Не крия. Таях в себе си носталгичния порив да бъда с Иван Динков. Казвам носталгичен, защото той и неколцина още са поетите на моята младост. Те, но най-вече той и Константин Павлов ми разкриха поетичните хоризонти, направиха ме чрез стиховете си, вярвам, малко повече човек.
С Динков съм. Както обикновено е вглъбен. Отдалечил се е от „нещата от живота”, от този, който е в близост до него. Изпаднал е сякаш в унес.
Това е привидното му състояние. Познаващите го знаят, че вътрешното му око е будно. В което е шансът ми за това интервю.
- След извървян нелек житейски и творчески път днес какво Ви говори собственият самосъд? Какво не Ви прости той?
„- Писах до Бомбай – каза мистър Фулминзе.
- Писа до Сингапур – поправи го мисис Фулминзе.
Мистър Фулминзе изпи чая си, попи устните си и се превърна в география.”
Тъжно е, но българските писатели все още не могат да пишат така. Дори когато напуска живота, човекът запазва името си. За всеки писател настоящето се оказва някаква шега, някаква грешка или предателство. Всички сме пепел от Освиенцим.
- В дни като нашите, които преживяваме, отстоявате ли казаното отпреди години, че една гражданска и литературна хигиена е необходима? Увеличава ли се цената на българското слово?
- Универсалното – това е локалното без стените. Освен всичко друго писателят трябва да е гостоприемен и за фантазията си. Животът е твърде кратък, за да бързаме. Каквото е локалното, такова е и универсалното. Всички камъни са отпреди каменната ера. Камъните са вечни. Неслучайно се казва: камъкът е общият прадядо.
Поетите не притежават вкус към местния живот. Под местен живот трябва да се разбира целият живот. Модерното изкуство също се стреми към граничното. Една душа е малко за един живот.
- В „Почит към литературата” споделяте, че „талантът е ум, който постоянно поправя собствената си мисъл”. С това постоянство не се ли рискува мисълта да се превъзпита в послушание, в отказ да бъде будна? Пък и предполага се, че тя е емоционална и, следователно, избирателна?
- Кръвта няма предговор. Митът не може да се преразкаже. Може само да се изживее. Не е възможно човешкият порив за поезия да се превъзпита, след като поезията е инстинкт за неприкосновеност. Не може без сираци. Срещат се и стихове с такава участ. Стиховете сираци не мислят и не просят. Всичко друго или почти всичко им е разрешено.
Дай боже читателят да среща повече стихове-копелета. Плебейските мифести неизбежно довеждат до общ ешафод. Поетът изпитва страх от високата раждаемост на населението и демографския срив на народа. Липсата на наколно жилище срещу вълните на прииждащата смърт също потиска, но това е, както се казва, друга тема.
- Проблемът „Теми в изгнание” е стародавен. Засегнал е не един стойностен творец. Кои бяха вашите теми в изгнание? Доближихте ли се до тях? Върнахте ли ги на постоянното им местожителство?
- Всеки мерак е по своему национален. Този мерак съпровожда поета до смъртта му. Единствено голямата поезия не говори в полза на живота. Крачките на смъртта по принцип са победоносни. Към каквото и да протегне ръка, поетът намира смъртта – онова, което е трудно за обяснение. Поетът се ражда с темите си. Всъщност той е една тема. Няма посещавана поезия. Мрачните поети са и най-вдъхновяващите. Единствено неизчерпаема е болната воля.
- Познавайки ви отблизо като човек и поет, ще кажа, че като Пабло Неруда без притеснение можете да изповядате, че живеете честно. Днес в състояние ли сте да платите сметките на вашите „далечни, велики пияници?”
- Познавах лично Пабло Неруда. Един ден го съпровождах на Витоша. Какво е останало в съзнанието ми? Беше като дете. Докато бяхме заедно, често се връщаше към поемата си „Зоя”. Винаги има към какво да се връщаме. По-късно, вече като редактор в партийното издание подготвих и пуснах мемоарната му книга „Изповядвам, че живях”.
Казват, че цейлонките са красиви жени. Поне така са в книгите на Неруда. Всичко написано от чилийския поет внушава, че войниците не отиват в ада.
А що се отнася на чия страна съм, отговарям: на унизените и оскърбените. Това са великите пияници. За съжаление времето ги отдалечава.
- Дълго дълбахте камъка – кога яростно, кога приглушено, но все по-навътре. Какво преоткрихте?
- Бог е лош сюжет за филм. Не търсих Бог. Всъщност преоткрих себе си. Ако изобщо може да се говори за преоткриване. Няма по-лоша борба от незапочнатата. Човек се ражда с браздата си, най-общо с пътеката си.
Все пак открих себе си, по-точно, по-ясно разбрах: поетът трябва да умре, докато е на кон. Старият човек прилича на пране, забравено на простора.
- В стихотворението „Антология” пишете, че е „лесно да се намери дъска, трудно е да се направи икона”. Днес кому да направим икона?
- И сатаната има човешки стъпки. В този смисъл – на всички хора. Вярно е това – идваме в живота с едни голи ръце и го напускаме с един чифт ръкавици.
- Есенин казва: „Сега прозорците на други поколения светят.” Светлината им осветява ли поетичния двор на вашето поколение?
- Поезията се интересува и от месечния наем на ада. Това го няма в поезията на Есенин, но целият му живот е един ад. Ад, за който става дума, нито може да се измери, нито може да се плати. Есенин не е живял толкова зле, колкото се смята. Деликатното момче от Рязан е натоварено преди всичко от пиянството. А що се отнася до ежедневието като политика, може би той се е пропил от тежкия политически живот, който се насажда в Русия и който го доубива.
Дали неговият живот е осветлявал поетичния двор на поколението, към което принадлежа? На този въпрос всеки отговаря сам.
- Определението, което давате: „Поезията е вдовицата на живота”, беше причина, когато се озовах в Триполи, за да се срещна с нашите медицински сестри, да подаря стихосбирки от трима пазарджишки поети. Мисля, че бракосъчетах поезията с живия живот, прекъснах вдовството. Какво определение ще дадете на поезията след това бракосъчетание?
- Добре сте направил с прекъсването на вдовството, ако по този начин се прекъсва вдовство. Не бяха рози, а бяха ружи. Все пак ружите не сменят розите.
Хайде да приключим малко весело: падащата презрамка на всяко момиче е по-привлекателна от самото момиче.
- Днес и сега какво трябва задължително да ни каже Иван Динков, родил се на 26 август?
Настъпва мълчание, което казва много.
Хари ХАРАЛАМПИЕВ
