ПАЗАРДЖИК. През същински ад минал съгражданинът ни Божидар Чергаров още преди да разбере, че е бил осиновен. Сега, години по-късно, намира биологичната си майка, а тя не е на седмото небе от радост. Той обаче е щастлив. Осиновителите, които нарича „родители”, са починали, а той е сам в живота, но макар и незрящ, с усмивка посреща предизвикателствата и е убеден, че усилията в търсенето на биологичните изгубени родители си струва, а историята му може да спаси човешки съдби.
Божидар Чергаров е познат на пазарджишката общественост – и като активист сред незрящите, и като успешен състезател по шоудайн, а в последните месеци – и като автор на две книги.
Последната от тях – „Търся те”, е сборник с на пръв поглед художествени разкази,
а един от тях е изповедта му за скорошното откриване на билогичната му майка. В останалите разкази също присъства образът на майката и отношението на родителите към детето. Всички завършват с щастлив край. Божидар пък искал да си сложи край на живота. „Беше началото на октомври 2022-а. Реших да се самоубия, защото ми писна. Останах без работа, нямах роднини, които да се интересуват от мен. Реших се. И тогава сънувах майка ми. Не биологичната, а истинската. Имам дарба – сънувам мои близки, сънувам мъртви, те ми казват неща, които после се оказват истина. Майка ми каза да не се самоубивам. Когато беше жива, и когато татко беше жив, постоянно я опитвах да я отърва от гнева му – той много пиеше и ходеше по жени. И много се ядосваше...
Понякога не можех да го спра и само бършех кръвта
Връщах се от училище и винаги надавах ухо, дали няма да чуя писъци от вкъщи… Живеех в кошмар. И когато останах сам, преди 2 години и половина, разбрах, че съм осиновен. Една съседка ми каза, че съм храненик. Дотогава само подозирах, защото „мили” хора ми подхвърляха намеци, а родителите ми отричаха… Така открих група „Търся те” във Фейсбук, проверих акта за раждане в актовата книга на Общината и видях цифрите, които показваха, че съм осиновен. Намерих делото, а там име на жена. Майка? Не, служителка по вписванията. И се колебаех. И пак сънувах майка - бяхме на лозето, а от канала излезе свиня. И майка каза, че тя си търси малките. И реших и аз да търся жената, която ме е родила. Хванах адвокат, разреши- ха да се отвори делото Така научих името й – Цветанка Петкова от Стрелча. Не казала на двете си деца за мен. Аз се свързах с човек от градчето и той ми помогна да науча повече за семейството на майка си. Във Фейсбук ги намерих и писах на брат ми и на майка – че нищо не искам от тях, нямам претенции, просто да се запознаем. И на 13 април – на третата годишнина от смъртта на баща ми, телефонът ми звъни. Тя беше. Пита с каква цел я търся и пак й обясних. И започнахме да си говорим често и дълго, да си разказваме... Родила ме е и ме оставила, защото баща й не позволил. Година и половина по-късно се оженила за друг. Сега комуникираме, но не казва кой е биологичният ми баща. А аз го търся.
Ще моля хората от Стрелча за съдействие да открия човека,
който е ходел с майка ми Цветанка през 1983 година.
Не искам някой да ме съжалява. Оправям се в живота. Завърших с отличие в Пловдивския университет социално-педагогически специалности, магистър съм, имам си дом. Не искам да живея със семейството на майка ми. Само да знам, че имам живи роднини, с които да се виждам.
Написах книгата и разказвам всичко това, не за да ме съжаляват, а
за да кажа на бъдещите майки, че не трябва да оставят децата си
Защото даже да са осиновени, те може да нямат щастливо детство. Мен майка ми – жената, която ме осинови, ме е харесала с аномалия. Впоследствие ослепях напълно. Аз я гледах, когато тя беше болна и не можеше да се обслужва. Гледах и баща ми по същия начин. Аз ги водех по болници и накрая им затворих очите. Баща ми само три пъти в живота си ми е купувал дрехи. Не ми знаеше размера, пребиваше майка, но не го оставих… Затова призовавам бъдещите родители – не оставяйте децата си!
„Знаме”
