Той прозря, че ако ще правиш изкуство, трябва да се озъбиш и на люлката си
ПАЗАРДЖИК. Литературният критик Никола Иванов представи най-новата си книга „Иван Динков. Монографхия. Литературна анкета. Уроците. Записки по памет. Избрани стихотворения“. Събитието в ХГ „Станислав Доспевски“ бе по инициатива на Дамски Лайънс клуб „Пазарджик – Тракия“, съвместно със Сдружението на писателите, а вълнуващи думи казаха Николай Табаков, Хари Харалампиев и д-р Елисавета Генчева. Ето част от споделеното от Никола Иванов.
- Искам да припомня, че през 1985 г. Кеворк Кеворкян беше поканил Иван Динков във „Всяка неделя“. Иван ми се обади предната седмица и казва, Кеворкян няколко пъти ме кани, не ми се ходи… Викам, отиди бе, хората искат да те видят. Отиде, обаче Кеворкян имаше неблагоразумието нещо да спомене от личния му живот. Иван се дразнеше от тези неща. „Вие откъде знаете тези работи?“, попита го на свой ред Иван. Кеворкян се оправда с мълвата и тълпата. И го пита: „Добре, кажете нещо за поезията“. Иван Динков му каза: „Поезията е вдовицата на живота“. Кеворкян започна да мига и не може да „отдели“ какво му казва Иван. „Другарю Динков, може ли по-ясно“, попита. Той му отвърна: „Поезията е цитат от забравено майчинство“. Кеворкян мълча минута-минута и половина. „Другарю Кеворкян, ако имате нещо да ме питате, питайте ме, иначе ставам и си тръгвам“. Кеворкян изведнъж се събуди от сън, започна да чете въпроси на зрителите, които вървяха на лента отдолу на екрана, и така спаси предаването. На другата сутрин се обаждам на Иван и му казвам: „Абе, Иване, какво го направи тоя?“. А той ми казва: „Абе това арменче си мисли, че като с другите може, така може и с мен, ама с мен не може бе!“.
Беше 2001-2002 и с Георги Спасов-Брадатия, Бог да го прости, правехме едно честване в София, и на връщане Иван Динков се качи, да го оставим пътьом у тях в „Младост 1“. Преди това бях видял Слави Трифонов да чете стихотворение на Иван Динков, но иронично. И го питам Иван в колата дали Слави му се е обаждал да го кани. Абе, казва, звъни ми непрекъснато и ми се моли. Като улучи децата, вика кажете на баща си. Като улучи Бела, вика Бела, кажи му да дойде… Вика, за да се отърва, му казах: „Абе, Славчо, абе, момче. Аз не съм за теб. Ще дойда и ще се чудиш какво да правиш с мен – ще ти проваля предаването“…
Вземете двамата най-големи живи поети сега – Борис Христов и Иван Цанев. Борис Христов е от двайсе и няколко години в Лещен, от 37 години никъде не е дал интервю. Никой не може. Хората влизат в галерията в Лещен, където има негови книги и керамика и рисунки на жена му, той дори да е там, не се представя. Дори когато може би най-големият жив художник – Милко Божков, направи четирсетте рисунки за камъка(за общия проект с Борис Христов „Салонът на природата, б.р.) и когато телевизията отиде в Лещен, Борис Христов се скри. Аз му се обадих, тъй като в поредицата „Подреждане на балната зала“ през годините съм правил интервюта с всички големи писатели – с едни и същи въпроси, и се виждат в отговорите разликите в мисленето на отделните творци. Поканих го. Той каза, че се е зарекъл да не дава интервюта. И му казах, добре, ти си преценяваш. Макар че аз мога да направя интервю по цитати от негови творби, но това отнема време и не е точно. И на другата сутрин ми звъни Борис по телефона и ми казва: „Виж кво, Никола, аз размислих. Като ти дам интервю, знам, че ще ме скараш с всички вестници, радиа, телевизии, но на теб не мога да откажа“. И ми даде интервю. Хари Харалампиев и Панайот Ляков са свидетели. А когато отидохме с Панайот при Борис, той искаше да ми напише нещо и казва: „Аз имам стандартен подпис, но диктувай какво да ти напиша в книгата“. На мен, разбира се, ми беше неудобно и не му диктувах. Но интервюто е в „Беседи. Книга първа“. И той повече на никой няма да даде интервю. Не знам защо се получава така – никога не съм се стремял към някого със специално отношение. Всички са петимни за признание, всеки има суета, но те искат да срещнат разбиране. Професори говорят клишета, шаблони, Иван Динков се дразни и ги подритва. Те казват, той е лош. Не, не е лош, просто иска разбиране.
Ванга, пророчицата. С нея бяха най-близки Тончо Жечев, Светлин Русев и Нешка Робева. И ходеха редовно при нея. Тончо Жечев беше кум на Иван Динков. И Ванга му казва: „Тончо, кажи на великия Иван Динков, че го викам при мен“. Тончо му казва. Но Иван беше скептичен малко към тези неща. Веднъж беше ми казал: „Абе сигурно и десетте Божи заповеди са написани с три човешки пръста“. И отива той и после разказва, че там много народ, всеки с болката и трагедията си. Но Ванга казала: „Да влезе Иван Динков“. И като влязъл, го посрещнала с думите: „Ти не вярваш, че аз познавам, но сега ще се убедиш“. И го питам: „Колко позна?“. Той казва: „Всичко позна. И ми каза такива неща за роднини, за загинали, неща, които само аз знам. И тя го питала: „Ти си велик поет, обаче защо пишеш само за хора над 30 години?“. Иван Динков не можеше да пише за деца. Просто не можеше. Той казваше, че на 10 години за пръв усетил, че има съвест. На 7 години почива сестричката му Мария. Погребват я, през нощта той избягва от къщи, отива и разравя гроба с ръцете и иска да я изкара… Свръхчувствителност отвсякъде! Талантът е благодат, но талантът е и проклятие – милост няма за главата на тоя, който го носи. И аз съм го питал Иван Динков – абе имаш ли някаква мечта, ти си признат? А той: „Имам. Ако мога като с хавлиена кърпа да си избърша мозъка и да не мисля за нищо“. И когато говори „махалата“, че „имали много жени, ама и пиели“, бе ти напиши едно стихотворение като Ботев или като Яворов, Дебеилянов, Иван Динков, пък жените и пиенето халал да ти са!
Ще ви припомня стихотворението „На мама“:
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос,
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!
Това стихотворение Иван Динков го пише на двайсе и няколко години. Баба Тодора е на четирсе и няколко, здрава, права. Тя е в звеното на село, копаят, а по транзистора актьор чете това стихотворение. И тогава се обажда „отвратителната махала“: „Ама, Тодоро, ти си жива и здрава, твоя хубостник та умори, ма!“. А това е едно от най-великите стихотворения не само в България. То я обезсмъртява! Тогава баба Тодора 3 години не излиза да си купи хляб – от срам. А с Иван се случват трагедии – претопената стихосбирка, изключването от партията, тежка форма на туберкулоза, втори развод… И казва, отиваме с Тончо Жечев и Добри Жотев в Смилец. Аз разкапан от всичко и мама ни посреща на двора и казва: „Това ли е талантът?“. Аз казвам: „Горе-долу това“. И тя вдигна ръцете към небето и каза: „Господи, Господи, ако това е талантът, дано в друг двор да не влиза!“. И Иван Динков стигна до една мисъл: „Ако искаш да създадеш истинско изкуство, трябва да можеш да се озъбиш и на люлката си“. Защото никоя майка на големите поети не ги разбира – и на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов… Това е една от големите драми на големите поети. Майките инстинктивно усещат, че децата им са необикновени, и се чудят: „Минало е през мен, пък е различно!“. Иван Динков е единственият от великите български поети, който не прекъсна връзката с родния край. Всичко написано от него той проверяваше тук. Той използва точната дума, която не можеш да мръднеш - опитвал съм да я заменя, гледал съм в речници, не мога. И съм го питал как ги намира. И той ми каза: „Виж какво, когато напиша стихотворение, проверявам го във всякаква обстановка – малко пил, трезвен, повече пил, на полето, в гората, малко ядосан, спокоен, сутрин, на свечеряване, през нощта, на слънце… И ако думата ми звучи убедително във всички възможни състояния, съм сигурен в точната дума и в стихотворението“.
„Знаме“
