Малко известно: Изповедникът на Левски е бил духовен водач в Пазарджик

Поп Тодор Митов е борец за църковна и светска свобода на поробените българи

Последният човек, който разговаря с Левски, е неговият изповедник поп Тодор. Той е служил в Пазарджик, тук получава офикията „Иконом” и е защитавал интересите на българите тук пред Високата порта като председател на българската община. Това е известен факт, но непознат на широката общественост и 151 години след обесването на Апостола на българската свобода на 18 февруари 1873. а в настоящия текст ще дадем широка гласност на статия, писана от изследователя на поп Тодор. Целият текст четете в книжния ни брой.

За поп Тодор Стоянов Митов доскоро се знаеха малко и откъслечни факти, докато историкът д-р Иван Иванов не публикува през 2012 г. научното си изследване за житейския му път на учител и просветител.

Изповедникът на Апостола е истински родолюбец, пастир и патриот Участник в българските църковни борби през Възраждането, управлявал няколко екзархийски епархии през 70-те години на XIX век, деловодител на революционния комитет „Единство“ в София, неуморим радетел на българщината…

Роден е в Пирдоп на 7 май 1836 г. където учи при Тодор Хрулев от Свищов и при Атанас Чолаков и Сава Радулов от Панагюрище. Пръв негов учител в Пирдоп е последният български дамаскинар-илюстратор – даскал Тодор Пирдопски. След като завършва, в 1858 - 1859 г., е учител във Видин, където заедно с Лука Павлов

въвеждат новия за времето си взаимоучителен метод

Тогава Лука Павлов е директор на училището, също пирдопчанин, и с въвеждането на Бел-Ланкастърската метода, която замества дотогавашното килийно обучение, се явяват едни от първите начинатели на новото светско обучение във Видин. След това даскал Тодор Митов се премества и учителства в родния си Пирдоп една година, а от 1861 г. – в София.

Ето част от новата статия „Двама пирдопчани – архимандрит Златан Груев Кинов и иконом Тодор Стоянов Митов начело на Татар-Пазарджишката епархия през 60-70-те години на XIX в.“ на Иван Иванов, подготвена за научната конференция „180 години църква „Св. Богородица“ гр. Пазарджик“ и любезно предоставена ни от краеведа Александър Арнаудов.

„Молбата на българската община в Пазарджик е пирдопчанинът да оглави църковните дела там и от 1963 г. той вече свещенодейства там – активен обществен деятел, председател на общината, защитаващ интересите й пред административните власти.

Неговото име остава непознато в миналото на Пазарджик,

независимо, че този период от живота му е отбелязан в посмъртната му биография. Не липсват и сведения за него в пазарджишките църковни кондики. Например изрично е записано, че на 10 април 1866 г. той получил 40 вули (разрешителни за встъпване в брак), както и че дал на 15 януари 1867 г. на водещия кондиката 1480 гроша, а на 16 февруари още 4393 гроша приход от църквата. Пак там е посочено и каква заплата е получавал, докато е бил в града – 600 гроша. В кондиката има и други записи, свързани със свещеника. Какви са те - четете в книжния ни брой.

Премества се заедно със семейството си в София, въпреки че „е принуден да се раздели с обикналите го Т-Пазарджичани“ през 1867 г. Но не прекъсва връзките си с пазарджишката общност. Той

води кореспонденция от София със Стефан Захариев,

с когото обменят информация за случващото се в двата града. В началото на 1870 г. свещеникът запознава Захариев с работата на общината, църковните настоятелства и училищата, с женското дружество „Майка“, за създаването на което е инициатор. И като подчертава огорчението си от липсата на просветен и обществен напредък в Татар Пазарджик, за които Захариев е вложил много усилия, го съветва същото да направят и там. Иконом поп Тодор изразява своето мнение и за качеството на работещите в Пазарджик учители, препоръчва общината да гарантира със средства училището и да го поддържа в отлично състояние, както е по другите градове.

В София е настоятел на най-голямата църква в града – катедралният храм „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), в която служи до смъртта си на 6 декември 1891 г.

Две години след напускането на поп Тодор в Пазарджик Левски полага основите на местния революционен комитет. В него са привлечени над 20 образовани и състоятелни граждани, а председател е Георги Консулов.

След Освобождението поп Тодор активно работи в читалище „Цвят”, съмишленик е на революционните дейци в София, които искат освобождението на всички поробени българи. През есента на 1878 г. става деловодител на софийския комитет „Единство“, оглавен от владиката Мелетий Софийски и

организирал Кресненско-Разложкото въстание

В 1883 г. Тодор Митов влиза в комитета за изграждане на храм-паметника „Свети Александър Невски“ в София. Той е организатор на първото девическо училище в града. Умира в 1891 г.

Има данни, че Апостолът на свободата се е укривал и в тайна стая в нартиката на църквата "Св. Крал", приютен от Тодор Митов.

Какво ли са си казали двамата

при двете им срещи в началото на 1873 година? Тогава поп Тодор е извикан от турските власти в качеството си на най-старши сред софийските духовници. Той се среща с Дякона като негов изповедник в затвора на 5 февруари и край бесилката на 6 февруари.

В ранните сутрешни часове на черния 6/18 февруари 1873 г. поп Тодор е повикан, за да изпълни свещеническия си дълг и да изповяда Апостола в сетния му час. За случилото се пред бесилото, което, по известията на съвременници и на самия поп Тодор, е било издигнато на мястото, където сега е паметникът на Левски, разказва в записките си поборникът Иван п. Хр. Кършовски. Това е човек, който познава Левски още от времето на Първата българска легия, когато е ранен. Той участва и във Втората легия, бил е четник на Панайот Хитов, а впоследствие един от основателите на БРЦК. След Освобождението: депутат, журналист, адвокат и съдия, издател – собственик на 3 вестника, полиглот. В един от вестниците си (в.”Юнак” 1898 г.) отпечатва сведенията, които е получил пряко от поп Тодор за изповедта на Левски, която е поместена в книгата на Иван Иванов. Интерпретацията на Кършовски е следната:

Ето записаната от поборника своеобразна лична изповед на поп Тодор Митов:

„Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото, гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах!

– Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та според вярата ви извършете вашето, като ми посочи към Левски.

Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името „раба Божия Василий“, Левски ме пресече и каза: „Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името „йеродякон Игнатий“, и след малко мълчание прибави:

„Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!“

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“

Само седем души твърдят, че са говорили лично с поп Тодор за предсмъртната изповед на Левски, пише проф. Султанов. Между тях най-рано Иван Вазов (1880) г., и три години по-късно Захарий Стоянов. За разлика от Захарий, Вазов не е водил записки, но не много след разговора е написал знаменитата си поема „Левски”, в която неминуемо като основен камък е залегнало и разказаното от попа за страшния предсмъртен час на Апостола.

КАКВО ПРЕДАВА ЗА РАЗГОВОРА СИ С ТОДОР МИТОВ ЗАХАРИ СТОЯНОВ И ОЩЕ ДАННИ ЗА ЖИВОТА НА БЕЛЕЖИТИЯ ДУХОВНИК - ЧЕТЕТЕ САМО В КНИЖНИЯ НИ БРОЙ.

„Знаме”