Борис Христов. Този световен оперен колос е погълнал стоически толкова незаслужени огорчения. Съпоставям пътя му с устремния и неудържим творчески възход на Николай Гяуров, който е не по-малко голям, но който винаги се е радвал на гореща подкрепа на тоталитарната ни власт. Преди дни, на 28 юни, се изпълниха 31 години от кончината на дългогодишния бас номер едно на планетата, а на 18 май се навършиха 110 години от рождението на Борис Христов.
В Пазарджик се извисява негов уникален монумент
пред Съдебната палата, защото през далечната 1942 г. бъдещият покорител на световните оперни сцени е бил стажант-съдия тук. Чувал съм, че е живял на квартира в скромна едноетажна къща на ул. „Граф Игнатиев”, която е свързана с най-забележителните ни съграждани – Константин Величков, Теодор Траянов, Георги Машев... Това увековечаване дължим на благородните амбиции на нашия родолюбив съгражданин Емил Йончев, поел всички разходи по реализацията на монументалното признание, дело на Георги Чапкънов-Чапа.
Борис Христов е роден в Пловдив. Неговият баща, Кирил Христов, е от село Сович, в подножието на Кожух планина, близо до Битоля, и има
връзка с Гоце Делчев и борбите на ВМРО
Завършва гимназия в Солун, а след това и литература в Париж. Майката – Райна Тодорова Попиванова, е завършила стопанско училище.
Младото семейство се преселва в София. В скромна къща на ул. „Самуил” 43 малкият Борис се потапя в света на народните песни и църковното песнопение, изпълнявани от баща му, роднини и приятели. Като възпитаник на Втора столична мъжка гимназия Борис е солист на гимназиалния хор.У дома свири на китара и цигулка. Пее и нашумелите след 1934 г. руски песни и романси, повлияни от възстановените от Кимонгеоргиевото правителство дипломатически отношения със СССР.
Може би окончателно обрича бъдещето си на оперното изкуство, след като посещава още шестокласник представление с операта „Вълшебният стрелец” на Вебер. И все пак участието му в хор „Гусла” е първата му най-сериозна школа.
На един от концертите присъства и цар Борис lll,
който е силно впечатлен от неговия глас и настойчиво кани част от хоровия състав да изнесе концерт на 19 януари 1942 г. в Параклиса на Двореца. Царят тръпне възхитен от тембъра му, вика го при себе си и се учудва от певческото дарование на този млад юрист, като му предлага усъвършенстване в Италия. И само след седмица идва известие от Министерството на просветата, че е осигурена стипендия. Родителите са в недоумение – как може да загърби така изведнъж юридическата си професия. Синът я изучава по неотстъпчивото настояване на баща му.
18 май 1942 година. Купчина развълнувани изпращачи на столичната жп гара не могат да откъснат очи от довчерашния млад съдия, тръгнал да сбъдва мечтите си. Наоколо ухае на рози. Близки, приятели, „гуслари” махат на младия пасажер, пожелавайки му добър път и щастливо пребиваване. Само майката Райна е плувнала в сълзи…
Скоро ритмичният говор на релсовия път унася Борис. Пред погледа му оживява любимата му приятелка,
госпожица Касабова, сестрата на изчезналия безследно Гео Милев,
с която са споделяли толкова светли пориви и мечти. Мигом отново се вижда и като онзи красавец–школник от военно-кавалерийския полк с коня си Урал. Напред го чака мечтаният Рим. А навън, навред Европа се тресе от ужаси и смърт, цялата потънала и разровена от окопи, блиндажи, фронтови траншеи...
В Рим истинско щастие е попадането му в ръцете на знаменития певец и педагог Рикардо Страчиари. Тук по улиците се водят сражения, падат бомби. Младият българин изпитва и финансови затруднения. Обръща се за подкрепа към посолството, но напразно. През септември 1943 г. е принуден да се върне в България. Учителят му Страчиари хуква побеснял към посолството и запъхтян изсипва кипналата си ярост: „Къде е този момък? Намерете го и го доведете с полиция! Знаете ли какво губите? Та той е изключение. Неговите заложби не могат да се проиграват - те принадлежат на света!”
Но може ли да му подаде ръка ограбена България, тръгнала вече „към пропаст“? Търси спасение в Залцбург, но и в Австрия е разочарован…
Попада във военнопленнически лагер в началото на 1945 г.,
от който го спасява случайно френски офицер, комендант на лагера, за да се озове отново в опустошената родина на Леонардо да Винчи. Войната приключва, а Борис е с празни джобове. Тогава учителят му Страчиари поема обучението му безплатно, адмирал Роберти настойчиво му предлага безплатна стая в собствения си дом, осигурен му е обяд ежедневно и от Ватикана.
През 1945 г. Борис Христов се запознава с Ренато Фазано – влиятелна фигура в музикалния живот, директор на Санта Чечилия. Той чува само изпълнението му на монолога на Борис Годунов и веднага му предлага да сключи договор за един концерт. Скоро с могъщия си мелодичен глас грабва публиката в Римската опера с образа на Пимен от „Борис Годунов” на Мусоргски. За него
се открива пътят и към Миланската Ла Скала
Не закъснява и първото му турне. Вестниците отделят страници за младия надарен българин, расте мълниеносно и популярността му. Все по това време, на 15 март 1946 г., случайно се запознава със семейството на Франка де Рензис, която е пленена от обаянието и таланта на младия артист, и му става житейска спътница. Пътьом Борис Христов овладява огромните постижения на италианската музикална школа, но и завоеванията на руското оперно изкуство...
Ала едва ли той би се извисил така стремително,
ако не полагаше системно усилия за извикване на живот на богатите си заложби. А това позволи недостижимите му и до днес образи в „Борис Годунов” и на крал Филип ll от операта „Дон Карлос” на Верди …
Инак би ли станал водеща артистична звезда в Ла Скала и в лондонския Ковънт Гардън? Дали в Париж, Сан Франциско, Ню Йорк, Москва, Виена, Борис Христов более и страда за отечеството си. Пред своя най-близък приятел проф. Атанас Божков той се изповядва: „Роден съм българин и се гордея с това. Израснах като артист в Италия и съм благодарен, че тя ми даде тази възможност, Англия ми даде вниманието, топлината и високата оценка и съм щастлив от това.”
За жалост, малко се говореше за него в миналото. Дори е бил обект на недопустими обиди и срамни пренебрегвания. За това
четем в някога поверителните архиви на ДС:
„При управлението на Илия Йосифов като директор на Софийската опера, Борис Христов пристига официално в София, за да пее в операта заедно с местните си колеги в „Борис Годунов”. Йосифов му отказва корекциите, които Христов със своя световен опит искаше да направи в постановката, от което тя само би спечелила.”
През 1961 г., когато умира Кирил Христов, скърбящият син е лишен да вземе участие в погребението на баща си. Посолството и компетентни държавни органи посрещат с бездушие настойчивата му молба за уреждане незабавното му отпътуване за София. Същото се повтаря и при неочакваната кончина на брат му Николай.
Но големият артист е и Големия Човек
и никога не е давал израз на нанесените му обиди. У нас се сетиха за него като всепризнато явление чак в края на 80-те.
Борис Христов направи своя благодарствен поклон на любимата си татковина. Завеща на своя народ вилата си в Рим с желанието да се превърне в Академия за обучение и усъвършенстване на млади талантливи българи в областта на музикално-певческото изкуство. Аналогично постъпи и със собствения си столичен дом. Дарява на родината си и всички записи от оперни спектакли, концерти, тържества и църковнопения.
Със смъртта на „Българският Шаляпин”, както го назоваваха американски издания, си отиде и една цяла епоха в световното оперно изкуство.
Продрум ДИМОВ
