров/1895-1924/ от Панагюрище. При него личното остава на втори план. Вместо спокойния живот в България и доброто препитание на юрист той „предпочиташе да изпълни своя човешки и братски дълг за обединяването на българското племе като пожертва живота си за тоя идеал“. Година след това загива и Дончо Чопаринов от Панагюрище, чллен на ВМРО. Неговата заветна мечта е
„да умре там долу в недрата на Македония“
Подобно на Кърпаров предпочита борбата пред кариерата на успял юрист.
Друго име от панагюрската фаланга, участвала в драматичните борби в името на националния идеал е това на Илия Костурков/ 1907-1969/. В редиците на ВМРО постъпва още като юноша. След разцеплението на организацията през 1928 г., минава в редиците на протогеровисткото крило. Изпълнява отговорни поръчения на ръководството.
Съпричастни на обединителна идея за освобождението на Македония и Одринска Тракия, участвали в различни проявления на борбите, са и други жители на града и бившата Панагюрска околия. Такива са: Янко Стоянов Баров, Павел Ненов Делирадев, Георги Орчев – син на Орчо войвода, Георги Цвятков Терзийски от Попинци, наричан Българията, и Атанас Янков от с. Загоричане, Костурско, съпруг на Мария – сестра на Райна Попгеоргиева. Загива на Великден 1906 г. Той посочва името на Делчо Хаджикръстев, запасен офицер от Панагюрище. Вероятно става дума за същия Делчо от Панагюрище, за когото съобщава в спомените си войводата Алексо Стефов.
Въпросът за Македония и Одринско е труден и сложен,
и се отнася преди всичко за съдбата на българите от тези две области. При крайно тежки условия българското население там, откъснато от народа на Царство България, организира героична и продължителна съпротива /1893-1934/, следвайки заветите от епохата на Българското Възраждане. Начело на освободителното движение в двете области застава ВМОРО. Без всякакво съмнение историята на това движение е светла страница от българската историческа летопис. И още: „Илинденският подвиг - както казва Христо Силянов - е не само най-висшата точка на борческото напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“.
Участието на Панагюрския край в тези борби буди заслужена гордост и е достойно за възхвала!
Георги КЕРКЕНЯКОВ
