„Хроники в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
Бате Владко Аптекаря не само беше част от онази стара градска атмосфера. Сякаш той сипваше някакъв невидим аптекарски прашец по улиците на тогавашния Пазарджик, за да се случват в него духовни процеси, които го правеха значим и съизмерим с достолепните градове, за които думата „провинция“ няма негативен оттенък. И този „прашец“ бяха делата му.
Владимир Георгиев беше и аптекар, и билкар, и лечител, и създател на Българско дружество на билкарите, и културтрегер
– той движеше литературен клуб и канеше големи имена тук, а за художниците беше извор на знания. Особено за начеващите като мене. Владо Аптекаря бе голям интелектуалец.
1965-та беше една от най-хубавите ми години. Тогава завършвах гимназия и се върнах в Пазарджик. И ето - участвам в окръжната представителна изложба на групата на художниците. А тогава групата беше силна – Георги Герасимов бе в нея, моят учител по рисуване Димитър Каменов, също и младите, включително Нерон… Радвах се, че участвам след гимназия наравно с тях. Групата на художниците е точно в центъра, на бул. „9 септември“, до сладкарница „Малина“ – малък салон и канцеларията на групата. И аз съм там. Те получаваха от СБХ специализирани списания по линия на ЮНЕСКО.
Бях се отбил да гледам новите списания
– руски, френски, немски. И със секретарката Мария ги разглеждаме, пием кафе, а на мен ми е кеф - на долния етаж е окръжната изложба! По едно време се качва и влиза в канцеларията Владимир Георгиев. Владо Аптекаря. Не го познавах лично. Аптеката му беше точно на ъгъла срещу салона. Той помоли Мария да му обясни нещо във връзка с изложбата. След малко се връщат и тя казва: „Ето това е авторът на картината, която искате да купите“. Така се запознахме с Владимир Георгиев. Аз съм бил на 19 години, той е роден 1923-а, но тогава ми се е струвал на 60. Цената на картината бе определена от художествена комисия от София и той каза, че в момента няма толкова пари у себе си, но ще ги донесе. И ме гледа, че разлиствам тези списания, и каза, че има много по-интересни списания, които получава лично от цял свят.
„Поканен си вкъщи да ги видиш“, каза ми
И се заприказвахме. После си отиде в аптеката. След малко в групата влиза и Борето Резов, аз му казах, че вече имам една картина купена и съм се запознал с човека, който я купи. Бях направил един есенен пейзаж от Острова - маслени бои, за първи път след дипломната си работа в художествената гимназия. Чувствах се горд, че при първото си участие с такива автори веднага са ми купили картина. Голяма радост беше. Обяснявам на Борето, той вика: „Познавам го Владо, интелигентен човек е. Ще отидем заедно, аз съм обещал да му подаря един от моите акварели“. Той тогава експериментираше в акварела и имаше много големи успехи. И така идната неделя Борето ме заведе на гости на Владо Георгиев. Преди това му се обадихме. А къщата му е точно срещу тази на Константин Величков, до къщата на Теодор Траянов. Човекът ни чакаше, посрещна ни много сърдечно, покани ни, пихме кафе и тогава ни показа библиотеката, която беше в съседната сграда до къщата – в допълнителна постройка.
Аз се удивих на огромното количество книги – от пода до тавана!
Беше ми приготвил списания - аз предварително му казах, че живо се интересувам от монументалното изкуство в Мексико. През 60-те имаше голям растеж в столицата Мексико, може би заради олимпийските игри през 1968-а, там бяха едни от най-добрите монументалисти, те дадоха тая мода - имаше страхотни сгради – библиотеката, летището, държавни учреждения бяха станали като емблема на монументалното изкуство с техните големи художници Ороско, Ривера, Сикейрос, Тамайо... Но гледахме, разглеждахме, избирахме. Ровим ние – имаше албуми на всички наши майстори – като почнеш от Майстора. За пръв път видях книга със стихове и илюстрации на Николай Райнов...
Много неща за пръв път виждах
Така неусетно мина денят. Прекарахме чудесно в библиотеката. На излизане се засичаме на вратата с Георги Сарамбелиев и Стоян Раканов, който беше преподавател в Института за детски учители към Пловдивския университет, и стана председател на Групата на мястото на Димитър Каменов. Те идвали често тук. Така разбрах, че тоя човек контактува много с художници, и въобще с хора на изкуството. Той познаваше млади и стари, че и баща ми, и целия ми род. А ние сме един от най-старите родове в Пазарджик – Пешунови. Така с бате Владко намерихме обща основа за приятелство. Неговата личност беше обаятелна. На него пък му бе интересно да общува с младоци като мене. Така станахме близки.
Чрез него ми се отвори третото око
Почнах да се интересувам от определени майстори и направления в изобразителното изкуство, а той ме напътстваше. Дотогава не се съветвах с никого, не мислех допълнително да чета, а сега започнах да следя изложби, художници по света, имах жажда да си обогатя интересите и познанията. Посещавах често богатата библиотека и тя винаги ми даваше това, което търсех – може да е по най-тънкия начин, нещичко от периферията, но нямаше празно. За монументалистите той ми даде една книга за Сикерос, който е полковник, участник в революцията на Мексико... И тогава фикс идея ми влезе в главата - да стана монументалист. Бате Владко ме насочи към тази специалност, а съветите му бяха безценни. И аз записах „Стенопис“. Но още в началото на запознанството ни стана дума за един от гениалните български художници, от когото аз се учех. Борис Георгиев. Той е варналия и живееше и се обучаваше при Николай Рьорих в Тибет, високо в планината. Гледах албуми на баща и син Рьорих, на Георгиев, и когато бате Владко каза, че е
поддържал кореспонденция с тях – с Борис Георгиев и с Николай Рьорих
Че си пише със Святослав Рьорих, а аз направо не можех да повярвам! Рьорих е световноизвестен, обожаван от едни, отричан от други – художник, духовен учител, лечител... Той подари на България над 400 картини и страната ни е една от малкото с толкова голяма колекция. Заслугата, разбира се, е на Людмил Живкова. А Рьорих е един изключителен художник, освен че е голям духовен водач със собствена школа в Тибет. Там приемаше много светила в изобразителното изкуство от цял свят.
Минаха години и ние контактувахме много често с този много интелигентен човек и с разностранни таланти. Един ден получавам покана от него – оставил я при Мария в Групата. Искал спешно да ме види. Нали нямах телефон. Аз отидох до тях. „Поканен съм, казва той, на една изложба.
Николай Рьорих гостува в Националната художествена галерия. Людмила Живкова ме покани,
искаш ли да присъстваш и ти?”. Беше 1978 година. Исках, разбира се. Това бе първата официална изложба на Николай Рьорих у нас – синът му Святослав ще присъства с жена си – световноизвестната индийска киноактриса Девика Рани.
Людмила Живкова бе следовничка и ученичка на Рьорих, изповядваше неговото източно учение-философия „Жива етика“. Тя го въведе в държавното културно строителство с амбицията България да се превърне в световна духовна столица. Част от това щеше да стане и Международната детска асамблея „Знаме на мира“, гласувана да се проведе в България на ХХ сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО в Париж като една от най-големите инициативи във връзка с Международната година на детето и 20-годишнината от приемането на Декларацията на ООН за правата на детето.
И може би този наклон към Тибет стана причина за смъртта на Людмила Живкова,
каквито теории има...
(Бел.ред. На 28 март 1978 г. в София се открива изложбата на Николай Рьорих. Представени са много негови творби от личната колекция на сина му Святослав, картини от фонда на Руския държавен музей в Санкт Петербург (тогава Ленинград), от музея на Николай Рьорих в Ню Йорк, от музеи и колекции в Индия, Монголия, Франция. Поради своите мащаби и представителност, експозицията предизвиква вниманието не само на българската, но и на международната културна общественост. На 4 април 1978 г. в София се открива изложба от 168 картини на Святослав Рьорих. Святослав Николаевич пристига специално в България за откриването на двете изложби. Среща се с много български дейци на културата и науката, дава интервюта за пресата и телевизията у нас.)
Отидохме малко по-рано. Бате Владко беше купил цветя и някакви обещани работи носеше на последния жив Рьорих. Както казах,
той всяка седмица получаваше писмо от сина Рьорих
Беше приготвил нещо. Отидохме и целият район около „Шипка“ 6 беше заграден от кордон милиция. Пускаха само с лични покани. Но ние имахме и покана, и определен час при Людмила Живкова – лично, в по-тесен кръг. Бате Владко беше сред официалните гости, които посрещат Николай Рьорих! Предложих му да го изчакам – не, не, каза той, ще дойдеш с мене ти. Така за пръв път се видях с Людмила Живкова, лице в лице. Това е един млад художник от Пазарджик, заедно ще присъстваме, каза той, а Людмила Живкова каза, да, да заповяда и той. Беше много естествена. Наоколо – дипломати, културни аташета, членове на Комитета за култура, на ЦК на БКП – видях Георги Йорданов, Александър Лилов... Още не бяха известни Светлин Русев, Любомир Левчев, но ми направи впечатление Дечко Узунов.
Като видя индийката, бай Дечко не откъсна поглед от нея!
Ама тя много красива! Беше божествена! Все едно една богиня беше слязла да уважи събитието. И другите гости сякаш светеха! Много интересни хора. Аз станах един непринуден гост на една официална и историческа по значението си делегация. Рьорих и Людмила се прегърнаха като брат и сестра. Запознах се с много хора, без да съм си представял, че ще имам възможност да се допра до тях. Покрай бате Владко прекарах чудесно! Бяхме поканени и на официален обяд – разбира се, не отидохме. Извинихме се, че трябва да се прибираме, че има много голямо движение по пътя. На връщане разбрах, че бате Владко поддържа не само близка кореспонденция (за вестници и писма той бе наел отделен апартамент в Пазарджик), но че си разменят и професионални рецепти, естествени материали, билки. Рьорих се интересуваше от България като най-богатата в света страна на билки. Бате Владко като аптекар
правеше мазила, кремове, пращаше целебни растения и мускалчета на Рьорих,
получаваше от него билки от Тибет, окултна литература. Много контактуваха на тема алтернативна медицина. Но едно е професионалният контакт, друг – чисто приятелският. Затова бате Владко беше посрещнат не като много добър познат – а като най-близък роднина. За пръв път видях хора, дошли от Индия, да прегръщат българин като роден брат. На срещата присъстваше висшата аристокрация на България и каймакът на посолствата. Аз бях съсредоточен в гостите – те говореха на руски и много неща улових. Беше ми много интересно. А тази изложба и последвалата я изложба на Святослав Рьорих бяха част от мащабни събития – т. нар. Програма „Рьорих“.
(Бел. ред. На 25 – 28 април 1978 г. Институтът по култура към Комитета за култура и БАН организират в София международен научен колоквиум „Културата и хармоничното развитие на личността“ с участието и на госта. Академичният съвет на НХА „Николай Павлович“ избира Святослав Рьорих за свой почетен член. На 8 май 1978 г. Святослав Рьорих е удостоен с титлата Почетен доктор на Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий“, награден е с орден „Кирил и Методий“ І степен и други български ордени и медали. През май 1978 г. дейността по изпълнение на Програмата „Рьорих“ се разгръща във Велико Търново, Габрово, Русе, Плевен, Пловдив, Бургас, Варна, където са организирани изложби на Николай Рьорих и Святослав Рьорих. Изложбите са посетени от общо над 80 хиляди души и са съпроводени от културни програми, включващи представяне на книги, албуми и каталози, изнасяне на беседи, прожектиране на филми. Програмата „Рьорих“ се провежда и извън границите на България. В българския културен център „Витгенщайн“ във Виена от 16 май до 30 юни са изложени 57 картини на Николай и Святослав Рьорих. По същото време там са проведени дискусии, посветени на всестранно развитите личности и на Пакта „Рьорих“, в които вземат участие австрийски философи, педагози, учени и държавни дейци. Фотоизложба, посветена на Николай Рьорих, е представена от България в Художествената академия във Вашингтон, в Академията за изящни изкуства в Прага, в Университета на Бон, а също така в десетки български културни центрове в Западна и Източна Европа, Америка, Африка и Азия...)
Бате Владко ми влезе под кожата. Много често с него сме говорили чисто приятелски по всякакви теми. Той имаше афинитет и към литературата (по-късно ме запозна с Николай Хайтов, който също беше цяла вселена), сам водеше литературен клуб в читалище „Виделина“. Освен че създаде Българско дружество на билкарите и бе негов председател, той отвори известна билкарска аптека в Пловдив през 80-те... Отиде си в началото на 90-те, а днес почти никой не си спомня за него. Което е жалко.
Методи ПЕШУНОВ
