На 7 април тази година вестник „Знаме“ публикува статията “Миньоните“ ще възстановяват паметен знак за Васил Левски“, в която разказва за инициативата на учителките и децата от детската градина в Мало Конаре за възстановяването на паметната плоча, отбелязваща основаването на местния революционен комитет от Апостола на българската свобода. Прочетох статията с голямо вълнение: тя не само обогатява информацията за моя прапрадядо Калофер Натов, но и доказва, че родолюбивите дела не умират, даже и столетия след тях...
***
Запитвали ли сте се къде и кога е началото на пътя на семейната ви памет? Какво знаете за тези, които са ви предхождали, за техния живот, за техните мечти, стремежи и дела, за следата, която са оставили?
За мен началото на семейната памет, тази за рода на майка ми, започва някъде в средата на ХIХ век, когато българските земи са още част от Османската империя. Пътят й тръгва от Западните покрайнини, от пограничната бразда с днешна Сърбия, от село в близост до Трън. В един ден от онези далечни времена моят прапрадядо Калофер, заедно с неговия брат, а вероятно и с други членове на семейството поема по пътя на миграцията. Защо, как и точно кога Калофер напуска родното си село и поема на югоизток? Загубила нишката на събитията, родовата памет не е съхранила нито датата, нито причините поради които Калофер и близките му решават да напуснат родното място и да тръгнат на югоизток. Това, което е запазила, е краткият им престой в Стрелча. Подбалканското селище ще стане техен дом, но не задълго, въпреки че делата им се развиват успешно. Семейното предание разказва, че
една вечер, при игра на карти, неотдавнашният пришълец в Средногорието играе рисково
и залага и една от горите, които притежава в покрайнините на селището. Така 300 дулума гора преминават в чужди ръце. Загубата е тежка за кесията, но още повече за нараненото честолюбие.
Това слага началото на нова миграция. Пътешествието, започнало в най-западните покрайнини, преминало през Балкана и Средна гора, поема дълбоко дъх преди да се спусне към плодородните полета на Тракийската низина. Там, където Калофер ще пусне корени, които ще го държат здраво за земята. Там, където ще остави наследство, което ще надхвърли рамките на материалното и прозаично съществуване и ще се измерва най-вече с делата, които ще вгради в материалните и нематериални основи на духовни средища.
Калофер и близките му се установяват в едно от най-големите и най-заможните тракийски села, Доганово, което по-късно ще се слее със село Конаре, а още по-късно ще се превърне в днешното Мало Конаре. Селото черпи богатството си не само от упорития труд на работливите си жители и от плодородната земя, но и от своя специален статут на доганджийско и войнишко село.
Калофер и брат му Трендафил се утвърждават като едни от най-добрите майстори на каруци в Пазарджик,
разказва много години по-късно скулпторът проф. Величко Минеков, правнук на Трендафил. Материалното благополучие обаче не заслепява Калофер: той не просто не остава глух и сляп за народните неволи и терзания, той прегръща народните дела и се превръща в дерзател на новото.
А времената са мътни и неспокойни. Когато Калофер се установява в селото, Османската империя е вече болният човек на Босфора, но той още не е издъхнал. Народът копнее за свобода, но нейната цена е висока и не всеки е готов да я плати. Но един пламенен и неуморен родолюбец кръстосва българските земи надлъж и нашир и пали огъня в душите на жадните за национална независимост. Пътят на Васил Левски ще мине и през Пазарджишко. През 1870 г. той е скъп гост на най-будните жители на Мало Конаре. И не другаде,
а в дома на Калофер Натов Апостолът на българската свобода основава местния революционен комитет
Можем да предположим, че през последвалото десетилетие Калофер посвещава най-доброто от себе си на народните дела и на борбата за освобождението на България.
Освобождението идва с надежда и вяра в бъдещето. Прозорливият Калофер разгръща обществена и благотворителна дейност, която ще остави следа в историята на Мало Конаре и в живота на поколения негови жители. Той вижда бъдещето на новата държава в образованието, в образование за всички. А то има нужда от средства и дарители.
Така дарителството става новото Калоферово измерение за родолюбие
Той поставя благосъстоянието си в служба на народните дела. През 1879, само година след Освобождението, отваря врати училището, построено с негово дарение, което хората от селото спонтанно ще нарекат Калоферовото. Пак по това време, с друго негово дарение на земя и пари е създадено и първото читалище в селото, което се е намирало в непосредствена близост до сегашното читалище „Просвета“.
Но благотворителността на Калофер не се ограничава с материалните дарения. Той поема в свои ръце селските работи и е избран за първия кмет в следосвобожденската история на Доганово Конаре (днешното Мало Конаре). Селото процъфтява, богатството му расте, както и неговото население.
Преселникът и успешният предприемач се превръща в нещо много по-голямо и по-паметно: в гражданин на една нова държава, на която той щедро дарява всичко, което може да даде.
Българският идеал ще поиска от него и най-скъпата възможна цена,
живота на сина му, моя прадядо Спас, загинал на 14 юли 1913 г. в една от най-ожесточените битки на Междусъюзническата война...
***
За съжаление, досега не успях да се докосна до информация нито за по-късните години от живота на Калофер Натов, нито за неговия край. Вероятно, оставайки верен на себе си и на народностния си идеал, той е продължил своята обществена и благотворителна дейност до края на живота си.
Пътищата на родовата памет не винаги са праволинейни и павирани. В пред-интернетната ера тази памет се съхранява почти изключително в и чрез разказите на редуващите се поколения, а националните катастрофи в началото на XX век разкъсват родовата памет на много български семейства.
Както се случва и с моето семейство:
по същото време когато баща му, синът на Калофер, загива под българските бойни знамена, дядо ми загубва и майка си. Останал сирак на 7-годишна възраст, той е осиновен и отгледан от хора от друг род. Семейната памет започва бързо да бледнее...
Но паметта на хората от Мало Конаре е будна. В нея името на родолюбеца, дарителя и общественика Калофер Натов живее и предхожда това на селското училище и съпътства историята на местното читалище, като признателност за проправените духовни пътища и свидетелство, че огънят на българщината продължава да гори.
Благовеста МАНЕВА-СЛЕЙМАН, праправнучка на Калофер Натов
