Спортистите на община Пазарджик за 2024-а направиха най-успешната си година
ПАЗАРДЖИК-СОФИЯ. Усмихнати и красиви и на дансинга, и в живота, но и много борбени. Такива са победителите в традиционната спортна анкета Топ 10 - двойката на СК “Импулс” Виктория Александрова и Петър Величков. Разговаряме с тях и с треньорите им Ваня и Иван Александрови. През 2024-та Вики и Петър спечелиха 3-то и 5-то място на световното за младежи до 19 години в Австрия – на многобой и стандартни танци, станаха и шести в латино танците на световното в Сан Марино. На държавно първенство до 19 години спечелиха две титли и сребро. Съвсем наскоро Виктория отпразнува 18-я си роден ден, а след нея- на 14 февруари, Петър също навърши пълнолетие. Тя учи в ЕГ „Бертолт Брехт“, а той – в столичното 134 СУ „Димчо Дебелянов“. Имат десетки купи и медали от престижни състезания.
Дали са очаквали да са на върха в Топ 10? „Доста силна конкуренция беше и не очаквах. Аз участвам май за пета година, изобщо не очаквах. Бях в шок. Но сме изключително горди всички – усиленият труд се възнаграждава“, казва Виктория. Петър пояснява, че също бил изненадан. „Неочаквано беше, но това ме прави още по-радостен.
Изминалата година със сигурност беше най-добрата в кариерата ни
След успеха на световните – не бях в шок, по-скоро радостен. Като мъж не рева толкова често, но тогава много се зарадвах“, признава момчето. Вики обаче ревяла.
„Световното първенство в Австрия, беше първо и за двама ни. Това ни беше най-голямата цел в кариерата. Така планирахме годината, че да се представим най-добре на световното. И там успяхме да отидем на финала и да завоюваме третото място. Хич не беше лесно. Имаше 15 съдии от различни държави, 40 двойки, а ние 4 кръга изтанцувахме. В началото имаше по половин час между кръговете, но след това буквално танците ни бяха през няколко минути“, казва Виктория.
На следващия ден било второто световно – в Сан Марино
„Първия ден имаше 10 танца многобой. Пак се целихме във финала и се класирахме на пето място. Успяхме да бием двойки, които бяха пред нас. Латиното ни е по-добрата дисциплина, но там двойките са по-силни и са повече“, казват златните танцьори. Целта им била да влязат в Топ 10, а успели да отидат на финал. „Абсолютно неочаквано за нас. Като видиш името си в протоколите и всичките емоции излязоха от мен. Имах не повече от 10 минути да се събера, за да излезем и да изиграем този финал. И тогава, както и на полуфинала, усетих как тялото ми танцува само. И се класирахме на 6-то място“, грейва лицето на Виктория. Ваня Александрова – треньор на 2024 г. заедно със съпруга си-треньор Иван Александров,
са горди треньори и родители на Вики
Миналата година тя и дотогавашният й партньор Калоян Спасов се разделили след близо година състезателна дейност. Преди това пък Виктория танцуваше с Иво Тодоров още от детската градина.
„С Калоян се отказаха точно преди световното – стигнаха до световните игри в Италия – станаха седми и осми, и месец преди световното се разделиха. И събрахме Петър и Вики. За няколко месеца успяха да се стиковат. След много часове тренировки в залата, фитнеса“, казва Ваня Александрова.
„От доста малко време сме двойка и за тази една година доста труд се хвърли.
Аз съм в София и идвах само в събота и неделя или в почивни дни
Сравнително бързо се напаснахме – спрямо предишни опити с други момичета. За около месец вече бяхме почти готови за състезание. Е, за вътрешния шампионат“, разказва Петър.
„Приблизително от 11 години се занимавам с танци. Имаше моменти, когато ми писваше, но съм стискал зъби, изтрайвал съм моментите и после винаги е идвала хубавата част. Първото ми състезание беше в Атина. Бяхме на 10 години – справихме се доста добре, обрахме и там медалите. Беше вълнуващо и го помня до ден-днешен. А първото състезание с Вики беше голяма тръпка – бяхме и нова двойка, а и беше първо състезание в цялата година – а когато започнеш в началото, винаги има напрежение, не си влязъл в ритъм. Преди това танцувах с друго момиче близо две години“.
Виктория започнала да тренира на 3, а
в залата е от втората седмица след раждането си
Тогава майка й се върнала на работа. Вики лежала в кошчето цял ден, а иначе започнала танците в ДГ „Дъга“ – там майка й преподавала танци. Била в една група с Иво. Първото състезание им било, когато са на 6 – в Албена. Стигнали четвъртфинал на националния шампионат при 9-годишните.
„Преди няколко месеца, когато започнаха по-сериозните състезания с Петър, се концентрирах повече върху психическата подготовка. Намерих, че когато оставя ума си чист, без да мисля как да изтанцувам и да покажа нещо, да стане по най-естествения начин, мисля, че тогава нещата ми се получават най-добре“, убедена е Вики. Тя и Петър са категорични, че без търкания не може, но целта е това да не си проличи на дансинга. Макар че си личи, защото енергията тогава става по-слаба.
Може ли да се раздели родителството от треньорството?
„Не може. Много пъти съм се чудила дали нямаше да е по-лесно, ако не я тренирахме ние с Иван. Но преценихме, че ние ще направим най-доброто за нея. И може да е най-доброто, но е и най-трудното. Това, което е в залата, няма как де не се пренесе вкъщи. Няма как да теглиш чертата. Тя още от дете е присъствала на наши разговори за тренировъчен процес, за федерация… Сега малката ни Божидара – тя е на 11 години, и тя тренира, и там е същото“, усмихва се Ваня. Затова не е чудно, че когато семейството почива във Велинград, отскача и до залата… „Един треньор определя тренировъчния процес, времето за възстановяване, докато тя малко с опитва надмощие над мама и тате – защото мама и тате от друга страна й позволяват. Но пък няма как седем дни в седмицата да не се почива. Тук са ни главно противоречията, които понякога стигат и до караници. Тя не може да направи границата между треньора и родителя – ние се опитваме да я правим, но за детето това е по-сложно“. А дали не е искала да се откаже, питаме таткото-треньор Иван Александров. „Никога не е искала да се отказва. Ние й казваме да намали малко натоварванията и темпото, но тя никога не е давала назад. Тя е човекът, който го иска. Даже повече от нормалното“, уверява той.
„В нашия спорт три са световните – колкото са и дисциплините латино танци, стандартни и многобой. На световните първенства най-трудната бе латино-американската програма, в която влязоха шести на финал. Ние не отидохме за финал. А за полуфинал – такъв таван си бяхме поставили като реална възможност. Останалото бе добре дошло. Но напрежението е огромно – чакаш да излязат списъците и протоколите.
И когато видяхме думата „БЪЛГАРИЯ“,
Вики започна силно да реве. Петър и той не знаеше какво се случва. А ние сме със сценичен грим и такова разреваване не е препоръчително. Казах им да се стегнат и да се наслаждават на удовлетворението от цялата работа, която са свършили. Не само тогава, а през всички тези години. При нас и трите дисциплини са напълно самостоятелни. Всяка една двойка в процеса на работа обикновено избира да се състезава само в една дисциплина. В чужбина бързо се отказват от тази практика, но в нашия клуб главната ни цел е двойките да се състезават и да поддържат и латино, и стандартни. Защото едната дисциплина помага на другата. Но е много трудно. А и самият ни спорт е много труден. Представете си да трябва да излезете да изиграете един бавен танц, а веднага след това един бърз. След това друг, по-бавен, после четвърти – още по-бърз, например джайв. Мозъкът кара сърцето да бие в съвсем друг ритъм, а всяко движение е изключително важно“, подчертава Ваня.
Плановете
„Не съм решила конкретно какво ще правя, но със сигурност ще остана в танците. Искам да постигна още много успехи като състезател, а след това и като треньор – да предавам знанията на малките състезатели. Така че ще уча в НСА, но преди или след друго образование – мисля да се реализирам и в сферата на интериорния или модния дизайн. Искам да уча и спортна психология – за нея не се говори много, но е изключително нужна“, споделя Виктория. А Петър добавя: „Аз ще уча програмиране. В рода ни няма спортисти, има само програмисти и математици. Но ще продължа и да тренирам, макар и в София. Няма как да идвам в Пазарджик, защото изпитите са след три месеца. Ще тренирам, защото обичам спортните танци. При тях можеш да спортуваш, докато твориш. Имаш и състезателната гледна точка, но и творчество, в което интерпретираш твоите усещания и ги показваш на другите. Още не мога да се видя изцяло в близко бъдеще. Искам да направя собствена игра – даже започнах такъв проект, но ми трябва още време“…
Танцьорите-спортисти на община Пазарджик за 2024 г. са натоварени, но амбицирани. Свободно време нямат, имат планове и цели. Един обикновен ден на Виктория например започва с училище, после фитнес, после в залата и тренировки докъм 20:30. Вкъщи вечеря и сяда да учи. Сутрин става към 5 и пак учи, пак училище… „Разбира се, има дни, в които усещам как тялото ми иска да си почине от всичко. Когато нямам училище, отивам в залата към 8 часа, преди тях – подготвям се физически, упражненията ми помагат за контузиите, чета статии или гледам видеа, които ми помагат психически. После загрявам с техника и започвам. Нямам свободно време – е, докато уча“. Подобно е и положението и при Петър. Но шампионите живеят по този начин.
Дочо ЧАНЕВ
