"От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?..."
Не помня в съзнателния си живот да съм виждала по-тъжен български град от Батак.
Идваме за почивните дни. Планът е да изкачим връх Баташки Снежник, а на Трети март да посетим забележителностите. Пристигаме в късния следобед на съботния ден. Домакинята в къщата за гости ни посреща приветливо и ни закичва мартеници. Къщата е реновирана, с изчистена фасада, която изпъква с бели колони и оформени около прозорците рамки, а вътрешното вито дървено стълбище е старинна прелест. Всичко блести от чистота и удобствата в стаята са точно толкова, отколкото са ни необходими за два дни. След като се настаняваме, излизаме за ранна вечеря.
Точно отсреща е механа „Батак“. Прегладнели, се насочваме към нея.
– Отваряме в седем, заповядайте тогава! – казва мъж, който сваля стока от паркирал отпред бус.
Часът е шест без четвърт. Не сме яли почти нищо през деня, затова решаваме да се разходим и да потърсим друг ресторант. Невъзможно е да няма, това е исторически и, в представите ни, туристически град. Няколко крачки по-надолу, стъпили на главната улица, виждаме затворен централния хотел „Уникат“. Подминаваме и стигаме до по-нова сграда, над която виси табела Porto Rico Café. Две-три маси вътре са запълнени с местни, излезли да изпият по бира. Не изглежда като място, на което сервират храна. Продължаваме надолу и стигаме площада.
От едната ни страна са Историческият музей и читалището, отсреща е църквата „Успение Богородично“, а зад нея, спотаен, като че ли залегнал на земята, е храмът „Цвета Неделя“, злощастното и знаково място на баташкото клане. Погледът ми се спира в големите борове в средата на площада и в огромните канари заледен сняг, примесен с пясък, натрупани също в центъра. Дали тук му е мястото, мисля си? Гладът обаче ни гони и ние продължаваме в търсене на ресторант. Подминаваме кафе „Колорадо“, около което се въртят двама-трима тийнейджъри. Освен тях и нас по улиците в празничния съботен ден не виждаме други хора. Малко по-надолу зaбелязваме отдавна затворили кафенета и магазинчета. Стигаме до единственото друго заведение за хранене в града, обозначено в Гугъл, и разположено в периферията на центъра – също затворено. Явно трябва да чакаме до седем. Един час тук би протекъл с друга скорост. Нека поне се качим до кръста на хълма с паметника „Априлци“.
Пътьом виждаме отворен гараж – баща и син висят над капака на старо пежо. Спряло е времето,спрели са и колите. Стотиците, някога бели, мраморни стъпала към паметника са осеяни с конски изпражнения. Вървим на зиг-заг, преглъщайки мислите си. Когато стигаме кръста, е полумръкнало и поглеждайки към града, установяваме, че светят повече улични лампи, отколкото прозорци на къщи. Долу нищо не бръмва, дори кучета не лаят.
Зад кръста има малък параклис на Св. Василий Велики. Вратата е отключенa. Посрещат ни красиви стенописи, излъчващи мека загадъчност под косото осветление от прозорците. Палим свещи. Мястoто ми напомня на параклиса „Св. Йоан Летни“ над язовира „Пчелина“, където щом прекрачих прага при първото си ходене, бликнаха сълзи от очите ми. И тук, също като там, на олтарната стена е зографисана Богородица Оранта.
Пред механата сме в седем без пет. Заключено е, но в камината вътре гори. Споглеждаме се безмълвни – дали наистина ще отворят? След минутка идват двама местни мъже и те като нас са за механата. Заговаряме се:
– От 15 години градът върви надолу и остава с все по-малко хора. Управата насочва средствата към курорта, но и там работата ще е ден до пладне – казва единият.
Курортът е Цигов чарк. Минавайки покрай него по-рано, не видях нищо, което да ме привлече. Хаотично пръснати вили, хотели и бараки насред поляните и горите край язовира. Не изглежда да има някаква инфраструктура, нито усещане за селищно място. Една механа в близост до пътя ни спаси от глад на следващия ден, но бяхме единствените ѝ посетители. Каквито и други туристи да е имало „в курорта“ (светеха някои стъкла), явно си стояха в къщите, готвеха, ядяха и пиеха. Нищо повече.
След малко идват собствениците на механата, отварят, настаняват ни до едната камина и скоро ни поднасят храна. Поглъщам родопския катък и качамака със сирене, сякаш са най-вкусното нещо на света. Виното – плътно и ароматно. Добре ни стопля и огънят. Докато си тръгваме, всички маси в механата постепенно се запълват. Явно това е единственото място в града, където човек може да излезе с хора.
На следващия ден вали и отлагаме похода до Баташки Снежник. Вместо това решаваме да се качим на Родопската теснолинейка. Вечерта Батак е по-мъртъв дори от предишния ден. Всичко е затворено.
Но най-голяма тъга идва на самия национален празник. Будим се рано, пием по чаша чай и кафе. Решаваме да излезем.
– Няма как църквата да не работи! Днес трябва да има празнична литургия – оптимист съм.
В 8:30 ч. портата на храма е затворена. Отказвам да повярвам, че е заключено. Хвърлям поглед наоколо – графитите на възрожденците, пръснати тук-там по фасади и калкани, са единствените цветни петна на фона на цялата черно-бяла картина в този момент. По-живи от живите са. На няколко разкрача пред храма виждам стълб с кръстосани в четирите посоки табели – Сидни, 15371 км; Лондон, 2126 км; Кейптаун, 8476 км…
– Мхм, ето къде са хората… – казвам.
После се сещам за имената на кафенетата – „Порто Рико“ и „Колорадо“. В началото на 90-тее дори в дълбоката провинция всеки втори гараж беше бар „Аржентина“ или бистро „Атланта“. Собствениците вероятно ги кръщаваха на местата, където „бягаха“ братята и чичовците им. Изглежда, че тръгналите от Батак не само още не са се върнали, ами сериозно са повлекли крак.
Не ни остава друго освен да седнем на кафе, докато отвори музеят. Според онова, което ни каза домакинята на къщата, ще има празнична програма в 11:00, но нищо, абсолютно НИЩО в този приличен сутрешен час не ни показва, че такава се готви.
Влизаме в единственото работещо кафене на центъра – „Орион“. Десетината местни мъже са задимили до невъзможност да се диша вътре. Излизаме.
Остава ни да си вземем кафе от супермаркета. В магазина мирише на готвено и виждаме огромни тави с топла храна. Ето къде бил най-сигурният местен ресторант! Ще знаем за друг път. Купуваме си кафе, аз си вземем за закуска кофичка ашуре и сядаме пред пейката на музея да чакаме. По центъра минават един-двама души с умърлушен, унил вид. Припръсква нещо като сняг, едно черно куче с маркировка на ухото приближава и присяда до нас кротко. Казвам му, че имам само сладко и не мога да му дам. Разбира ме.
– Това е обезкървяване след обезкървяването – казвам, гледайки пустата картина наоколо.
След малко идват баба, майка и дъщеря – с тях се засичаме от първата вечер, и те туристи като нас. Момиченцето носи знаменце, майката го кара да застане пред зелена арка, окичена с мартеници, до входа на музея. Усмивка. Щрак. България празнува във фейсбук.
След малко влизаме в музея. Първото, което виждаме, е изложба на пощенски картички с изгледи от Батак от 20-те и 30-те години на миналия век. Улиците – пълни с народ, дюкяните – отворени. Нагоре почти цялата постоянна експозиция е посветена на Априлското въстание и събитията в Батак. Някъде пишат, че са били 9000, другаде – 8000 жителите на града, от които след Априлското въстание остават 1300...
На излизане спираме на касата, за да си купим книги. Заговаряме се с уредничката. Питаме я как е животът в града, защо е стигнал до това положение, къде работят местните. Тя ни припомня случая от близкото минало, когато събитията в Батак от 1876 година бяха обявени за „мит“. Смята, че подмяната на историята ще се превърне в норма.
– Няма как да стане това, българите имат памет – казваме в един глас казваме.
Тя свива рамене, очите ѝ са сведени надолу, малословна е, макар че знае твърде много.
– Две години след баташкото клане в училището са учили 250 деца. Знаете ли колко учат днес? – пита жената и свива устни: упражнение по сдържане на гнева и обидата. – Сто и трийсет!
Сгазени от реалността, се отправяме към старата църква. Минало е време, хората са се раздвижили. Срещаме няколко семейства на центъра и те „в търсене“ на празника като нас. В „Света Неделя“ – хлад и вцепеняващ ужас. Два огромни ковчега в златен обков, пълни с черепи и кокали, надписани с номера, стоят пред олтара в храма. Вечният дом на баташките мъченици. Това е моментът и мястото, на което разбирам какво значи да се молиш от сърце, без думи.
Когато излизаме оттам, голямата църква най-сетне е отворила. Храмът е просторен, изографисан, светъл, красив. Разглеждаме го, сетне запалваме свещи и тръгваме. Навън площадът се е прошарил с още новодошли. Събрала се е група ученици за тържествено шествие, наизлезли са местни и чакат програмата да започне, едно туристическо бусче изсипва на площада шепа хора, дошли за празника. Все пак такъв ще има, пък макар и с 200-300 души.
Лично моят беше молитва.
Вечерта, когато се прибирам в София, зачитам една от историческите книги, които взехме. Мотото са думи от Вазов:
„Ето Батак – изгубеният в дълбочините на Родопите градец, който на 1876 г. внезапно придоби световна знаменитост, каквато никой български град дотогава не бе имал, нито на една стотна част...“.
„По дирите на думите“ – авторски блог на Виктория БЕШЛИЙСКА /със съкращения/
*Заглавието е на редакцията.
