Добър музикант си, когато дишаш музиката сутрин и вечер, че даже и нощем
ПАЗАРДЖИК. Лия Петрова вече е сред емблемите на съвременното българско цигулково изкуство. Неотдавна тя бе солист на Симфоничния оркестър под диригентската палка на Григор Паликаров. В програмата бяха Ян Сибелиус – Концерт за цигулка и оркетсър, ре минор, оп. 47, и Едуард Елгар – Вариации „Енигма“, оп. 36.
Родената през 1990 г. Лия Петрова доскоро свиреше на Helios – великолепен инструмент, произведен в Кремона през 1735 от ученика на Страдивариус Карло Бергонци. Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст, на 6 вече излиза с оркестър на сцена, а на 8 получава медал „Моцарт“ за най-млад артист на ЮНЕСКО. Учила е при Огюстен Дюме в Брюксел, Антие Вайтхаас в Музикалната академия „Ханс Айслер“ – Берлин и Рено Капюсон във Висшето училище по музика – Лозана. Понастоящем живее в Париж. Носител на множество световни награди от международни конкурси. Като камерен музикант се изявява на множество престижни европейски фестивали. Разговаряхме с Лия Петрова преди концерта.
- За пръв път идвате в Пазарджик. Какви са очакванията Ви?
- Това е моят дебют в Пазарджик и много се радвам от тази прекрасна и активна атмосфера на работа. Познавам някои от музикантите от оркестъра и разбира се маестро Паликаров, с когото се радвам да се видя.Надявам се да има много публика и най-сетне да се срещна с нея.
- Програмата е интересна. Може би в сърцето Ви има повече място за Сибелиус, отколкото Малер…
- О, Сибелиус със сигурност има централно място в моя репертоар и специално място в сърцето ми. Това е един от най-красивите и най-трудните концерти за цигулка, а той е изключително виртуозен. Изключително емоционален и интензивен,изисква много енергия, физическа и емоционална – даже психологическа, за да се издържи този концерт. Наистина е един шедьовър, който определено стои много високо в цигулковия репертоар.
- Имах удоволствието сега да чуя на репетицията и този прословут Ваш „сребърен звук“, за който говорят музикалните критици. Как го правите?
- Всъщност имам много голям късмет, тъй като моята цигулка, с която свиря от няколко месеца насам, е един прекрасен инструмент, направен от Гуарнери - дел Джезу, който е един от най-големите лютиери, ако не най-добрият, то добър колкото Страдивариус.
- Значи сега ще свирите при нас не с 300-годишната цигулка на Бергонци, а с тази?
- Да, това е друга цигулка и е няколко пъти по-хубава от тази на Бергонци – която беше нещо страхотно! Затова казвам, че съм много голяма късметлийка с инструментите. Те са нашият глас и това е много важно.
- Може би не е само причината в инструмента? Ваш, също млад, колега, наскоро каза, че тайната да си успешен музикант е непрекъснато трудолюбие, стремеж към усъвършенстване, талант, срещи с добри хора… И какво още?
- Мисля, че любовта към музиката е основният ключ към това да си добър музикант. Просто да дишаш за музиката от сутрин до вечер, че даже и нощем, да си мислиш как да достигнеш музикални върхове – като усъвършенстване и разбиране на музиката, разбиране на колкото се може повече на композиторската идея. Със сигурност и много работа се изисква, но тя идва автоматично, когато човек е отдаден. Е, трябва и малко късмет – човек да срещне големи музиканти. Аз отрано се учех при такива хора в различни градове на Европа. Но любовта е основното. Желанието, амбицията, свързани с нея, са неминуеми. Има различни начини, по които да тълкуваме думата „амбиция“.
- Хубава дума.
- Аз мисля като Вас. Не е лошо да имаш амбиция, когато тя и мотивацията те карат да даваш нещо от себе си, когато взимаш от музиката, а не просто да трупаш слава с името ти. Мисля, че в нашия свят – на класическите музиканти, кой знае колко слава човек не може да натрупа (смее се).
Много сте скромна. Вие сте на гребена на вълната на съвременното българско цигулково изкуство… Но дали стана по-труден животът Ви след като световната слава Ви споходи през 2016-а?
Естествено, това е свързано с повече отговорност и ангажименти, с повече работа и пътувания. Но все пак мисля, че може животът ми стана по-лесен. Моето желание си е същото и след 2016-та, но възможностите, които имам да се срещна с големи музиканти, са повече.
- Свирите на най-големите световни сцени. Тук ценителите на симфоничната и класическата музика май са ограничен кръг?
- За жалост, наистина ми се е случвало в България, повече отколкото на други места, залата да не е пълна . Не знам с какво е свързано това, тъй като у нас има невероятни таланти – много добри музиканти. Може би причината е в трудното ежедневие на сънародниците ни. Нашето изкуство е много достъпно, популярно е, макар че другите жанрове в музиката може би повече се рекламират. Класическата музика съществува от стотици години и не се изисква общо-взето никакво образование или дълбоки познания, за да я хареса човек. Но това зависи и от нас, музикантите. Не трябва да отделяме класическата музика като елитарно изкуство, а обратното – да правим така, че да достига до повече хора.
- Израснала сте в музикално семейство, но сама сте решила да станете музикант…
- Родителите ми не бяха очаровани. Напротив. В самото начало трябваше доста да се боря, за да мога да свиря. Започнах тайно моя музикален път. Взимах уроци от вуйчо ми скришно от другите и най-вече от майка ми, която беше пианист. Но бързо стана ясно, че няма да се откажа и родителите ми започнаха много-много да ме подкрепят. И продължават и до днес.
Мислите ли върху нов албум?
Всъщност да. Ще излезе през януари догодина – с концерта от Корнголд и сонатата за цигулка и пиано от Рихард Щраус. Вече е записан. Но вече мисля и за следващ албум (смее се). Ще видим – може би нещо около тази цигулка.
- По колко часа на ден свирите? С музика ли релаксирате след това?
Рядко релаксирам с музика. Особено в по-натоварени периоди на репетиции, в които понякога се стига и до 7-8 часа на ден. Тогава имам нужда от тишина, книга или от друг тип шум – примерно на хора. Или просто да хапна нещо вкусно.
- Минчо Минчев играеше футбол с децата, за да компенсира липсата му в детството си…
Да, спортът е много добър вариант между другото. Да, и аз го правя. Е, не играя футбол, но пък ходя на йога. Но определено имах детство тъй като мен никой не ме караше да свиря – постоянно имах избора между цигулката и играта с приятели и избирах това, за което имах желание.
Тодор ГРОЗДЕВ
