Потресаващата история на борбената майка - само в „Знаме”
Да дойдеш от Камерун в Пазарджик, за да откриеш детето си след като си бил изоставен без документи и е трябвало да се бориш за оцеляване в Кипър, Гърция, Турция, България. Да оцелееш в морска буря и в затвора, където на три пъти си вкарван при опит да преминеш нелегално граници, но накрая да гушнеш рожбата си. Крехката Розин го може, защото е силна жена, макар да се е борила сама и в Кипър, и в Турция, и в Гърция – без документи, като бежанка. Всъщност не сама, защото добри хора има навсякъде. Включително и в Пазарджик, където сърцати адвокати и хотелиерка й дават безплатна правна помощ, подслон, храна, плащат преводите на десетки страници документи, удостоверяващи нейните патила… Днес тя живее легално в Гърция. Оказва се, че в края на ноември 2024 г. тя е била разведена от Районния съд в Пещера по молба на мъжа си, защото… изоставила семейството си и е неоткриваема!
Само пред „Знаме“ Розин разказва драматичната си история, започнала като любов от пръв поглед с нашенец от брациговско село, с романтична сватба и появата на обичано бебе... Африканката ще се бори за детето си. Разговаряме на френски с преводач. Тя често се разплаква, трепери и стиска черните си пръсти до побеляване.
„Казвам се Розин. Рози. Родена съм в Камерун. Баща ми е починал. Имам майка, братя и сестри там. Реших да напусна страната си – заради вярата (християнка съм) и заради война с друга фамилия.
През 2018-а ме преследваха и имаше опасност за живота ми
Избягах. Минах през Турция и се установих в Северен Кипър, а след пет месеца се преместих в Южен Кипър, където поисках да ми дадат статут на бежанка. Подадох молбата си в Никозия и влязох в лагер в Агия Напа. Плащаха ни да живеем в хотел, даваха ни пари, храна, обгрижваха ни. Чаках решение за себе си – и интервюто. В началото на 2020 г. срещнах един българин – Красен Манев (имената на мъжа е променено, б. р.). Той идваше много често в хотела да се видим и в един момент решихме да се оженим.
Това беше любов от пръв поглед. Много бързо се развиха нещата. Неговата сестра живее в Кипър и когато поискахме да се срещнем, тя отказа да се видим –
каза, че няма да се среща с черни
Искаше да ме срещне и със семейството си по интернет, но и семейството му отказа разговора.
Красен каза, че ще зачеркне семейството си, след като не ме искат. Възпротивих се - мислех, че с времето нещата ще се наредят. Забременях. Заживяхме заедно в Агия Напа и така бяха прекъснати всичките ми права на бежанец. На 3 август 2020 г. се оженихме и на 5 септември родих сина ни в болницата в Ларнака. Кръстихме го на името на бащата на Красен. Тогава подадох молба за пребиваване - в полицията в Паралимни, отидохме с детето и входирах искане за такъв статут. През 2022 г. Красен се разболя от коронавирус и стоя цял месец вкъщи. Парите намаляха, не можехме да плащаме наема. Той каза, че трябва да напуснем държавата. Учудих се как, след като още не са ми издали документ, а той ме попита за документа ли съм се оженила или за него. Отиде да провери и като се върна ме увери, че Кипър не ми издава статут.
После се оказа, че документът е бил готов и ме е чакал да го взема…
Избягахме от квартирата – като крадци, без да се обадим и сбогуваме с наемателя – чувствах се страшно зле и когато му го казвах, той повтаряше как той е мъжът и аз трябва да го слушам. Питах го откъде е взел пари за билет – отвърна, че това е негова работа. Плановете ни бяха да минем през България, да покажем детето на родителите му и да се установим във Франция. На летището в Ларнака ми заявиха, че не мога да напусна Южен Кипър, защото нямам виза. Мъжът ми се обади на някакъв приятел в Северен Кипър и намериха решение - да си купим фамилен билет със свидетелството ни за граждански брак. Това бе през март 2022 г. Някаква жена ни намери, даде му пари и някакви документи, на летището Еркам в Северен Кипър минахме тестове за коронавирус, а аз през цялото време се молех! И успяхме! Взехме полета за България!
Но… пристигнахме в София и на терминала не ме пуснаха
- защото нямам виза в камерунския си паспорт. Разпитаха ме, оставиха ме с детето в една стая. А то плачеше - бе на годинка и половина! Вдигна температура. Обадих се на пазача да извикат баща му и да го заведе на лекар. Той взе детето. Каза ми, че родителите му дошли и отишли да търсят някакъв журналист, за да ме извадят оттам. След десетина минути полицията на летището ме изведе, сложиха ми печат за 15-дневен престой в България и ми казаха, че трябва да отида в Турция, да взема виза за 90 дни. Само така ще мога да се върна в България. Излязох замаяна, видях него, родителите му… Детето го нямаше. Качихме се в колата. Стигнахме родното му село. И всичко беше нормално в началото. На другия ден ми казаха, че са намерили адвокат, който
ще помогне за тази 90-дневна виза
С този адвокат ходихме, подписвахме документи в Пазарджик и когато събрахме всички документи, с мъжа ми решихме да отидем в Турция, за да вземем тази виза. Съпругът ми каза да оставя детето, защото само за ден ще сме в Турция, майка му също ме уговаряше. Имах някакво вътрешно чувство, че не трябвада се доверявам. Но пък нали му е баба?! Нали тръгвам с мъжа ми?! Взех само два чифта дрехи. Стигнахме до границата с автобуса, турците ми казаха, че не мога да вляза, защото нямам виза. И обратно назад. Отидохме в консулството в Пловдив – да искаме виза за Турция. След 10 дни тази виза излезе и настоях пред мъжа ми веднага да тръгнем, за да си уредя статута. За втори път оставих детето си при бабата. На границата български митничар взе паспорта ми, каза да чакам. Извика Красен и говориха дълго.
Казаха, че не мога да се върна в България, защото 15-дневната ми виза е изтекла
– мъжът ми нищо не ми обясняваше. Започнах да плача. Какво става! Твоят адвокат какво направи? Нали ти се грижеше за статута ми – аз не познавам нито езика, нито задълженията. Той предложи да отидем в посолството/консулството в Одрин. Той влезе, после излезе и каза, че трябва да се върне в България и да намери някакъв прокурор. Отказали му 90-дневната виза. Тръгнахме назад – на границата не ме пуснаха. Той ми каза да отивам в единствения хотел. Взе ми документите и ми обясни, че няма как да ми ги остави – защото ще търси някакъв адвокат и трябва да му ги покаже.
Плати хотела за една нощ и замина
Утре щял да е при мен в 12 часа. На другия ден му звънях и се оказах блокирана. Звънях на всички от семейството му – всички ме бяха блокирали. А детето ми е там! Започнах да плача, да се моля… Припаднала съм. В 12 часа трябваше да освободя стаята. Пред хотела имаше мрежа – успях да се свържа с приятел в Северен Кипър – той ми плати по интернет автобусен билет, за да стигна до вътрешността на Турция, където имало негов приятел, който да ми помогне. Имах джобни за такси до автогарата – там онлайн ми платиха билета. Така пристигнах в Анкара. И там с този човек отидохме до посолството на Камерун. Чиновничка ми каза, че в Турция такъв мъж веднага ще бъде задържан. За мен и детето нищо не можели да направят, но ме посъветва да отида в някое европейско представителство и да търся как да се върна в България за сина ми.
Узнах, че има нелегална мрежа в Истанбул, но е много опасно
И хората, които пазят границата са много страшни, и някои от каналджиите. През море имало малко по-малко риск. Реших да се върна в Кипър и да оправя документите си, за да отида в България - затова тръгнах за Измир - да премина за Гърция по море нелегално. Нямах никакви пари. Изпратиха ми 700 евро приятели от Кипър и моят брат Бенизел, който работи в Дубай. Много хора ми дадоха ръка. Намерих човек, който помага на бежанци за Европа. Спахме на едно място и на другия ден след 22 часа трябваше да тръгнем за Гърция. Платих половината сума от исканите 1600 долара. Бяхме 200 човека поне, спяхме нагъсто. На другия ден в едно малко камионче се натъпкахме около 50 души – стигнахме една горичка и там спахме. Между 3 и 5 часа сутринта започнаха да надуват дингите (лодките) - 40-50 човека влязохме в една такава лодка.
И в средата на морето турската полиция ни спря
Заключиха ни в клетки, а после в големия затвор. Търсеха как да ни връщат по държавите ни и с Божията помощ излязох след три седмици. И отидох да се пробвам втори път. Тогава ни спряха пак в морето. И пак отидохме в големия затвор, където стоях около 3 седмици и пак ме пуснаха – защото нямах документи – бяха у Красен. Нямах и пари – затова каналджията не пожела да ме вземе. Междувременно работех какво ли не. Условията бяха отвратителни – с много малко заплащане, с работодатели перверзници. Когато откажеш, просто те гонят. Така няколко пъти ме изгониха. Но посъбрах нещо, хора ми помогнаха отново и ми дадоха остатъка – събрах парите. Сега друг трафикант се съгласи за 1200 долара, но дадени наведнъж. Пробвах и пак ни хванаха в морето – и пак в затвора за кратко, и когато излязох, исках на всяка цена да намеря бащата на детето си.
Успях да го намеря във фейсбук. Отговори ми.
Плачех, че съм в затвора, а той колко се смя… И каза, че ако искам да видя сина ни, трябва да намеря начин да дойда в България. А нямах пари! Толкова бях изморена. Не спирах да се моля. Работих, работих и събрах още 300 долара – можех да опитам да мина за четвърти път. И пак ни хванаха – беше следобед. Полиция. Чака ме затвор. Но като бях в ареста, видях хора, които скачаха през една ограда. Тръгнах след тях. Един мъж ме повдигна и прескочих. Обувките ми се закачиха. Нямах обувки, бях мокра… Стигнахме някакво място, мъж ни посрещна, платиха ни таксита, дадоха ни даже джобни като заем и стигнахме в Измир.
Молех се, нямах сили, молех се, плаках, молех се… Господ ме чу.
Намерих и работа. И събирах пари. Един ден хората, които ми помогнаха, ми се обадиха и ми казаха, че ми пращат такси, с което да стигнем морето и да минем границата. И този път беше безплатно! Господ ме чу! Той ме държеше през цялото време. И така безплатно успях да мина петия път. Влязохме във водата и трябваше да стигнем до остров Самос. Край брега беше добре, но дълбокото море беше бурно, бушуваха вълни. Бяхме 44 човека – 4 деца и 3 бременни жени в лодката.
Заливаха ни 7-метрови вълни!
Целта ни беше остров Самос на юг. Но морската буря се оказа, че ни е пратила много по на юг – тя пълни водата в лодката, всички плачем и се молим – срещнахме Смъртта. Бушуваха вълни и изведнъж – появи се колона с делфини във водата! А ние се молехме. И някак си морето изведнъж ни изхвърли – все едно ръката на Господ загреба вълна и ни изхвърли в някаква плитка зона – оказа се остров Кос! Мислехме, че още сме в Турция, а това беше Кос! Започнаха да търсят на карти, да се обаждат. Свързахме се с Червения кръст на острова и те дойдоха веднага. Страх ни беше, защото втория път като минахме
хора с маски се правеха на полицаи
Гърци с маски, спираха ни с лодки във водата, и брутално издевателстваха. Претърсваха ни, бъркаха във вагината – за да намерят пари. И сега като дойдоха хората, се уплашихме, започнахме да бягаме към някакъв връх… Имаше и припаднали хора. А те ни дадоха храна, вода, дрехи, оказваха бърза помощ… Закараха ни с коли до лагер, там също се държаха много добре в карантинния сектор. Записаха ни, оказаха ни психологическа помощ! Заради проблемите с Камерун и Кипър се записах с краткото си име – и станах Розин Естен. Във водата бяха потънали и телефонът ми, и паспорта. А мъжът ми беше взел акта за раждане, акта за граждански брак. Показах снимка – след като се свързах с близки от телефон на бежанка. Бях снимала предварително паспорта си…
Четири месеца живях в лагера
Използвах чужди телефони, за да се свържа с приятели, даже с бащата на детето ми – исках да дойдат тук – а той ми каза, че е в Германия. Какво правиш там?! Той говореше с мен, все едно нищо лошо не се е случило между нас. Показваше ми снимки. Реших да му простя, да намерим някакво решение заради детето. Дойде момент, когато събрах пари от тези, които ни даваха в лагера, и си купих мой телефон. Той ми се обаждаше, изпращаше снимки на сина ни. Като минаха 8 месеца ми с обадиха за интервюто за документи в Кос. Там имаха информация защо името ми е различно. Адвокат, който помага в лагера, даде информация в Кипър, че съм едно и също лице, представи им досие. Но в Кипър искаха оригиналния документ, а аз нямаше как да го дам. Дадоха ми статут за защита. Много ме подкрепиха! Днес постоянният ми адрес е на Тасос и адвокатката, която безплатно ми помага, и нейната майка, при която работя в хотел – това са хората, които ме поддържат и сега. Те са моето семейство. Всички са свидетели как бащата на детето ми се обаждаше – а аз им показвах снимките… До момента, в който получих документите си за защита от Гърция и започнах да търся начин как да стигна до детето си. Но вече имах документи, можех да отида в България и да направя тази процедура за събиране на семейството, за която говорихме с Красен. Издадоха ми международен паспорт и удостоверения. На 4 декември 2024 г. ги получих. На 20 декември бях в Пазарджик.
Продължението – в книжния брой на "Знаме" утре, 31 януари.
„Знаме”
