Празнуваме със занемарени паметници… и памет

ПАЗАРДЖИК.Празнично ни е заради празничнитедни на светите равноапостоли Константин и Елена, и Кирил и Методий, но бележити наши съграждани остават непочетени с всяко наше преминаване край тях. Просто защото са… занемарени, заличени и невидими. Други наши покойни земляци с паметници – напротив. Забелязват се отдалеч, намазани с черна и червена боя… Лесно е да обвиняваме някой друг за стореното, но виновни сме всички.

Да, ние сме виновни заради безучастието си, но и местната власт и органите на реда би трябвало да влязат в ролята си и да не допускат подобни гаври и обезличавания – с възстановяване, със санкции, с видеонаблюдение.

Умеем ли да ценим културно-историческото ни наследство?

Този въпрос болезнено си го задават все по-често стотици хиляди добросъвестни наши съграждани като гледат безпощадните посегателства на паметници, свързани с близкото ни историческо минало. И жалкото е, че виновни няма, мерки не се вземат, а паметниците са или поругани, или обезличени. И паметта ни се обезличава. А паметниците са важни и за паметта, и за същността ни, и за бъдещето ни.

След малко ще стане дума за варварски обруганата по хунвейбински памет на видни личности . Но да видим първо

какво е положението със забележителните наши интелектуалци, биографиите на които не будят спорове,

 а само почит?! Стряскащо е положението и тук. Защо не се възстанови откраднатия бронзов барелеф, който беше монтиран на мястото , където се е намирала родната къща на големия български поет Теодор Траянов? Постаментът стои на ъгъла на улиците„Граф Игнатиев“ и „Теодор Траянов“ и никой не подозира какво, аджеба, е това.

Не го знаят даже и живеещите от над 50 години наши съграждани на същата тази улица!

Улицата, именувана на големия символист, който живеел на няколко метра от къщата на Константин Величков, която сега е музей…

Ами паметната плоча на другия голям български поет  Димитър Бояджиев – на ул. „Тракийска“?! Тя отдавна си е намерила друго местопребиваване. Никой не се интересува от големия нежен лирик, самоубил се през далечната 1911 година в разцвета на младостта си и хвърлил в покруса другаря си Елин Пелин…

Незавидна е и съдбата на паметната плоча на друг колос в поезията – Никола Фурнаджиев

Тя е недопустимо замърсена и почти не се чете текста. Тя и без друго е доста маломерна и почти не се забелязва от минувачите в началото на бул. „Георги Бенковски“. Стената, на която е монтирана, пък е достатъчно зацапана и неугледна и се получава един миш-маш, който паметта на един от най-големите творци на българския поетичен 20-и век съвсем не заслужава.

Иначе имаме национални конкурси с патрони и Теодор Траянов, и Димитър Бояджиев, и Никола Фурнаджиев...

Имаме и галерия „Георги Машев“, макар повечето от съгражданите ни да не знаят кой е той

Паметният му знак тъне смълчан и смачкан в забрава.

Поставен преди години на мястото, където се намираше скромната му къщичка, в сянката на двата клуба на местните дружества на писателите и на голям жилищен блок, буквите са заличени и почти не се четат. Георги кой?...  Но и да се четяха – от такъв надпис кой ще разбере, че това е един от най-приносните майстори на живописния символизъм у нас, приютявал в дома си близките си другари Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Гьончо Белев…

Все едно някой е откраднал един четириъгълен камък от близък строеж и го е захвърлил

по неизвестни обстоятелства на ул. „Константин Величков“ при кръстовището с „Граф Игнатиев“… Но няма кой да направи паметен знак по достойнство.

В Градската градина често минаваме под замисления поглед на маестро Георги Атанасов. И монументът на този неповторим композитор, издигнат там от признателен Пазарджик през 1943 година, вече няколко пъти е бил обект на срамни осквернявания. Безотговорното невежество е изписвало цинизми и

други писмени изблици на тъпонравие

Преди време грозните думички бяха позаличени, но така и не бе приведен в приличие цялостния вид на паметника. Може би не достигна боята на майсторите. А маестро Георги Атанасов го заслужава. Защо да не сложим неговия портрет в концертната зала с неговото име – при лика на проф. Иван Спасов? Това е очевидна несправедливост и трябва също да бъде поправена.

А какво да кажем за

паметниците, които „хунвейбините“ редовно обругават?

На фона на националните събития може би за някои това се струва естествено – демонтирането на паметника на Съветската армия в София и отправените злостни закани срещу паметника на Альоша в Пловдив предизвика гнева на по-голяма част от българския народ. В Кюстендил родното ни безразсъдство срина паметника на Тодор Ангелов-Божаната, който се извисяваше в центъра на града. Вероятно това безразсъдство няма представа, че бащата на нашата писателка Свобода Бъчварова е непримирим борец срещу нацизма и фашизма  е признат в Белгия и белгийският народ и до днес отрупва с цветя величествения му паметник в центъра на Брюксел…

Години наред в града ни се оскверняват безнаказано

паметници на антифашисти, на участници в Септемврийското въстание, на Александър Стамболийски

- земеделският трибун и министър-председател Александър Стамболийски.

Паметникът на Петър Абаджиев е залят с червена боя, а ликът му е поруган – нищо, че това не е онзи Петър Абаджиев, участвал в атентата в църквата „Света Неделя“ – това „Знаме“ неколкократно е писал и доказвал. (Бел. Ред.: Пред "Знаме" историците Илия Стефанов, Хачик Мардиросян и други са представяли изчерпателни факти за биографиите на двамата съименници. Петър Абаджиев, чийто паметник е поруган, е роден през 1908 г. в Ени чифлик, Чорленско, а истинската му фамилия е Стратиев. Атентаторът от „Света Неделя“ Петър Филипов Абаджиев е с 8 години по-възрастен - роден е през 1900 г. в Тетевен. По време на атентата той е на 25 години.) Самият паметник на Абаджиев е занемарен от години зад тролейбусната спирка на бул. „Георги Бенковски“ (срещу старата автогара). А какво да кажем за недопустимата гавра с паметника на Георги Стефанов Стойков в Градската градина - който е „виновен“, че е виден социалдемократ…

Да не говорим колко бронзови бюстове и барелефи на достойни наши предшественици възрожденци, писатели, поети, на името на които няма национални награди в Пазарджик, изчезнаха и се претопиха…

Състоянието на паметните ни знаци е угнетяващо за някои. За други – не. Но те могат да придадат и празничност, и чувство на гордост от неоспоримия факт, че регионът ни е дал на България забележителни личности в различни времена. Състоянито на паметните знаци в Пазарджик сега прави и друго. Не само не стимулира паметта ни, а напротив – зомбифицира я. Явно го нямаме чувството за историзъм.

А знаем какво се случва при народите, които изчезват от картата на същата тази история.

Продрум ДИМОВ

Бел. Ред.: Все пак има и нови паметни знаци, но тук Теодор Траянов не е живял.