ПАЗАРДЖИК. Д-р Гергана Вълева е единствената жена-хирург в Хирургичното отделение на МБАЛ-Пазарджик. Завършва Медицинския колеж в Пловдив със специалност „Акушерка“. В последната година от следването си започва да учи и „Медицина“ в Медицинския университет под тепетата. В началото на 2012 г. става началник на Центъра за специализирана медицинска помощ (ЦСМП) в Съединение и, успоредно с това, работи в Хирургичното отделение на МБАЛ- Пазарджик.
Д-р Вълева има интерес към съвременните подходи за лечение на хирургичните заболявания - миниинвазивна и роботизирана хирургия. През 2021 г. взема участие в първата за България лапароскопска холецистектомия при пациентка със синдрома на Sievert- Kartagener, а спешността и естеството на пациенти я срещат с различна патология. Оперира успешно пациенти с много различни и странни заболявания.
- Какво Ви привлече толкова силно към хирургията, че да оставите акушерството, д-р Вълева?
- Когато на човек нещо е писано, и да се дърпа, пак ще му се случи. Не исках да уча висше образование веднага след училище. Исках да си почивам поне една година, да поработя малко. Родителите ми обаче настояваха да не си губя времето. Записаха ме на уроци по биология и химия, после - на изпит по медицина, а накрая – и в колежа. Как да им обясня, че бях под въздействието на първите трепети на любовта и хич не ми беше до учене? В университета не ме приеха. Но, за моя изненада, в колежа ме приеха за акушерка. По инерция - взех, че го и завърших, ама не беше моето. Влюбих се в хирургията именно в гинекологичната операционна. Влизах и на гинекологични операции като втора операционна акушерка, с проф. д-р Милчев, д-р Димитрова, д-р Дренски. Исках да бъда като тях! Междувременно се разделихме с приятеля ми и залегнах над учебниците. Подготвих се и този път влязох „Медицина“. След това нещата сами започнаха да се нареждат. МБАЛ- Пазарджик е 13-ата болница, в която кандидатствах за работа в Хирургично отделение. Преди това неведнъж чух думи от сорта, че трябва да раждам и гледам деца - и да им се обадя като стана на 40.
- Спомняте ли си как се чувствахте по време на първата си операция?
- Започнах работа в МБАЛ-Пазарджик на 1 октомври 2012 г. и първата ми операция беше още същия ден. Д-р Милко Петров ми връчи скалпела и каза: „Ти си!“. Одрасках пациента, но не можах да го порежа. Тогава старшият хирург ми хвана ръката и смело ми показа с каква сила трябва да се прави. Три месеца по-късно вече ми дадоха да оперирам апендицит, а на шестия месец - холецистит. Добре, че временно бях единствен специализант, та бях във всяка операция и навсякъде. Общо взето, буквално спях в болницата. Другият специализант чакаше дете, след това се разболя от варицела, и това много ускори обучението ми.
- Имали ли сте изненади пред операционната маса? Казвали ли сте си понякога: „Това не може да е истина“?
- Има много операции, при които влизаме за едно, а накрая се оказва съвсем нещо друго - „болестите книги не четат “. Беше може би преди 10 години, влизаме за операция на перитонит с вероятна причина апендицит, но се оказва възпален тумор на Мекелов дивертикул. Изключителна казуистика! Рядко се описва в медицинската литература.
Друг случай, за който се сещам, е отпреди 2 години - оперирах по спешност възрастна пациентка със заклещена феморална херния и, за моя изненада, с херниално съдържимо - десен яйчник и апендикс. Също интересна и изненадваща находка. Това, че работим предимно спешна хирургия, много често ни поднася изненади.
Нещото, което си пазя в телефона пък е буквално мъж с истински рог - имаше кератинизация на атером в тилната област на главата. Тъй като нямаше осигуровки, го беше чакал 5-6 години да порасне. Беше около 15-16 сантиметра извит рог. Разказваше, че спял само по корем, защото последните години му пречел… Друг пациент, за чието заболяване съм чела само в литературата, беше с болест на Реклинхаузен или така наречената неврофиброматоза тип 1 - генетично заболяване на 17 хромозома, характеризиращо се с множество доброкачествени тумори на нервната система и кожата. Спомням си и случай на синдром на Sievert- Kartagener или по точно - пациент с огледални - т.е. обърнати органи – предизвикателство, както за диагностика, така и за оперативно лечение, защото не е ясно каква друга патология може да се открие.
Неща, които все още ме изненадват и същевременно разочароват, това са огромни кисти на яйчниците, с които съвременни жени допускат да живеят и да им пречат. Това означава, че все още имаме изключително ниска здравна култура в голяма част от пациентите и слабо застъпена профилактика и проследяване. Последната подобна киста на яйчник, която извадих, е със „скромните“ размери 43х23х15 сантиметра или повече от 6 литра течност.
- Кое е най-необяснимото медицинско състояние, с което сте се сблъсквала?
- Няма необяснимо медицинско състояние, има недобре познаване на теорията. Всеки пациент има предел на физиологичните си възможности, но някои от по-усложнените случаи изненадват с волята си за живот и успяват да се преборят за още някой миг. Разбира се, с наша помощ. Обичам да казвам: „Моята голяма любов е хирургията! Знам обаче колко малко я познавам и колко голяма цена изисква, за да ти се открие поне малко“.
- Какви са най-големите чисто професионални предизвикателства в работата Ви?
- Поради голямото ни натоварване през последните 3-4 години, най-голямото ми предизвикателство е може би да отделя време, за да се обуча по-добре с новостите в медицината, в частност в хирургията. Все повече навлизат, да не кажа, че стават „златен стандарт“, мини инвазивните лапароскопски и робот-асистирани оперативни техники, с които се променя престоя на болния след операция и по-бързо се възстановява работоспособността му. Иска се време, а и допълнителни курсове, с които да повишим квалификацията си.
- Кои са онези случаи, за които искате медицината да намери решение през следващите 10 години?
- Силно се надявам да се намери траен лек за раковите заболявания. Да се намерят медикаменти, които успешно да подпомагат регенерацията на тъкани и органи при социално значими заболявания и с това да се постигне по-добър ефект в лечението им.
- Какъв съвет бихте дали на бъдещите хирурзи, който няма да чуят в университета?
- Да гледат на всеки пациент като на техен роднина. Така винаги ще се стараят да дадат най-доброто от себе си. Трудностите не са, за да ни сринат, а за да ни направят по-силни и устойчиви на промените. Няма проблем, който да няма поне три решения! Няма нищо по-хубаво от новия ден!
- Вие сте единствената жена хирург в болницата. Има ли моменти, в които усещате, че трябва да се доказвате повече от колегите си?
- Когато започнах специализация, все още беше жива д-р Дочка Раленекова - уникална жена и хирург. Беше изключително ерудирана, дръзка и опитна. Бях приета като нейно продължение. Уви, след като се върнах от майчинство тук нещата се бяха променили много - новите по-опитни хирурзи не вярваха, че се справям и че това е моето място. От 2017 г. и досега не се отпускам, защото винаги има кой да те провокира. Старая се да се уча постоянно, защото в моите ръце е нечий син, дъщеря, майка, баща, близък. Давам най-доброто, на което съм способна за момента.
- А имат ли жените хирурзи някакво предимство пред мъжете?
- Не бих казала, по-скоро жените проявяват повече емпатия и на пациентите им е по-лесно да споделят с тях. Най-неочакваното „благодаря“, което съм чувала обаче, не е от пациент, а от колега. Беше намерил къде живея и ми беше приготвил благодарствен подарък, за това, че съм останала да си поговоря с него и да го успокоя, че всичко ще е наред.
- Какво е усещането да „държите“ живота на някого в собствените си ръце?
- Като родител мога само да кажа, че е почти същото като да държиш рожба. Притесняваш се. Нямаш търпение всичко да премине и пациентът да се прибере жив и здрав при любимите си хора. Пациенти са ме разплаквали многократно! Аз съм много емоционална и изживявам всичко, заедно с тях. Когато се радват и аз се радвам с тях, когато губят - загубата е моя, защото не съм могла да помогна. Много пъти са ме прегръщали, търсейки утеха, и смятам, че е нормално и човешко да им отвърнеш с прегръдка.
- Имате ли ритуал или суеверие преди тежка операция?
- Силно вярваща съм и когато изпитвам несигурност си казвам: „Бог напред и аз след него!“. И се потапям в това, което ми е отсъдил.
- Какво е най-ценното нещо, на което пациентите са Ви научили за живота?
- В края всички сме равни!
- На медицината ли искахте да се посветите като малка?
-Исках да стана генен инженер. Исках да смеся кокошка със стоножка и да получа пиле със сто бутчета. Щях да реша проблемите с изхранването на света. Още не е късно да се преквалифицирам. Може би архитект или инженер. Математиката и рисуването някога ми бяха стихия.
- Как „изчиствате“ ума си след дълъг ден в болницата?
- Няколко неща могат да изтрият негативизма, натрупан през деня. Обичам да чета, да творя, да готвя, но най-силно изчиствам ума си с мотиката в градината сред цветята и овошките, които съм посадила. Физическата работа бори и най-негативните емоции.
Сама по себе си работата изобщо не ми тежи, но хората стават все по претенциозни, недружелюбни, нетърпеливи, а контактът с тях - все по- натоварващ. Обичам тишината. Когато съм под голям стрес се затварям, докато не се балансирам. Семейството е това, което може да изтрие всяка трудност или проблем. Подкрепата им ме кара да се чувствам значима и неуязвима. Най-голямото щастие за мен са моят съпруг и детето ми. Деветгодишният ми син Владимир постоянно ме радва с успехите си. Работата ми е такава, че дори в моменти, в които искам да съм до него, невинаги успявам. Той обаче продължава да печели медали от различни олимпиади и състезания и ме прави много горда майка.
- Как намирате баланс между личния живот и професията?
- При мен любовта в живота и тази към хирургията започнаха по едно и също време. Компромисите са двустранни - понякога за сметка на личния живот, друг път - за сметка на кариерното развитие. С много помощници в личен план достигам златната среда.
- Ако любовта беше операция, какъв тип хирургическа интервенция щеше да бъде?
- Сложна. Или както казва шефът: „Човек какъвто е на работа, такъв е и в любовта, и сред приятелите“.
- Какво мислите за клишето, че жените трябва да избират „женствени“ професии?
- Възпитали са ме в равенство между половете, религиите и хората. Не деля професиите на женски или мъжки. Или ставаш за дадена работа, или не. Ако искаш да се научиш на нещо, няма кой да те спре. Единственият човек, който може да ти попречи да постигнеш всичко, си самият ти! Това е най-важният урок, на който животът ме е научил.
- Кое трябва да е най-ценното качество у една жена?
- Да бъде грижовна, както в семейството, така и в работата. Всяка жена има различна сила и интелект, различни подбуди за да блести.
„Знаме“
--230.jpg)
