Спомените ми често ме връщат към многобройните ни срещи и разговори с него - Дамян Дамянов, който сега щеше да стане на 90. Роден е на 18 януари 1935 г. в Сливен, а в Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов” името му беше увековечено с паметна плоча в класната стая, в която се е учил. Беше…
Едва 14-годишен публикува първото си плахо стихотворение в местния в. „Сливенско дело”. Учи в Природо-математическа гимназия „Добри Чинтулов”, която днес носи неговото име. Завършва „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски” (пред „Знаме” покойният адвокат Веселин Месаров разказваше как е станал причина да бъде преразгледана кандидат-студентската работа на младия Дамян и от двойка е получил шестица, б.р.). С невероятното му дарование, въпреки съпътстващия го цял живот физически недъг, навсякъде е приеман с много обич и уважение. Започва работа като консултант в културния отдел на в. „Народна младеж”, където съдбата ще го срещне с бъдещата му съпруга Надежда Захариева. По-късно е редактор в сп. „Пламък”, автор в писателската група към ЗС на Българските професионални съюзи. Публикува свои творби в различни столични издания. През 1958 г. издава дебютната си стихосбирка „Ако нямаше огън”, която с изненадващия художествено-естетически похват грабва вниманието. Най-нетърпелив май се оказва Емил Петров, който откликва веднага с
шокиращата си рецензия „Животът от един прозорец”,
публикувана в бр. 41 на в. „Литературен фронт” от 1958 г. Бързат да изразят естетическото си възхищение Павел Матев, Владимир Башев, Младен Исаев и мн. др., които популяризират името на едно младо поетическо откритие. Издателства в луда надпревара правят достояние на целокупната ни общественост „сливенското поетическо чудо”. Това възторжено посрещане на „Ако нямаше огън” отприщва бента на завирената творческа енергия на младия автор и предлага на въодушевената си аудитория още през 1961 г. втората си поетична книга „Очакване”, последвана от „Лирика /1962/, „Поема за щастието” /1963/ и мн. др. атрактивни заглавия, които скорострелно нареждат името на младия поет сред най-добрите. Особена ревност към бързото му творческо израстване проявяват Ефрем Карамфилов, Димитър Стефанов, Пенчо Данчев, Владимир Василев, Атанас Свиленов, които утвърждават разбирането, че
на литературния ни небосклон изгрява нова ярка поетическа звезда
Скоро името му става известно и в чужбина. През 1963 г. негови стихове излизат и на руски език, онасловени „Пусть окно разпахнется”, а след това и на други европейски езици. Така пламналият неудържим огън в гърдите разбива оковите на домашната самота, заключена тягостно между четирите стени и напиращото му огнено поетично слово го хвърля в полет. Поезията му носи очарованието на нравствения подвиг на силен и дръзновен човешки дух, превъзмогнал субективната болка, устремен към пъстрото разнообразие на живота, хората и света. Идейният и естетически кръгозор на поета непрекъснато се разширява - до смисъла и съдържанието на човешкото съществуване.
Съжалявам, че
случаят ме срещна късно на живо с него
На 15 октомври 1994 г. семейството ме посрещна в гостолюбивия си дом на бул. „Цариградско шосе” 22. Макар и да разговаряше трудно, домакинът се оказа твърде вежлив и разговорлив. Това ми даде възможност да направя и първото си интервю с него. Докоснах се до първите му вълнения, когато, едва 12-годишен застава пред белия лист и прави първата си прощъпулка в несръчна мерена реч, озаглавена „Зима иде”. Името на тази непубликувана творба е повлияно от едноименното стихотворение на Кирил Христов. Неусетно се пренесохме и към първата му публикация през 1949 г., гимназиалните и студентски преживелици, за да стигнем до гръмогласния му триумф на „Ако нямаше огън”... Благодарен бе за професионалното си обогатяване на професорите Петър Динеков, Георги Цанов и други преподаватели. „Разбира се, побърза да отбележи събеседникът ми, едва ли бих постигнал нещо, ако не съм живял и живея с поезията на Ботев, Вазов, П.Р. Славейков, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев. По-късно Атанас Далчев, Валери Петров. Много дължа и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин, Юго и други световни литературни знаменитости”.
По принцип Дамян беше много скромен и
особено критичен към себе си и творчеството си,
и се въздържаше да дава висока оценка за сътвореното от него, но понеже аз настоях, той си позволи да каже добри думи за стихосбирката „Поема за щастието”. Според него, всичките му книги са своеобразни концентрични кръгове, плод на дълбоки преживявания, един непрестанен диалог със себе си. В този ред от мисли отбеляза, че критиката му е пречела понякога, налагайки конформистки вкусове и рамки. „Тя – казва той – е една просто еднокръвна сестра и смуче кръста на литературата ”. Е, има и критици, на които не мога да не благодаря.”. Не скри възмущението си от вероломното безразсъдно нахлуване на криворазбраната демокрация, отхвърли като разрушителен т. нар. „нов прочит на литературата ни”, който за съжаление продължава и до днес.
Поетът нямаше намерение да слага оръжие
и продължаваше да воюва с перото си за погазените социални правдини. Това се почувства и в този първи разговор с него, който онаслових „Страхувам се за бъдещето на България”, публикуван на 25 октомври 1994 г.във в. „Знаме”.
Това бе началото на едно изключително за мене много стойностно духовно и човешко родство. При всяко отскачане до София го известявах предварително по телефона и гостувах на семейството. Сварвал съм го в различни психически състояния, но той ме очакваше и веднага на масата димящо кафе ни настройваше за поредния приятелски разговор. Нерядко ми подхвърляше, усмихнат от ведро настроение, да направим ново интервю. Понякога са ме придружавали студентката Даниела Капинчева и пазарджишките гимназистки Борислава Ганева и Ганка Узунова, които пишеха стихове и се радваха на сърдечната му професионална подкрепа. Посещенията ми в неговия дом зачестиха, разхождахме се из текущия политически и културен живот, неведнъж е изразявал тревогите си от негативни явления в бурните времена на прехода.
Имам усещането, че моето сродяване със
семейството му, в което беше неизменно живително слънчице Надя,
го сближи духовно с Пазарджик. Няма да забравя вълнуващото им гостуване с Надя и големият им син Петьо, както го наричаше с много обич скъпият му баща, на 24 януари 1995 г. в нашия град. Още не са стихнали възторжените аплодисменти на местната културна общественост, струпала се в зала „Устрем” на Младежкия дом, за да се докосне до поета, посрещан навсякъде като легенда от мало и голямо. А той, придружаван от вярната си съпруга, поетесата Надежда Захариева, едвам се промъкваше из множеството. Незабравим празникза града на Константин Величков.
С не по-малко въодушевление е посрещан и в Панагюрище, Батак, Ракитово. Услужливата ми памет е съхранила завинаги в съзнанието ми и гостуването му отново на 23 октомври 1998 г. в Младежкия дом, чиято голяма зала се оказа тясна за неговите читатели и почитатели, стекли се от региона.
Имах чувство за историзъм и
отразявах всяка наша среща в старателно поддържаните ми дневници
Това ми позволи да издам през 2000 г. мемоарно-документалната ми книга „Дамян Дамянов. Докосвания”. Същата претърпя второ издание и обиколи много градове в страната ни.
Природата беше надарила Дамян с невероятен поетичен талант, но го беше наказала и с разклатено здраве и нерядко го заставяше да пази стаята. Понякога изпадаше в безпомощно отчаяние и беше безсилен да озаптява връхлитащите го всевъзможни състояния, които отброяваха безпощадно сетните му земни дни. На 6 юни 1999 г. големият поет си отиде от тоя свят, завещавайки на поколенията своя безсмъртен житейски и творчески подвиг.
Неслучайно и днес не преставам да се вълнувам от голямото му сърце. „Днес – казваше той – все по-често ме спохожда голямата болка и тревога на деня. Разберете, не се боя за себе си. Моето вече се е видяло. Просто се страхувам за бъдещето на България!”.Думи-завещание, изразяващи неговата дълбока, истинска висока човешка и философска същност. Това е големият поет и човек Дамян Дамянов!
Продрум ДИМОВ
