За мен Пещера е най-хубавият град на света, казва треньорката, създала свои школи у нас и в чужбина
Райна Афионлиева. Треньор-легенда в художествената гимнастика. Преди дни председателят на БФХГ Илиана Раева я почете по време на втория национален турнир за купа „Райна Афионлиева“ и после изригна с обич и признателност към нея във Фейсбук за това, че й е била личен треньор. Райна е родена в Пещера преди 83 години. След ВИФ, през 1963-а започва работа като треньор по художествена гимнастика в ученическата спортна школа в Кюстендил, където е директор, а впоследствие главен треньор в Центъра за високо спортно майсторство там. От 1968 г. работи и като помощник-треньор в националния отбор по художествена гимнастика. Подготвя първите световни вицешампионки (1977) и европейски шампионки (1978) по художествена гимнастика в ансамблово съчетание. Десетки нейни възпитанички са заслужили майсторки на спорта и майсторки на спорта. Заслужил треньор по художествена гимнастика (1977) и заслужил деятел на физкултурата (1983). Носител на орден „Червено знаме на труда“ (1983). Почетен гражданин на Кюстендил и на Пещера.
Снимка Димитра Лефтерова
Какво е чувството да има турнир, кръстен на теб,
питаме събеседничката ни. „Изпълва ме гордост и щастие. Много бях щастлива. Виждаш, че си направил нещо и то ще остане след теб. Моите момичета много добре го бяха организирали. Аз от 4 години съм с патерици и на легло. Не бях ходила на състезания… Затова тази емоция беше много голяма. А и не очаквах Илиана да дойде, защото същия ден беше мачът ЦСКА – „Левски“. Ама тя казала (тук Райна имитира забързания и нетърпящ възражения глас на г-жа Раева, б.р.) „Ще дойда сутринта, защото след обяд съм заета“. Добре, идвай… (смее се). И Наско е силен характер, но Илияна е по-силна. Крепи го като силен другар. Което е страшно важно“, казва треньорката, която се смее все едно няма претърпени операции на поясен прешлен и на тазобедрената става.
С приятелката Мария Гигова (снимка Димитра Лефтерова)
Школата в Кюстендил е вече на 60 години
Точно през 1963-та Райна идва тук по разпределение, а през 68-а става помощник-треньор на националния ансамбъл.
„Работех с мои момичета. Тогава там бе и Жулиета Шишманова, Бог да я прости. Помагах просто. Голяма бе емоцията за първото европейско за ансамбли. Златка Пърлева, ние си я знаем – Аврамова, бе нашият треньор, аз и Теменуга Парнарева бяхме помощници. Състезанието беше през 1978-а в Мадрид и аз готвех Красимира Василева и Мая Георгиева от Кюстендил, и Димитринка Желева от Пазарджик, която тренираше при нас. Вълнението бе голямо. Ние – трите треньорки, сме се залепили една в друга… Но бяхме подготвили нашите момиченца много добре на съчетанието
и те безапелационно си взеха европейската титла
Предната година беше световното първенство и те се класираха втори след рускините. Сега рускините останаха втори. Върнахме си го. Посрещнаха ни като герои. В Пазарджик, Кюстендил… Много беше хубаво – пазя си много хубави снимки оттогава… Но съчетанието също ни беше хубаво. Ние с Теменуга, тя е от Варна, участвахме на конкурс за композиция. И класираха нашите две композиции с момичетата ни на първо място. И федерацията реши двете да поемем националния отбор – от Варна имаше също две гимнастички. И понеже бяхме млади и без опит, Златка, като много голям и доказан специалист, стана старши треньор. И така направихме трио и изработихме едно ново съчетание. Взехме някои хубави неща от Кюстендил, хубави неща от Варна, Златка даде идеи и стана много оригинално и хубаво съчетание. Нашите изпълнения винаги са били единни композиции, а не съчетания от елементи. С това се отличавахме. С това съчетание играхме и на световното, и на европейското.“
През 1980 Райна вече е
помощник на Нешка Робева в националния отбор
„На световното първенство в Страсбург през 1983-а Дидето стана световен шампион в многобоя, а среброто бе за Анелия Раленкова и Лили Игнатова. България полудя от радост. Вера Маринова беше на седмото небе – Вера, която е Гласът на гимнастиката. И така бе всеки път след големи състезания - радвахме се на голямо уважение и обич при посрещанията.
Райна Афионлиева вдига вежди при забележката ни, че състезателките се после оплакваха от спартанския режим на Нешка.
„Спартански режим, ама ако няма спартански режим - няма успехи.
Глезотиите не помагат на спорта
Само труд, труд, труд и пак труд. Наистина, може някъде да сме прекалявали, но резултати имаше. Е, аз имам една голяма тъга и любов към една от моите гимнастички – Цветомира Филипова. Много хубав състезател беше, играеше гимнастика на бъдещето, но не можа да спечели европейско и световно. Но стана първа на голямо състезание - Купата на Интервизия в Куба. Голям турнир за републикански шампионки от соцлагера. И знаете ли,
22-хилядна публика стана на крака на Цветомира!
Това нещо не може да се забрави… И други не го забравят. Онзи ден една испанка извади в интернет един запис на Цветомира с обръч от 83-та на „Дилмано, Дилберо“ и написа много хубави работи… Откъде го е намерила този запис?!“
В националния била личен треньор на Илиана Раева, на Анелия Раленкова…
„Илиана я подготвях през 1981-а за Мюнхен и тя после се отказа от активния спорт. На Анелия - за световното в Страсбург и за европейското във Виена.
Снимка Адоре Пирин
Илиана беше много специална състезателка
Никак не беше леко да се работи с нея“, казва Райна. И на нашата вметка „Питате ли го лесно ли му е на Наско Сираков“, отвръща: „Не мога да Ви кажа, но Петко Сираков и мъжът ми Константин бяха приятели по борческа линия… Покрай Илияна Насето се позавъртя и станаха семейство… Сега Илиана вика, аз като си тръгвах след като ме наказа Нешка, ако не бяхте дошли отвънка да ме молите, ела бе, Илианче, остани, чедо, нямаше да се върна повече…“ Но и ние с Константин пък как станахме семейство!
Когато се омъжих, децата ми започнаха да плачат,
не искат да ме пуснат: „Другарке, другарке…” И другарката си остана в Кюстендил. Съпругът ми Константин Карапетков-Карата беше главен методист на националния отбор по борба и вместо да отида в София, той дойде в Кюстендил след една година. Но пък създаде борбата в Кюстендил. Сега децата работят при тежки условия. Бяха на тренировъчен лагер в Кюстендил борците, аз пък имах проверка от София и случайно отидох да взема от хотела секретарката на федерацията Лили Цветкова излезе тя с него и се запознахме. Вечерта се разминаваме, а той каза:
„Ще се оженя за теб. Приемаш ли?“ Мисля, че се шегува и отвръщам, че съм съгласна
На сутринта хазяйката ми леля Севда ме пита сърдито защо не съм й казала, че съм се сгодила – годеникът ми вече бил тук.а той на вратата – и вика: „Срам я е да си признае“. Ама че нахалник! И го питам, ама нали беше шега. А той – за мен е истина. И излязохме, а в ресторанта борците се надвикват „Честито! Честито!“… Беше петък. В събота се оженихме. Беше 15 май 1966-а. Съпругът ми почина преди миналата година…“
Райна помълчава за миг. После се усмихва:
„А с Диляна работихме дълго време с нея в една зала – аз на единия килим, тя на другия. В началото живееха в Кюстендил, после си отидоха в Пазарджик. После Нешка я взе Дилянчето. Всички момичета работеха много. Сутрин започваха балет, с балетиста Людмил Коцев, Бог да го прости. Час и половина сутрин от 7 балет, след това - тренировки до вечерта. Личният треньор стои до Нешка, тя изпипва детайли и казва какво иска от нас. А след обяда работихме само елементи.
Повтаряли сме някои от тях по сто пъти без грешка!
Не беше леко. Това беше нов вид гимнастика, която въвеждаше Нешка. Този нов стил беше труден. Ирина Винер – аз съм много близка приятелка с нея, въпреки че не ми хареса как реагира много остро и невъзпитано на олимпиадата, когато нашите деца станаха първи, а рускините втори. Тя се изказваше против нашите деца - не можа да преглътне загубата. Ирина казваше: Райна, аз много обичам българския стил – и ще взема една българка и ще направя нов вид художествена гимнастика.
Тялото руско – уредите български
И го направи. Взе една българска треньорка – моя възпитаничка от Кюстендил, и сега Ирина казва за нея, че е дясната й ръка… Да, България научи на гимнастика много държави, но пък и ние се учихме първо от рускините…“
До 1988-а Райна е в София, работи с Анелия Раленкова за европейското през 1984-а във Виена.
„Беше много тежко време с Анелия – тя бе много контузена. Имаше проблеми с десния крак. Опитаха се да я оправят в чужбина – но не успяха. И всеки ден ходехме на физиотерапия в ИСУЛ. Там един физиотерапевт-съпруг на наша колежка, с масажи и с луга успя да я вдигне и тя спечели европейската титла...“
В Грац Афионлиева създава своя школа
За европейското първенство във Виена (1984) подготвя ансамбловото съчетание на австрийския национален отбор. Участва на две олимпиади с момичета. В Сеул’1988 е с Елизабет Бергман.
„Тя е от Виена и бе много интересна гимнастичка. Успя да спечели квалификациите. Нейният баща бе един от най-големите спортни журналисти в Австрия - коментираше бокса на олимпиадите и водеше една голяма рубрика „Спорт в понеделник”... С Биргит Майзел-Шилин бяхме в Атланта’1996. И тя е от Виена. Дойде буквално в последните месеци в залата в Грац. И двете се представиха много добре. От 56 състезателки станаха 21-ва и 22-ра. А Австрия няма тези условия на работа. Нямаше. Даже сме тренирали на дюшеме.“
В България се прибира през 2006-а.
Не е спирала да поддържа жива връзката с Пещера и с Пазарджик
„Как иначе?! С Вили Георгиева, която аз знам като Вили Бехчийска, сме приятелки, също и с Диляна. Вили беше кюстендилска снаха и сме много близки. А най-голямата ми връзка е Рени Камберова. С майка й сме първи приятелки. Рени я знам от ей толкова. Тя известно време тренира и при мен в Австрия, с моите момичета там. За Рени и за майка й аз съм Мама Рени… Сега момичето, което бе главен съдия на турнира в Кюстендил – Руми Бурова, е пазарджишка снаха. Живеят в Белгия и бе треньор на националния отбор ансамбли. Обеща да съдийства и дойде. Така че с Пазарджик си имам доста връзки. А Пещера… Не мога да си обясня на какво се дължи тая голяма обич към моя роден град. Ходила съм на много места, но Пещера си остава най-хубавия град в света. Сега там имам братовчедка, дъщеря на братовчед ми, имам и много приятели, надявам се скоро да дойда на вилата на Свети Константин“.
Дочо ЧАНЕВ
