Иван Гайдарджиев остана в паметта ни с кафетата на Капитан Петко

Големият актьор прекара 8 години от живота си в Пазарджик

През тази година се навършват 20 лета от кончината на известния български актьор Иван Гайдарджиев, а на 16 март се закръглиха 105 години от рождението му. Той е играл 8 години на пазарджишка сцена заедно със съпругата си Цветана – също обичана актриса от пазарджишката публика, в периода 1951-1958 г., когато още храмът на Мелпомена в града ни още не е под шапката на културното министерство, а е а драматичен театър (държавен ще стане през 1969 г.). Широката общественост помнии Иван Гайдарджиев като

кафеджията Мехмед Хадърчели от сериала „Капитан Петко войвода“,

но той има толкова много роли в театъра, киното, телевизията. Играл е още във филмите „Куче в чекмедже“, „Адаптация“, „Войната на таралежите“, „Фильо и Макензен“, „Бон шанс, инспекторе“, „Пътят към София“, „Записки по българските въстания“, „Матриархат“, „Момчето си отива“, "Иван Кондарев", "Сватбите на Йоан Асен","Константин Философ", „Чичовци“ и много други. Ценителите на театралното изкуство помнят ролите му на Загоров в  „Любов“ (Орлин Василев), Динко във „Вампир“ (Антон Страшимиров), Прохор във „Васа Железнова“ (Максим Горки), Любимите му роли, по негово признание, са Езоп от едноименната пиеса на Фигерейдо, Юрталана от "Снаха" на Караславов, Масларски от "Милионерът" на Йовков, Квасников от "Службогонци" на Вазов, Прохор от "Васа Железнова" на Горки, Македонски от "Хъшове" на Вазов.…

Роден е в Шумен на 16 март 1920 г. Учи за висшист-финансист. Работил е още в театрите във Варна, Кюстендил, Силистра, Толбухин и Враца. Основател и пръв директор на театъра в Разград като Общинска театрална трупа (1947), а две години по-късно е уволнен.

Тогава решава да избяга далеко от Разград

със съпругата си Цветана, която има неприятности с властта поради факта, че е завършила Американския колеж. Отиват в Кюстендил. Там младото семейство стои една година и е поканено в Пазарджик. Приема, защото „Пазарджик все пак е по-така…“, ще се върне в спомените си Иван Гайдарджиев. Идват тук, отхвърляйки предложение на Военния театър в столицата. Но там им предлагат само една стая като квартира, а в Пазарджик условията са по-добри.

В нашия град се раждат двете им деца,

а Цветана дори играе бременна преди раждане. Директор тук е Георги Стаматов, но не писателят, не и знаменитият актьор, който е бил и председател на Съюза на българските артисти в периода 1929-1932 г., и е поставял в нашия град свои пиеси като режисьор, докато е на щат в Народния театър (макар че в „Уикипедия“ именно той е посочен за директор на театъра в Пазарджик).

На пазарджишка сцена през 50-те също могат да се видят най-големите имена в театралното изкуство. Веднъж, по време на представления на „Училище за жени” се изгубил мустака на бой Косьо Кисимов. Цветана, която освен актриса е и перукерка (а съпругата на директора Стаматов хем играе, хем е гардеробиер), се сеща, че е изхвърлила някакви косъмчета с топлийка, изпаднали от буклите на перуката на доайена на българските актьори.

А мустакът бил от първия спектакъл на изключително суеверния бай Косьо

- „Любовта-лекар“ от Молиер, игран в София… Но пазарджишката постановка била спасена след усърдно търсене на мустака – макар да бил вече подобаващо опърпан и окъсан, Константин Кисимов си го закачил с топлийка на буклата…

Като голям актьор, но и голям човек, който прави хората около него още по-одушевени, описват Гайдарджиев неговите колеги.

В едно съвместно интервю със съпругата си пред Сребрина Йорданова, публикувано в „Литературен свят“, Иван Гайдарджиев ще отговори така на въпрос за любимата му роля в киното:

„В киното, така се случи, изиграх 7-8 по-значими роли.

Но хората ме запомниха с „кафеджията ” от „Капитан Петко…”

И понеже ме запомниха… като че ли тая роля най-дълбоко влезе в душата ми. Представете си… един момент, един миг, само един малък кадър: с тия чертички, които кафеджията слага на черната дъска, като вересия на Капитан Петко, и след това, като излезе Капитан Петко, той изтрива чертичките… Всеки, който е гледал „Капитан Петко”, за тоя миг ми говори. Като че целият народ се е наговорил. Аз съм сигурен, че нито Хайтов, като е писал сценария, нито режисьора, нито аз подозирахме, че това ще бъде такъв момент. И си мисля - сигурно хората са зажаднели за човещина. За малката човещина, за да помнят този момент. Спомням си преди няколко години - отивам на пазара, тук във Враца. Един грамаден куп дини от Толбухин докарали. Една хубава жена, тя се оказа туркиня, но говори добре български… Искам да плащам. Тя ме позна. Вика: „Вие ли бяхте кафеджията Ахмед Хадърчали?”. Викам: „Да. Аз бях.”. Тя се хвърли, взе да ми целува ръцете. „Не - казва - няма да плащате нищо. Всички дини са за Вас”. „Не. Не мога да приема.” Най-после ме убеди. Носи една грамадна диня. Приех тая диня. И след туй, миналата година, пак. Ние отиваме на пазара, а там - синът й. И вика: „Ти не ме помниш, ама… ние бяхме с дините миналата година. Нали ти си кафеджията? Сега ще ти изберем най-сладките дини.”.

А на въпрос за това какво е театъра и каква е ролята му, той отговаря:

„Една необходимост - както хляба, както водата, както въздуха. Защото хората като че ли се раждат преди всичко, поне 80 на 100 артисти. И ето театърът - това желание да играят, да се изявяват, си го носят в душата. Театърът за англичаните е едно, за французите като че ли по-друго. При тези народи театърът е и малко развлечение, забава. Но при нас е било идея, граждански съдби, възпитание, училище. Да се учат хората на красиво, на добро. И след туй вече радост и забавление. Но първо е бил… възпитание. Възпитание е бил театърът. И безспорно много ми е трудно, когато срещна невъзпитани хора. И си викам: „Божичко, ние, значи, на нищо не сме ги научили… На нищо не сме ги научили.”.

Ангел АНАТОЛИЕВ