Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Песента на Веселин Маринов е по негови стихове, изпети и от Мариана и Тодор Трайчеви, трио „Звън“ и други. Или стиховете от песента „Синева“, изпята от Васил Найденов и „Диана Експрес“, звучаща във филма за Гунди в изпълнение на Мария Нейкова. Или стиховете от много други хитове на Лили Иванова, Емил Димитров, „Тоника“...
Стиховете на Павел Матев.
На 6 декември се навършиха 100 години от рождението му
Той е жив и днес. Ако не вярвате, чуйте песните. Популярен и дълбоко искрен поет, забележителен общественик. Спомням си първата ни среща на живо. Беше края на 1994-та. Тогава ми хрумна, че наближава 70-ят му рожден ден и го поканих в качеството си на секретар на Клуба на дейците на културата в Пазарджик да ни гостува, като представим стихосбирката му „Световъртеж“. Направих интервю, което беше публикувано във в. „Знаме“ през декември 1994 г., озаглавено „Сега ние сме един тъжен народ“. Когато пристигна и се озова във въодушевената атмосфера на зала „Устрем“ в Младежкия ни дом, лицето му грейна, възхитен от радушния прием. А Марин Кадиев, който представи желания гост, беше в обичайната си емоционална стихия. Очаквано ударението на това събитие беше поставено върху неговия огнедишащ „Световъртеж“. Поетът с изключителна акуратност и уважение към присъстващите стопли залата, отговаряйки с удивителна скромност даже и на парливи въпроси.
Павел Матев наистина се откроява не само с творческото си дарование, но и с вроденото си добросърдечие. Впечатли ме още с посрещането му на гарата с приветливото си добронамерено изражение, от което извираше толкова светлина и благородство. Такова усещане имах и по време на вечерята в КДК, когато в задушевната атмосфера поетът
ни предразположи да го усетим като близък другар
Чувахме се нерядко по телефона, канеше ме на негови премиери, които винаги бяха масово посещавани. На тях обичайно го придружаваше популярният тогава наш художник Евгени Босяцки (той илюстрираше всяко негово издание. И сега се възхищавам от непрестанния благороден стремеж на Павел Матев да се учи и обогатява постоянно. Мнозина от съвременните ни литературни критици го причисляват към поколението на Добри Жотев, Давид Овадия, Иван Радоев, Блага Димитрова, Станка Пенчева. Той обаче не приемаше ширещото се разбиране за литературните поколения, като утвърждаваше разбирането, че
истинската литература се прави от личности, а не от поколения
Още навремето поетът не можеше да понася конформизма, който битуваше и тогава, и сега. А за себе си, за написаното от него, винаги се въздържаше да прави оценка и намираше за унизително и недостойно самоласкателството. Изпитваше неудобство, когато открива евтини хвалебствия за негови творби, публикувани в печата.
Павел Матев беше удостоен от съдбата животът му да прекоси синорите на три епохи и във всяка от тях той, коравият българин, остана верен на идеалите си. Мъчително преживяваше погазването и поругаването им и това съсипваше сериозно разклатеното му здраве. На 4 февруари 2006 г. си отиде.
Поетът, роден в село Оризово, е имал трудно детство. Такъв го виждаме и от спомените от оскъдните му босоноги детски дни, към които ни връща неговата „Непредвидена книга“ /2001/. Тя ни потапя в сиромашкото му детство. Малкият Павел, третото дете в семейството, бил принуден дълго да се моли на родителите си, докато се озове един ден като ученик в гимназията на Чирпан. Денем в школските банки в града на Яворов, а вечер често погълнат от тайни нелегални ремсови сбирки, които след време ще го отведат към партизанските пътеки в Балкана.
Още от 1946 г. публикува първите си стихове
в старозагорския вестник „Литературен подем“. В Софийския университет завършва „Славянска филология“, а сетне се школува като културен деец на Комитета за наука, изкуство и култура /КНИК/ - институция, очертала и жалонирала насоките на новото духовно развитие на страната ни. Но където и да се намира, какъвто и пост да заема, Павел Матев не оставя перото. През 1961 г. излиза от печат и дебютната му самостоятелна стихосбирка „В строя“. Живее и твори с неспокойния съзидателен ритъм на онова движено от ентусиазъм време. Стиховете му тук и в първите творби са наситени с много преклонение пред загиналите борци, романтика и благороден оптимизъм за разкриващите се хоризонти на едно жадувано човешко бъдеще. Но поетът притежава изключително чувствителни сетива, които улавят и прокрадващите се по-късно социални деформации, съмнения и несъгласия от
неочакваното разминаване с високия социален идеал
Оттам и потискащата минорност на поетичните му издания „Наскърбени светове“, „Натрупани мълчания“ и др. Те намират реалистична поетическа рефлексия в творчеството му и го нареждат сред най-уважаваните и търсени литературни творци на времето. Всички негови премиери, срещи и други литературни изяви привличат в многолюдните аудитории читатели и почитатели от цялата страна. И това го стимулира като творец. Най-плодотворни за него се оказват 50-те, 60-те и 70-те години на миналото столетие. За да стигнем до „Внезапни паузи“/1976/ или пък до „Световъртеж“, която нашумя в началото на 90-те с крещящата си актуалност.
В същото време литературно-критическата ни мисъл не изпускаше от полезрението си неговите творби. Иван Сарандев, Розалия Ликова, Емил Петров, Ефрем Каранфилов, Йордан Василев, Георги Константинов, Симеон Хаджикосев и други откриваха дълбоки откровения в изстрадания му поетичен свят, отразяващ напрегнатото състояние на духовния ни живот в продължение на повече от половин век.
Паралелно с това обаче поетът е бил често обект на напъни „отгоре“ да бъде ангажиран с важни и нелеки обществени задължения. И за жалост
той невинаги е намирал достатъчно съпротивителни сили в себе си,
за да се противопоставя на високите етажи на властта. Пред мен е споделял, че се чувства най-удовлетворен, когато плува в творчески води. С умиление говореше за времето, когато е работел в сценарната комисия към Българската кинематография, за редакторския му период в списанията „Пламък“ и „Септември“. Затова и не приел с охота настойчивото предложение на Тодор Живков през 1955 г. да оглави КНИК, където работи, и то приносно, от 1968 до 1975 г.
Да, „площадната демокрация“ хукна да го обсипва с незаслужени обиди,
не се посвени да го изгони даже и от жилището,
което беше закупил по законен път. Трудно и мъчително Павел Матев понасяше разрухата, духовния упадък. В отговор на заклеймяването на кирилицата от безславния австрийски професор Ото Кронщайнер Матев изля гневното си възмущение в протестното си стихотворение „Възхвала на буквите“. „Спомням си този негов жест – каза ми Георги Йорданов – някогашен много успешен културен министър – радвам се и сега, когато съм вече на преклонна възраст че съм имал такъв близък приятел, даровит поет, голям патриот и всеотдаен общественик“.
Да се помолим за душата на поета. С книга или като си пуснем „негова“ песен.
Продрум ДИМОВ
