Колчем съм искал да разкажа за свое преживяване или пък за близък човек, толкова пъти са ме осенили мислите, принадлежащи на писателя Константин Константинов: „Споменът не е мъртвина. Той е другата действителност, в която присъстваме.”
Добавям: Споменът е първичната връзка с човека, живата вода на нашата памет.
Приятелят, за когото пиша, не е вече сред живите. Той съществува в мен, а е някак далечен. И затова тъгата властва.
Поданикът на изящната словесност Никола Иванов, негов проникновен изследовател, знаеше за жаждата ми да се запозная с него.
Помня, че беше един от дните на август, а годината – без особена значимост. Адвокатските ми ангажименти ме бяха „захвърлили” в далечния Видин. По едно време Никола звънна: „Тръгвай, в Пазарджик са той и Никола Радев.”
След броени часове се озовах при тях. Освен двамата, бяха неколцина още. Той подаде ръка, без да каже нещо. Сетне сякаш се пренесе в своя си свят. До тръгването си не каза нищо.
Много по-късно се обади по телефона. Пожела да се видим. В столичния град се озовах още на следващия ден – деня, в който се поставиха темелите на нашето приятелство – искрено и безхитростно, продължило току до последните му дни.
Впечатли ме походката му – изправена, дори и когато бастунът стана негов спътник. В осанката му имаше нещо Байроновско, а лицето – лице на римлянин.
За поезията – изконното и всевечно начало, говореше бавно, отмерено, някак приглушено. За литературните му събратя не го чух да каже лоша дума, да се оттласне от тях. Дори и от тези, които го бяха предали. Тях назоваваше умалително и грижовно, подчертавайки по този начин, че е простил предателството.
В последните месеци, а и преди това не говореше за болката. Само веднъж каза: „Болката е морска раковина. Чувам туптенето на сърцето й. Щом като има сърце, болката трябва да се обича.”
Имало е срещи, в които, противно на натюрела му, говореше развълнувано, с кръвта на внезапно дошли думи – тогава, когато подхващах разговор за „бащата” Добри Жотев и за Коста Павлов.
Веднъж ми хрумна да го склоня да напише нещо в стихосбирката на Добри Жотев „Пробягва вихърът на времето”, сякаш авторът е той. Написа: „Добри казваше: „Добри Жотев е лъв, един уморен лъв, който преживява живота си с честност и с айран. Книгата е за Хари, който Добри не познаваше, и по този начин се е лишил от един почитател.”
Сетне каза: „Добри искаше да бъде обичан от думите, които са го избрали.” За себе си спомена: „Думите ме научиха да се доверявам на истинската поезия, която въплъщава характер и талант. Само стойностната поезия е убежище за подплашените очи.” Мисля, че той дължеше своето безпокойство на думите.
С Никола Иванов нерядко го съпровождахме до селцето, в което беше се родил. Не ще забравя деня, в който тръгнахме, защото „важна работа ни очаква”.
Знаехме, че докосвайки се до родното място, той се зарежда с творческа енергия.
Не свършихме никаква работа, но затова пък след време държахме в ръцете си неговата блестяща стихосбирка „Табакера”.
И така – ден след ден, докато не ни връхлетя невъзможната за възприемане новина, че е болен, неизлечимо болен.
Приятелите му взаимно се осведомявахме, отпъждахме вкупом най-лошото. Помня как Елка Няголова се разплака, а Бойко Ламбовски рече, че „той, геният, не може да се разболее”.
…
Беше януари 2005. Никола Радев, Иван Цанев, Никола Иванов, Иван Есенски и аз вървяхме, вървяхме, без дума да пророним. Когато го зърнахме в болничната стая, Радев – неговият съмишленик и най-предан приятел, каза: „Виж кои сме тук, миличък.”
Той ни гледаше втренчено. Дума не отрони. Нямаше сила за нея. И в един миг се отрони една сълза, потичайки по скулата. Беше сълза за сбогом.
И макар че имената се повтарят, той е неповторим. Той, Иван Динков – храбрият поетичен идалго, „българин на два етажа – с таван и зимници”, в поезията на когото има не сълзи в очите, а очи в сълзите.
Хари ХАРАЛАМПИЕВ
