ПАЗАРДЖИК. Усмивката на писателката Весела Ляхова озари пълната зала „Никола Манев“ при срещата, организирана от Община Пазарджик и читалище„Н. Й. Вапцаров – 1897 г.“. Разбира се, в центъра на заформилия се приятелски разговор със спомени, впечатления и откровения бе романът „Бежанци“, който сега претърпя второ издание - отличен с Национална награда „Христо Г. Данов“ и с Първа награда на портал „Култура“ за художествено осветляване на белите полета в историята на българския народ. И ни накара да се замислим дали всички ние не сме духовни бежанци.
„За мен е голяма радост, че ме поканихте в тези предпразнични дни, които са много наситени с духовни срещи. Още от детството си помня колко празничен беше май месец – с нашата Бреговска манифестация, и
как се обличахме като книги и ходехме до Острова
Това е едно време, в което Пазарджик се събужда, както и спомена за този малък уютен, хубав, китен провинциален град. Аз съм си пазарджиклийка, макар и в София“, сподели Весела Ляхова.
Модераторът на срещата Нели Троянова – секретар на НЧ „Н. Й. Вапцаров – 1897 г.“, се върна назад в годините с Весела - младото любознателно момиче от „Чиксалън“. Други присъстващи, част от които потомци на някогашни бежанци, разказваха впечатленията си - и от книгите на гостенката, и от баща й – известният пазарджишки учител Борис Ляхов от Механотехникума, и от сестра й Кръстина...
Темата в „Бежанци“ са българите от последната бежанска вълна от Егейска Македония през 1944-45 г., след Драмското въстание, а Ляхова, чиито баба и дядо по майчина линия са бежанци, дълго и старателно издирва факти, които и до днес упорито се премълчават в учебниците.
Пазарджик е едно от ядрата на бежанците
И тук има Маджир махала, а „маджир“, „мухаджир“ означава „мигрант“.
В Паарджик има много потомци на бежанци, дошли тук и по-рано - след Балканските войни и след Първата световна война. В България има 3-4 такива града - бежански средоточия… Романът излезе през 2013 г. и тогава тъкмо се бяха появили бежанците от Близкия Изток. Даже при първото интервю журналистката ме попита: „Кога успяхте да напишете за тия бежанци такъв дебел роман?“ Но ние отдавна сме изпитали на гърба си всички „хубости“ на бежанската участ. Хора, които са изоставили всичко - и пълни хамбари с току-що прибрана реколта, за да спасяват семействата си. Прогонени от едното място и неприети на другото. Затова героите в романа имат драматични съдби“, каза Ляхова. И подчерта, че като съвременни българи ние трябва да преосмислим тези травми и сами трябва да се погрижим за себе си. „В днешния свят това не е толкова лесно.
Когато излезе романа, светът изглеждаше още стабилен,
за разлика от днес, когато се клатушка отвсякъде. За да можем да устоим на всички тези трудности, за да намерим брод в цялата тази шарения и в този глобализъм, който ни застрашава като се стреми доста агресивно да заличи национални и исторически специфики, за нас е важно коренът да стои здрав. А той е здрав тогава, когато знаем миналото си.
Авторката на „Бежанци“ си спомни как като учител по литература се сблъсква с феномен – българинът ражда красиви и умни деца, но в един момент те не търсят ценностите, които би трябвало да са им предали родителите.
„Днес живеем в свят, в който ни е подчинил материализма, стремежите ни са мимолетни,
за главните неща не ни остава време да мислим сериозно
А литературата трябва да ни напомня за важното – националните духовни достояния, които имаме от миналото и които сме длъжни да предадем на децата си… Имаме нужда от обединение, но само по себе си Съединението, което е и в надписа на нашия парламент, няма смисъл, ако не се знае за какво точно обединение става въпрос“, каза писателката и направи уговорката, че не „развява знамена“.
„Днешният живот не се нуждае от героизъм в смисъла, в който сме свикнали. Но четейки романа, ще видите, че героизмът понякога е нещо съвсем обикновено. Просто да устоиш и да бъдеш себе си. Да запазиш своята същност и ценности – които днес се неглижират.“
(Зн)
