„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
Неотдавна ви разказахме ТУК как Васил Влахов, когото всички наричаха „бай Васил“, направи от села градовете Панагюрище, Батак и Брацигово, използвайки факта, че център за честването на стогодишнината на Априлското въстание е Пазарджишки окръг. Като председател на Окръжния съвет за култура изгради и пешеходните зони, и мемориален комплекс „Априлци“, Дом-паметник и къщите-музеи в Панагюрище, и музея и мемориала в Батак, и етнографския комплекс в Брацигово, и сградите на почти всички читалища, но и тези на музея, галерията и профсъюзния дом в Пазарджик. Сега след като модернизира цялото това пространство, го насели с най-можещите хора, използвайки контактите си и качествата си на далновиден човек и отракан ръководител. Пазарджик стана център на културата с театър, оперета, симфоничен оркестър, благодарение на отритнати и отхвърлени произведения и хора, на които той даде шанс, рискувайки главата си.
Всички му викаха бай Васил и го обичаха като баща. Беше революционер.
Бай Дечко Узунов, академикът, му викаше „Васьо“. Толкова близък го имаше.Пазарджик дължи много на този човек и той заслужава да бъде почетен гражданин, а с името му няма даже барем една плоча или барелеф! Тридесет години минаха, а всички заедно не са направили толкова, колкото него. Не се интересуваше дали ще го уволнят. Като магьосник е предвиждал всички ползи за в бъдеще – имал е погледа, контактите и характера. Първи пример: Случайно се запознах с един много добър немски изкуствовед, Петер Кардер. Отговаря за реставрацията на старите замъци в националния парк в Бавария. Посетил Музея на Картър в САЩ и там видял една от скулпторите на Величко Минеков – „Марица” (може да я видите пред театъра). Показа ми снимката и
като му казах, че авторът ми е съгражданин, щеше да литне
Много се зарадва и го поканих да дойде на гости. И едно лято преди 3 години дойде майка го посрещнала, а той излязъл да разглежда. Знаех къде ще го намеря. Беше спрял пред фигурите на Величко Минеков и щракаше с един фотоапарат занемял… Обяснявам му, че фигурата на майката е майка му на Величко, баба Дана, селянката, казвам за нестинарката, за Орфей, за Спартак, за Марица, дето е в Библиотеката и музей на президента Джими Картър в Атланта, Джорджия, в САЩ, за композицията „Хлябът“, която е пред сградата на Международната организация на труда и социалните грижи на ООН в Женева… Накрая той вика, абе това е цяла школа! В Европа има само четири такива сбирки – на Бурдел и на Майол в Белгия, на Роден във Франция, в лондонския Хайд парк на Хенри Мур. Немецът-изкуствовед вика, Величко Минеков е важен, ама човекът, който е събрал всичко това тук, е по-важен.
Но да дам думата и на Петър Влахов, Михаил Тодоров и Атанас Чолаков - моите приятели, с които често си пием кафето от двете страни на океана.
П. Влахов: Бях старшина-школник и си идвам, а той преди два дни се върнал от Париж, където водил гъдуларчетата от Бъта за участие в Световен детски фолклорен фестивал. И видял в няколко парижки парка открити експозиции със скулптури. И му хрумнало да предложи на Величко Минеков и на Димитър Жулев да направят такова нещо в центъра. Те с Величко бяха като братя. „Така името на Величко ще остане вечно като символ на Пазарджик“, каза ми. Беше декември 1972 г. Петдесет години по-късно думите му се потвърждават.
А никой не знае, че идеята се роди в Париж
Често съм се замислял за отношенията между бай Васил и Величко Минеков. Единият се възхищаваше на големият талант на твореца, а другият, на умението на приятеля си да убеждава и “запалва” духа на хората. И двамата бяха с голям магнетизъм и новатори. И досега не съм виждал такава мъжка дружба между две силни личности. Радвах им се и в известен смисъл благородно им завиждах. Е, беше обвинен от група активни борци против фашизма и капитализма, че вместо да строи паметници на загинали бойни другари той монтира фигури на неговия приятел и съученик, обслужващи идеологическа диверсия на империализма. А освен това разрушава и градинката, на която са правили тайни срещи участници в съпротивителното движение.
М. Тодоров: По проект на Дечко Узунов се прави паното на художествената галерия и на музея. Дечко обичаше Васил Влахов като син и е гостувал многократно в неговата вила на Цигов чарк, имаше ключ. А как той накара Дечко Узунов да прави паното? На заседание Людмила Живкова казва, че музеят е хубав, но трябва да има нещо на фасадата. Влахов, без да има готовност, казва, да, работим, проектът е почти готов.
„Кой ще го прави“, пита Людмила
„Другарят Дечко Узунов“, отговаря Влахов. Бай Дечко стои там и ще не ще, преглътнал факта, че на стари години трябва да се качва на скелета и да го духа вятърът. И той стои, и по негова идея направиха изпечени керамичните орнаменти – и те стоят за вечни времена. Работи на Дечко Узунов! Минеков, Узунов и Влахов обядват в „Тракия“, а дечковите хора правят отпред на галерията паното. И бай Дечко казва на Влахов: Васьо, много хубава екпозиция, но много е стара тая градинка – не върви на тия модерни фигури. Ще те запозная с една група софийски архитекти, които са специалисти по модерни пространства. Ще се обадиш от мое име. А Дечко е даже вицепрезидент, президент и почетен президент на Международната асоциация за пластични изкуства към ЮНЕСКО. Градинката е променена, а срещу Влахов има донос - че той и Величко Минеков си делят парите. И това се пише до Тодор Живков. Тогава практиката е от кабинета на Живков да се върне в Бюрото на ОК на БКП за отношение. Бюрото единодушно смята, че Влахов не е взел подкуп.
М. Тодоров: Величко прави паметника на Спартак за Сандански, но чука и вика: „Има шупли, това ще утрепе човек, я правете още един“. И се обажда да пратят чугуна на бронзолеярната на гара Искър. А Тошо Главинов чака с молотовката да вземе скулптурата за Пазарджик. На работниците им е все едно дали отливат Сталин или Спартак и дали са един или два. И така всички скулптури са дошли като подарък - платен е само материалът по тоя хитър начин, измислен от Влахов. Уж дефектни.
След като направи толкова модерни сгради, той ги напълни с качествени хора
И той умело използваше, че Пазарджик има два „квартала“ – София и Пловдив. Привлече талантите, без да обижда старите културтрегери като Николай Филипов и Сашо Начев, но съобразявайки се и консултирайки се с председателите на творческите съюзи като Любомир Кабакчиев – за театъра, Дечко Узунов – за пластичните изкуства, Иван Спасов – за музиката, Весо Червения от първия джазов състав в България – „Бели, зелени и червени“. Тази група бе назначени на щат и дънеха денонощно. Хората се оплакваха пред Комитета, че
няма духова музика за погребения, а Влахов направил Симфоничния оркестър
– „тия с кеманчетата“. Мен ме викаха да давам обяснения защо има спортни джазови танци. И Влахов ми каза, Мишо, отиваш и казваш, че децата учат прогресивния танц ча-ча-ча – на другарите от братска Куба. И номерът мина. Така се разви първият състав по спортни танци в Пазарджик и България, създаден от Ива от Пловдив, където не й разрешили да го направи. Иван Спасов бе другият, изгонен от Пловдив.
А. Чолаков: Когато през 1962 г. Александър Начев създава ансамбъл “Пазарджик“, директор на Културен дом на профсъюзите е Васил Влахов, като е и председател и на УС на читалище „Виделина“. Той помага на Начев като назначава първите щатни бройки – 15-17 души, и с това ядро ансамбълът вече може да изнася концерти. По идея на другаря Влахов същата година за пръв път се организира Окръжния народен събор на яз. „Батак“, който продължи три дни, а на три естради бе представян фолклорът от окръга – от Средногорието, Тракия и Родопите, а автобуси сутрин и вечер безплатно извозваха населението. Това бе по-голям и по-разнообразен фестивал от „Пирин пее” и от „Рожен”… Когато дойдох по разпределение през 1977 г., бях председател на Окръжния център за художествена самодейност в Окръжния съвет за култура. Васил Влахов организираше множество местни фолклорни събития – общински, окръжни, регионални. Беше мъдър ръководител, който милееше за културата. И за нас. Свършеше ли се работата, казваше: „Хайде, деца, малко да отпочинем!“. И ни водеше примерно на Цигов чарк.
.jpg)
Влахов /третият отляво надясно на първия ред/ с културни дейци на Пазарджик през 60-те
М. Тодоров:, Любомир Кабакчиев му посочи, че Васил Спасов от пловдивския театър е подходящ за директор на пазарджишкия. Там бил обединил около себе си млади актьори, на които не им дават роли. И той предложи на първия секретар на ОК на БКП Димитър Жулев, който имаше напредничаво мислене и с когото бяха близки. Жулев и Бюрото на ОК на БКП разрешиха идването.
Спасов вече е завършил ВИТИЗ и води театрална група в КЦМ „Димитър Благоев“. В трупата участва младежът Коко Азарян. Спасов вижда дипломата на Азарян, че е 6.00 и го пита защо не запише висше образование. Запознава се със семейството му, жени се за сестра му. Спасов го мотивира да запише ВИТИЗ, специалност „Режисура“. И идвайки в Пазарджик води зет си да постави „Януари“.
П. Влахов: И Васил Спасов довежда всички млади актьори от Пловдив в Пазарджик. И точно по времето на бай Васил театърът става държавен, а Пазарджик – средище на театралната култура – с много смели постановки.
М. Тодоров: Рискуваше хляба на семействата си, имаше късмет, че Димитър Жулев много го подкрепяше. И какво става? „Събота 23“ на Стефан Цанев е отхвърлена – играе се в Пазарджик, „Януари“ е отхвърлена - Радичков ходи на лов с Тодор Живков, но му казали – няма да се играе – какви са тия щуротии, вълци... И Азарян прави тук „Януари“. Нашите актьори знаят, че пиесата е забранена и полагат неимоверни усилия. Цяла България чака да види какво ще бъде. Свиква се художествен съвет. Аз присъствам от името на профсъюзите. Северина Гьорова, заместник в отдел „Театър“ към „Пропаганда и агитация“, дошла да гледа. От нея зависи каква ще е съдбата на постановката. А и на театъра – защото при един гаф като нищо ще го закрият. Всички треперят и мълчат. Гьорова започва:
„Това не е социалистическият труженик, няма го партийният секретар, работникът… Какви са тия пияници? Това ли е социалистическата интелигенция?“
Обсъждането прекъсва за почивка. И като почва гледането на следващата сцена, отива озвучителят Гаро и пуска запис на движещ се влак. И един глас се чува: „Това са остатъци от капитализма. А новият живот с влака върви – и те отпадат, а целият български народ е във влака!“. И отгоре допълнително Радослав Стоилов кара с едно колело по една жица – демек, колко труден е пътят към комунизма. И с тия два символа пиесата бе одобрена. Театърът ни се прочу, както и Азарян. А от цяла България ми се обаждаха: „Мишо, можеш ли да осигуриш два билета?“… Но всичко това е огромен риск и напрежение. Затова Влахов страдаше от високо кръвно. А Люба Войводова на едно събрание в читалище „Виделина“ казва, че другарят Минев – председател на читалището, и другарят Влахов – директор на Културния дом, са като братята Кирил и Методий, които ще изведат пазарджишката култура на много високо ниво. И познава. Той е носил всичко на гърба си без хонорари.
Влахов успя да убеди и ангажира Людмила Живкова тържествата по повод 100 години на Априлското въстание да се проведат по направлението „Гостуване на дипломатическия корпус и Политбюро”, което е свързано с решения на най-високо ниво и съответни разчети на държавния бюджет. Той използва своите близки контакти с ръководствата на СБХ, САБ и др. за създаването на проекти за мащабна строителна програма, каквато не е имало в историята на Пазарджишка област. Участваха хиляди хора в нейното изпълнение. Всичко това имаше силен възпитателен ефект за населението, което се чувстваше съпричастно с подвига на дедите си. Панагюрище и Батак се превърнаха в национални и световни туристически дестинации, свързани с едни от най-величавите събития в българската и европейска история. Това повдигна и нашето самочувствие като българи. И нека това бъде и пример за идните поколения.
Методи ПЕШУНОВ
