Спасовден е важен празник в църковния и народния календар, а някъде в областта е сред особено почитаните – като в Септемврийско и Беловско. По традиция град Септември празнува именно на Спасовден (освен на Възнесение Господне, общинският център има празник и в първата събота на месец септември), в Малко Белово почитат този ден от стотици години, а ранносредновековната базилика край Голямо Белово неслучайно носи името „Възнесение Господне“ или „Свети Спас“ и се намира в едноименната местност. И на други места в областта Спасовден е на почит. Манастирът „Възнесение Господне“ над Пещера, познат още „Свети Спас“, също ще събере миряните на Четиридесетница, както и параклисът на изхода на велинградския квартал „Чепино“ в посока Сърница... Водосвет и курбан ще се отслужват в храмовете „Свето Възнесение господне“ за празниците на селата Алеко Константиново, Юнаците… В друго пазарджишко село - Росен, например, преди 9 септември 1944 г. на този ден е бил селският събор на храмовия празник, но в ново време е преместен на Цветница.
Възнесение Господне е подвижен празник, който се пада винаги в четвъртък, 40 дни след Великден. Според евангелията, след смъртта и Възкресението си, в продължение на 40 дни Христос се среща със своите ученици, за да им разказва за Божието царство. На четиридесетия ден той се изкачва на Елеонската планина и оттам се възнася телом и духом на небето и слага край на своя земен път.
Сред българите празникът Възнесение Господне е познат като Спасовден . Според вярването на този ден мъртвите се прибират, след като са били освободени от оня свят на Великден.
Жените ходят на гробищата
и палят свещи, преливат с вода и вино и раздават жито за „Бог да прости“.
Спасовден е свързан и с обреди за дъжд. На много места съществувал обичай моми и момци да обикалят нивите и със специални песни да молят Свети Спас за така нужния дъжд.
На този ден почти навсякъде из България се правело Спасовско хоро, като на някои места момите играели в булчински дрехи, взети назаем от млади невести - магия, която трябвало да помогне за скорошното им омъжване.
Емблематичен за Спасовден е ритуалът ходене на росен. В фолклорните представи росенът е самодивско цвете със силни лечебни сили. Затова много болни отивали на място, където цъфти самодивското цвете и преспивали една нощ там.
На сутринта се валяли в росата и берели от билката, за да прогонят болестта
Според народните вярвания само в нощта срещу Спасовден може да се излекува безплодие. За целта бездетната жена трябвало да преспи под растението росен, но не сама, а с придружител, с когото няма кръвна връзка. Преди това двамата поставят върху червен месал "Спасова пита", варена кокошка и бъклица вино. Хапват, пийват под росена и започват да се „борят“ срещу безплодието. Около полунощ те трябва да легнат под росена и да мълчат. Малко преди първи петли, около 2 часа през нощта, трябва да оставят храната там и да хукнат към селото, без да се обръщат назад. Вярва се, че безплодието остава под росена. Ако жената зачене в нощта преди Спасовден, се смятало, че това е станало по магичен начин и не се тълкувало като прелюбодеяние.
А пък краят-възклицание на
еротичната българска приказка „Те, ти булка, Спасовден“
е известен на мнозина. В сборника „Фолклорен еротикон“, съставен от Флорентина Бадаланова, са публикувани няколко варианта на приказката. Единият е на Господина Митрикова от град Лом:
„Имало едно време една мома с голема кукувица (кукувица – диал. – вагина). Толко й била голема кукувицата, че одила да пика на Шърбановата воденица и млела брашно за цел Лом. Докъде била по-мънинка, добре… Ама като поотрасла, се молила на баща си да оди да й дири мъж да се жени. Рекла му:
– Ако да ми не намериш мъж да се оженим, че да си откинем едно влакно от кукувицата и че се обесим на ньего!
И бащата й, като всеки баща, се много наскърбил и тръгнал по света да дири за дъщерата си курец. Тръгнал е от Сирната неделя и е одил през целите пости. Навръх Великден стигнал до един мост нади Дунава. Ама не било мост, ами било на един овчар кураца. Като пасъл овците, пущил си го напреко Дунава – да се не издават като одат да пасат трева у Влашко. И млого му се молил бащата и му казал: – Ей, момче, така и така, – ела да ми отървеш чедото, що инак че си откине едно влакно от кукувицата и че се обеси.
Оня, овчара, се съгласил и рекъл: – Щом е такава работата, нема к’во!
Отишли они и на третия ден на Великден почнала сватбата. У четвъртък правили Замески (обред, при който се замесва тестото за сватбения хляб), като кво си му е адета, месили леб и готвили гозби за сватбарете. У петък почнали да викат: „Их-ху-ху-ууу!“ – из цел Лом и най-много у Боруна, що момата била борунчанка. У събота почнали да играят ръченица у момчето и „на ситно“ (местен танц, известен с името „ситната“) стигнали у неделя у момата, та посленке ги водили у черква да ги венчаат. Венчали ги и седнали на момчето у двора сватбарете да се веселат. Ама момчето било сиромах и немало маса и си пущило кураца като трапеза, да турат отозгоре гозбите и лебовете. Нали требвало сватбарите да гулеят и да ядят. Седнали они като кво си требва, а на челото на трапезата – на главата на куреца демек, седнал попа.
Докъде момата с големата кукуля си седела скришно – сичко било без никакъв проблем. Обаче като довели булката и младоженека като погледнал и като му рипнал куреца – и трапезата се дигнала у небесата. А на върха бил попа и се молел: „Господи, спаси ме!“ И се носил у небеси и се кръстел, и се реял, и све се на Бога молел да го отърве. Четиресе дена! На четиресетия ден Господ дал благослов момчето да си узапти силата и попа се спасил. В памет на това, че Господ му дал спасение, попът кръстил тоя ден - Спасовден…“
