Мария и Асен Гюлеметови: 50 години брачен живот не стигат!

ПАЗАРДЖИК. Петдесет години заедно не стигат! Така убедено отсичат Мария и Асен Гюлеметови след половин век съвместен живот. В разговора инж. Асен Гюлеметов повече мълчи, като кавалер, отстъпвайки думата на жена си д-р Мария Гюлеметова. Тя няма нищо против и говори с охота и вълнение. А ние ги връщаме към началото на тяхното запознанство.

„Знаме”: Мария, Асене, как се запознахте?

Мария: Позволете да започна с една  мисъл: Животът е като книга… Някои глави са тъжни, някои са щастливи, а други са вълнуващи… Но ако никога не обърнеш страницата, няма да разбереш какво съдържа следващата… Беше далечната 1974-та година - времето на  утопичния социализъм и на нашия студентски живот. Точно тогава аз (възпитаничката на гимназия “Васил Левски” - Ямбол), студентка от Алма Матер, тръгнах да гостувам на мой братовчед в блок номер 3 на Студентски град. И вместо него, намерих бъдещия си съпруг. Минутният разговор за  студентска заетост премина в покана за посещение на филма ”Слънчогледи” на следващия ден. И незнайно как, само една малка мущица в окото привлече магически погледи един към друг и… само след месец време, както в приказките, заживяхме заедно в семейно общежитие. В това общежитие се появи и нашият малък принц - синът ни Никола. Когато се запознахме, Асен беше отличник - възпитаник на ТМТ „Крум Велков” - Пазарджик, и щеше да стане инженер… И не, не е носталгия по миналото, ако кажа, че това бяха най-хубавите години, защото не само младостта е прекрасен епизод от живота на човека. Тогава и грижите на държавата бяха на висота, няма какво да си кривим душите. Плащахме символичен наем за ползване на общежитие, обзаведено и осигурено с парно и топла вода. Символична бе и цената на купончетата за храна – а и тя беше вкусна. Имаше стипендии за младите семейства. Но пък трябва да отбележа, че и студентите отговаряха с мотивиран интерес към избраната си специалност, с амбиция за знания и умения…

„Знаме”: Въпреки това едва ли толкова безтрънен е бил пътят ви като младо семейство…

Мария: Труден беше трудовият ни житейски път, наистина. След завършване тръгнахме по него - аз като учител в ОУ „Любен Каравелов”, а Асен в “Инертни материали”. Трудовият процес не пречеше да намираме време за професионално усъвършенстване - аз написах над десет публикации в методически издания и така защитих първа квалификационна степен, а Гюлеметов в Института за чуждоезиково обучение във Варна защити професионална специализация за производствен обмен в чужбина. Благодарение на  споделени уроци пред колеги и експерти бях поканена за директор в основното училище в село Бошуля. Не бях партиен член, но ме поканиха. А не бях, защото тогава - както и сега, много често според мен  политическата принадлежност, а не професионализмът, е на първо място.

Асен: А аз като машинен инженер станах директор на “Строймаш”- поделение на Софийско предприятие…

Мария: Въпреки ежедневните пътувания  и многобройните задачи от образователен и възпитателен характер, никога няма да забравя дните, изживяни в малкия, но сплотен колектив в Бошуля - с прекрасни колегиални взаимоотношения, обмен на опит по методически обединения, а в минутите за отдих - със споделени рождени и именни дни, със семейни празнични поводи, съпъствани от вкусни баници, погачи, грозде и преснинки от собствени отгледани животинчета на село…

Асен: Хората от “Строймаш” работехме в т.нар. „социалистическо съревнование”, но също умехме да се веселим по профсъюзна линия.

Мария: Младите семейства трябва да знаят, че съвместният живот е низ от компромиси. Добре е всеки да умее да отчита преди всичко положителните качества у партъора си. Защото идеалните образи са само в литературните герои, а семейството е най-малката социална единица и ако не успеем да я запазим, това не е добре не само за децата, а и за цялото общество, и за държавата. Ето,помня каква голяма радост за нас беше, сдобиването със собствено жилище. Дотогава живеехме три семейства от различни  поколения в един апартамент. И това стана благодарение на т. нар. процедура за картотекиране и теглене на заем за апартамент на довършителна работа. Но това толкова ни стимулираше, че не усетихме как само за месеци след работа успяхме да го пригодим за живеене. Синът ни растеше и често на смях казваше, че той е профпредседателят у дома и ще ни дава оценка за това кой как се справя с управленчески задачи.

„Знаме”: Няма как да не е имало и трудни моменти?

Мария: Животът си течеше с хубави или не дотам хубави моменти. Защото това е реалният живот, не идеалният. Трудни моменти имаше не един и два. Труден период беше т.нар. купонна система, когато всички изпитахме икономическата криза. Въпреки това имахме време - най-вече в съботни или неделни дни и по поводи, да се събираме с нашите съседи или добри приятели, които бяха горе-долу на наша възраст. Да се радваме на децата и да мечтаем за бъдещето. Моят съпруг е ловец, риболовец, гъбар и други изкушителни хобита и често ставаше обект на внимание с неговите разкази за ловджийски или рибарски случаи, а гостите с охота си хапваха вкусни гъби, задушен падпъдък и др.

„Знаме”: Може би Асен ще ни разкаже някоя ловджийска история?

Асен: (Смее се.) Благодаря, но Мери разказва по-художествено, затова нека тя говори. Пък и жените повече помнят от нас мъжете… Само искам публично да споделя, че благодарение на нейните грижи след една трудова злополука през 2017 година. аз все още се радвам на съвместен живот! Благодаря ти, Мери!

„Знаме”: Мария едва ли ще ни разкаже ловджийска история, но сигурно помни не по-малко напрегнати или интересни случки…

Мария: Разбира се, не мога да не споделя още един напрегнат момент от живота ни, когато настъпи т. нар. преходен период. С него дойде и предизвикателството как ще продължим. Защото и двамата останахме без работа. Но явно такава е била повелята на демокрацията: всички  управленци да бъдат заменени с „демократи”, оценени по много викане на площада, а не демократи по душа. Предприятието, в което работеше Гюлеметов, за часове беше преватизирано от хора, изпратени от столичните „демократични сили”, а за директор за училището в Бошуля беше назначена дългогодищна възпитателка. А аз имах защитена диплома  за специализация в Института по образование за управление на училището… Да, рокада като рокада, но повелята за пълна смяна на кадрите беше изпълнена, без значение дали новоназначените ще се докажат добре. Важна беше просто смяната! Но пък народът ни е мъдър, щом е измислил сентенцията „Всяко зло за добро”. Кандидатствах в МГ „Константин Величков” и успях - документът за първа квалификационна степен ми помогна. И така цели двадесет и седем години работех с прекрасни амбициозни ученици и колеги. През това време успях да напиша първите учебни помагала и да защитя докторска степен. А с помощта на иновативния подход в образованието, свързан с интегриране на знания от различни дисциплини, да защитим с ученици на местно, национално и международно ниво много проекти на екологична тематика. Така благодарение на защитени проекти на  амбициозни ученици от Математическата гимназия  станах учител с държавна престижна награда „Константин Величков” и почетен знак “Неофит Рилски”. След това близо десет години бях в НБУ като хоноруван преподавател по екологична сигурност, където получих звание “Будител на годината - 2022” от АИР. Съпругът ми продължи в частна фирма (на негови колеги, които за разлика от него бяха успели да се ориентират добре в приватизационният период). Дотогава беше безработен – нищо, че беше носител на орден “Колю Фичето”. Заради неговите професионални качества е търсен инженер и до ден днешен.

„Знаме”: Синът ви е добре познато име в бодибилдинга…

Мария: Никола завърши като магистър-инженер в Техническия университет-София, но остана верен на себе си като спортуващ от детските си години и след защитена нова магистърска степен в Национална спортна академия се отдаде на спортното поприще. След извоювани награди като републикански, балкански и вицесветовен шампион по бодибилдинг и културизъм, днес вече е собственик на фитнес зала и президент за България на Световната федерация по бодибилдинг WABBA Internаtional.

„Знаме”: След 50 години съвместен живот се радвате на третата възраст. Щастливи ли сте?

Мария: Демократичният период и преходът към пазарна икономика имат своите положителни страни, но отвореността на Европа и света ни даде възможност да можем да се радваме на красотите на съседни и не дотам съседни държави. Най-добре се чувстваме на малката ни виличка обаче, където наред с почивката поддържаме двор, овошки… Нашият девиз е: „Работата краси човека”!

Въпреки пенсионна възраст, и двамата при търсене от работодател като специалисти в своята област продължаваме да поработваме. Щастливи сме. Най-хубавото на новото време е, че дава възможност да пътуваме и да опознаваме още по-добре родината и света. Дано той да е мирен и спокоен!

Днес сме щастливи. Радваме се на двама внука и мечтаем да завършат обучението си успешно, да се реализират  и  станат най вече добри хора в живота.

„Знаме”