Нарекохме изложбата послучай 120-годишнината на художника Георги Герасимов „Лиричният поет от Тракия“, вдъхновени от една негова мисъл: „Рисунката на добрия майстор трябва да бъде къса лирична поема“. Докато поетът рисува с думи, то художникът разказва с образи. И трябва да си наистина „добър майстор“, за да хванеш зрителя за ръка и да го отведеш във вътрешния си свят без принуда, така че твоят свят да стане част от неговия.
Георги Герасимов е роден на 5 февруари 1905 г. в Татар Пазарджик. Израснал под топло слънце на Тракия, край ленивите води на Марица, закърмен с разказите на майка си за чест, род и Родина, той остава до края на живота си свързан с родната земя. Това слага белег завинаги в живота и творчеството му.
Запитвали ли сме се някога какво коства на един човек, за да стане и да е добър в попрището, което си е избрал? Много често хората, които си поставят високи цели плащат и висока цена за достигането им. Георги Герасимов не прави изключение. Вместо да остане в родния Татар Пазарджик при хората, които обича и го обичат, след завършването на Държавната художествена академия (1931), остава в прашната и шумна София, защото вярва, че единствено там може да развие таланта си. А когато след завършването на специализацията си в Пражката Академия за приложни изкуства (1937 – 1938) го канят да остане в Чехословакия като художник – график в Шкодовите заводи, отказва защото „художникът трябва да расте на родната си земя, кърмен от предците на българския дух…“. И въпреки, че изкуството го „изгаря“ отвътре, той решава да не се изхранва от художествения занаят, а почти през целия си живот работи като учител. Прави тази „жертва“ защото разбира, че единствено така ще остане независим и в творчеството му няма да има вмешателство отвън и няма да му се налага да прави компромиси.
Като всеки млад човек Герасимов мечтае за семейство – уютен дом с жена и деца. Вместо това живее сам в тясна гарсониера и въпреки няколкото връзки през живота си, загърбва идеята за семейство, защото „творческият човек, влюбен в своята работа, не е за семейство“. Семейството само ще го разсейва и ще „краде“ от безценното му време…
Все „жертви“ в името на личното творчество, в името на това да стане „добър майстор“. А за да си добър не е достатъчно да правиш само жертви, трябва и труд, много труд… В дневника му е записано: „За мен нощта беше ден по-светъл и по-ясен от този, огрян от слънцето. В нощта моята душа се пробуждаше за творчество. Аз работех денонощно. През деня живеех живота на обикновения човек, зает със своите грижи в училището, за хляба да поддържам егоистичната си плът, а нощем – живота на твореца – за обществото, народа и човечеството…“
Рисува денонощно и създава над 6000 художествени произведения. Някак тъжно звучи началото на завещанието: „Аз, Георги Герасимов…, поради това, че нямам законни наследници…“ В известен смисъл, поставяйки подписа си под документа, художникът се сдобива с наследници в лицето на цял един град защото през 1977 г. завещава всичко, което притежава на родния си град Пазарджик. Този град, който носи в сърцето си където и да отиде, каквото и да прави…
Художникът наистина става добър график, дотолкова, че изкуствоведът Максимилиян Киров пише за него: „Високите постижения на Георги Герасимов в композициите, изпълнени в техниката на дърво, офорт, суха игла и литография, го налага между авторите, имащи голям принос за технологическото и художествено-практическото обогатяване на българската графика…“ В национален мащаб името му се нарежда до класиците на българската графика Васил Захариев, Борис Ангелушев и Веселин Стайков.
Но преди да стане добър график, Георги Герасимов развива дарбата си на рисувач, защото от рисунката започва всичко. Първичната скица е „пътеводителя върху който ще се гради завършената творба“. Рисунките са струните „на онази цигулка на душата“, които трябва да зазвучат в образи, да превърнат трепета, ритъма и мелодията на мисълта във форма, която сама да разказва. А този „разказ“, ако е „съграден“ добре, ще завладява зрителя.
Едно произведение винаги е по-интересно ако се знае неговата история. Но кой може да каже как е създадена една творба? Кой може да разкрие етапите от нейното създаване? Къде е началото и къде краят ѝ, и какво е минало през мислите на художника между тези две граници? Какво е онова, което може да го накара да се връща към една и съща тема многократно през целия му живот?...
Все въпроси, чиито отговори дава самият Георги Герасимов в настоящата изложба. Показаните в нея 312 творби (живопис, графика, рисунка, експерименти и проекти), 7 албума и 1 клише са с богат тематичен диапазон. От тях 158 са непоказани досега. Представени са и 4 табла, които проследяват процеса по създаването на едно произведение от възникването на идеята през първите скици и оформянето на композицията до крайния резултат, придружени с текстове на художника, разкриващи мислите му по време на творческия процес. На едно от таблата може да се прочете кореспонденцията между художника Борис Шаров и Георги Герасимов относно рисунката „Ръцете на Учителя“. В изложбата е експонирана и самата творба, рисувана през 1944 г. малко преди да бъде погребан Петър Дънов.
В показаните в изложбата творби Георги Герасимов, верен на максимата, че „рисунъкът е мерило за пластичната култура на художника“, показва себе си като изящен рисувач, владеещ добре анатомията на човешкото тяло, перспективата и светлосянката.
В експозицията могат да бъдат видени и единствените две издадени през 1940 и 1951 г. пощенски марки, проектирани от самия творец както и подготвителните рисунки към тях. Показана е и една от наградените през 1936 г. от Министерство на народното просвещение творби - графиката „Пиета“, правена по събитията от Септемврийското въстание от 1923 г.
Истинската култура на един човек се мери не само по неговите знания и сръчности, които е придобил през живота си, но и по дълбочината на съзнанието за дълг, отговорност и служение на обществото. Приживе Герасимов пише в дневника си: „… Аз цел живот съм творил не за пари, не съм търгашествал с творческата си съвест и цялото мое имущество и родна бащина къща с цялото си духовно творчество от 50 години, го завещавам на моя роден град Пазарджик, за да възсиява неговите граждани, синове и дъщери, внуци и правнуци на градущето в дух на родолюбие и патриотизъм. Единици са днес, тези които осъзнават своята отговорност, натоварени от провидението с дарба и разбирането да бъде тя в полза на другите. Такива хора осмислят живота си като го увековечават, оставяйки светла диря след себе си.
Екатерина ИВАНОВА
Уредник в ХГ „Станислав Доспевски“
„Автопортрет“
„Пладня“
„Птиче крило“
