Класикът създаде шампиони като Орце Орцев и Николай Георгиев-Кимбата
ВЕЛИЧКОВО. Отиде си едно от емблематичните имена в родната класическа борба. На 22 декември се навършиха 40 дни от кончината на Трайко Янъков. Роден през 1948 г. в Пазарджик, израснал в село Величково в семейство на трудолюбиви родители, републикански шампион, част от националния отбор и призьор от международни престижни форуми, Янъков твърде рано става треньор. Причината е повече от прозаична – при едно състезание в арабска държава заболява от псориазис заедно с по-голямата част от националния тим след сложена ваксина. Но и като треньор не изневерява на стила си и прави световни и европейски шампиони.
Трайко Янъков завършва селскостопанския техникум в Пазарджик, а полувисшето си образование като ръководител „Движение“ в държавни железници в ПЖИ-София. Успоредно тренира борба и връщайки се в родния град през 1970 г.
избира най-българския спорт като свое звание в живота занапред
А години преди това именно в Пазарджик започва пътят му на борец. Възпитаник е на Тодор Диков – човекът, окоренил борбата в Пазарджик и региона. Трайко участва в многобройни състезания в Германия, Франция, Русия, Сърбия, Албания и Турция. През 1971 г става заслужил майстор на спорта. Друг виден борец под крилото на Тодор Диков по това време е известният борец Георги Мърков.
„Трайко беше с две години по-малък от мене. Така се стекоха нещата, че си остана в Пазарджик, а аз бях по София. Но в самото начало на спортните ни кариери заедно започнахме да тренираме с него в Пазарджик“, спомня си Георги Мърков пред наш репортер. „После аз заминах в жп института, след това, две години по-късно и той дойде с мене, и той го завърши. Така че горе-долу сме ходили по една и съща пътека.
Тодор Диков (третият прав отляво надясно), до него Георги Мърков и Трайко Янъков (вторият отдясно наляво)
Сещам се за една любопитна история
Помня, че тъкмо бях военизиран в „Спартак“ – тогава още не беше „Левски-Спартак“, но това беше най-големият клуб навремето и в него израснаха много европейски, световни и и олимпийски шампиони като Боян Радев, Сашо Томов, Христо Трайков… Помня, че имаше републиканско първенство и аз не участвах на него, за да може Трайко Янъков да стане майстор на спорта. Аз така го реших, без някой да го е искал от мене. Реших го и после получих наказание от „Спартак“ за проявеното своеволие. Но Трайко стана шампион. Нали с него заедно израснахме при Тодор Диков, и той заслужаваше този шанс, а аз не съжалявах, напротив. Трайко стана републикански шампион и по тогавашния регламент това бе достатъчно да бъде произведен в майстор на спорта. Виж, ако участвах, можеше и да не може да стане. Аз вече бях майстор на спорта и заслужил майстор и реших да му помогна.
Изядох наказанието, но бях горд от станалото
Питаш дали е черпил? Той не пиеше, много-много по софри не сядаше, така съм го запомнил. Беше режимлия. Трудолюбив. И си заслужаваше званието. По онова време майстор, заслужил майстор, заслужил треньор – си бяха много сериозни звания. След това ги махнаха, но си беше голяма чест – и много трудно се ставаше. Защото спортът тогава беше на много сериозно и високо ниво в България – за борбата пък да не говорим!“, натъртва Мърков. И продължава в същия тон: “Тодор Диков беше много голям треньор и не само това – много голям педагог! Отличен специалист. Човекът, който направи борбата в пазарджишкия регион. Неслучайно по негово време отборът на Пазарджик играеше в „А“ група. След това аз вече дойдох в жп института…
Трайко беше добър човек. Раздаваше се.
Умееше да уважава хората. Виж, вярно, че приказваше много бързо - и много го кодошехме за това. Както и затова, че е женски баща – защото Трайко имаше четири дъщери! Все му викахме „женския баща“. Но той не се обиждаше. Беше добър човек, освен че беше отличен спортист и треньор. Когато разбрах, че си е отишъл, ми стана тъжно. Орце Орцев ми съобщи тази вест… За съжаление и той си замина“, казва олимпийският шампион от летните олимпийски игри в Мюнхен през 1972 г. в категория до 62 кг, световен шампион в София и европейски шампион в Катовице от 1971-а. Докато са се борили на един тепих с Янъков, са били в една категория – до 57 кг.
Но в началото на 70-те Янъков трябва да скъса с активния спорт
През 1972 г., с началото на Спортно училище „Георги Бенковски“ , Трайко Янъков започва работа като треньор по борба. Със своята всеотдайност и хъс за успехи той възпитава десетки борци от цялата област и немалко световни и европейски шампиони по борба, някой от които Николай Георгиев – Кимбата и Орце Орцев. Орцев е европейски вицешампион от Йонкьопинг-1984. Именно тогава в Швеция Мърков обезврежда терорист, а по това време младокът Орцев е на кантар и така и не разбира какво е станало. На финала заради травма губи от Магятдин Алакхверджиев (СССР), а преди това побеждава италианеца Виченцо Маенца, който след 3 месеца ще стане олимпийски шампион в Лос Анджелис. Орце започва да тренира в Сърница при Реджеп Бабучев, но
при Трайко Янъков разгръща потенциала си
– у нас е побеждавал най-добрите в категорията си до 48 кг – Братан Ценов, Георги Георгиев, Павел Христов.
В началото на 2021-а българската борба загуби Николай Георгиев-Кимбата. Той си отиде на 52-годишна възраст. Бивш национал по класическа борба за юноши и младежи, майстор на спорта, възпитаник на "Олимпийски надежди", световен и европейски вицешампион за юноши, треньор в „Миньор“ (Перник), открил за борбата много таланти, а посмъртно – патрон на традиционен турнир по борба... Братът на Кимбата – Ангел, е не по-малък талант. Европейски шампион, който е бил е на крачка от шанса да спечели световна титла като голяма надежда, но заради липса на спонсор роденият през 1975-а класик така и не стига до големия форум.
Учителят на Янъков – Тодор Диков, е сравняван с апостол
заради работата си в Пазарджишкия край. Така и не създава семейство, отдаден само на тепиха. Ѝ“Навремето дойде само с едно дървено куфарче, 23-годишен. Препоръча ми го пловдивският специалист Кирил Пищялов след като нашия сборен околийски отбор бе направен на пух и прах на областното първенство по борба в Ръжево Конаре. Нашият председател на Околийския народен съвет Иван Крончев, бивш партизанин, се ядоса, каза ми да търся треньор и си замина с джипа си“, спомня си бившият зам.-председател на Ос на БСФС Иван Симеонов. „Състезанието беше през 1957-а, а отборът ни имаше в актива си само едно участие на околийско първенство дотогава. През същата година се оженихме с моята първа и единствена любов Цветанка, но също така важно събитие бе идването на Тодор Диков. Тогава Крончев преобразува щатовете за водопровода (Стефан Гарелов, баща на известния Иван Гарелов, тогава бе началник на финансовия отдел на ОНС) и го назначи, а председателят на околийския комитет за физкултура и спорт Алексан Елмаян също съдействаше. След като през 1959-а станахме окръзи, Диков вече бе окръжен треньор и методист. В един склад-гараж
волгата се изваждаше, разстилаше се тепих и започваха тренировки
Отделно той създаде и ръководеше школи в целия окръг и за кратко време Пазарджик вече бе републикански шампион при юношите старша възраст, а в „А” Републиканска група бяхме фактор сред осемте отбора с борци като Илия Яначков, Иван Тонов, Спас Кушев… Преди да закупим първия тепих, използвахме брезент и слама… Тодор Диков спечели много награди и създаде куп шампиони като Трайко Янъков, Стойчо Кръстев, Атанас Димитров, Николай Тренев, Трендафил Джингаров, Георги Мърков…“.
До 1996 година Трайко Янъков е треньор.
Посвещава с цялото си сърце 24 години от живота си
да възпитава, обгрижва и тренира бъдещи спортни надежди на България.
До 72-годишна възраст работи като охранител и се занимава с другата си страст – земеделието, като прекарва последните си години в село Величково.
„Ако трябва да го опиша с една дума, ще бъде „строг“. Беше строг баща. Стриктен. Въвличал ни е във всички негови дела – като построяването на къща на село, в земеделието. Тогава се изнасяха тонове домати, ранно зеле, късно зеле…“, спомня си една от дъщерите на Янъков – Кремена.
Даже самите борци ги водеше във Величково да берат царевица
като част от тренировката. Но и нас, дъщерите, ни тренираше като борци. Само че нямаше толкова време – то отиваше между Величково, Пазарджик, тренировките и състезанията. Те бяха нонстоп. Майка ни Атанаска се грижеше за нас – храна, дрехи, училище… През 90-те големите състезания започнаха да се заменят с големи надежди, но нямаше пари за състезания, а на татко ми беше мъчно, много мъчно – за него беше съсипващо. Помня, че в средата на 90-те той една година работеше без никаква заплата. Чудеше се откъде да намери пари за състезания. Оттук-оттам вземе 50-100 лева…
Сам с борците боядиса зала „Хебър“, която беше в окаяно състояние,
бе намерил пари от приятел. Но тогава бяха превратни времена, а за спорта пари нямаше. А той ходеше да помага и в Костандово, където бяха развили секция по борба – ходи над половин година, даже спеше в някаква къща там. А през всичките години е ходил да тренира момчета и във Величково (тук борбата се развива още от 1920-а година), и в още две села“, връща се назад във времето Кремена. В семейството признават, че още преди падането на Берлинската стена
от ГДР имало изкушаваща оферта за Трайко
Бил многократно канен като треньор с отлични условия за цялото семейство и опция за лекуване на псориазиса, който го мъчи. Той обаче предпочел да остане във Величково.
Ще дочакаме ли нов Янъков и нов Мърков?
„Пазарджик е длъжник на борбата“, отсича Георги Мърков. “Спортното училище даде много състезатели, но сега не ги виждаме. Олимпийските шампиони и класните борци от региона един по един си отиват, а не идват нови. Това трябва да се промени.“
Светла да е паметта на Трайко Янъков!
Дочо ЧАНЕВ
