Костадин Демерджиев на 90 – един прекодум, който винаги започвал от гола поляна

На 25 февруари Костадин Демерджиев навърши 90 години. До скоро бе председател на Регионалния съюз на земеделските кооперации от създаването му през м. декември 1992 г. Преди това е работил като главен агроном в ТКЗС с. Црънча, първи секретар на ДКМС в гр. Пещера, Главен агроном  в ТКЗС с. Величково, председател ТКЗС в с. Динката, главен специалист по растениевъдство в управление „Земеделие“ и Окръжния аграрно – промишлен съюз в Пазарджик. Бил е експерт по селско стопанство в Кралство Мароко /2 години / и в Алжир /3 години/, председател на АПК в Лесичово. Като член на Управителния съвет на Националния съюз на земеделските кооперации представлява съюза на конгресите на лозаро – винарските кооперации в гр. Бордо във Франция, в Риоха в Испания, гр. Солун в Гърция, на Балатон в Унгария. Участва в редица заседания на КОПА – КОЖЕКА към ЕВ в Брюксел. Член е на Редакционния съвет за издаване на „Енциклопедия Пазарджик“ за която разработва 190 статии. Автор е на 9 книги, последните от които са „ПЛАНдемия“ /2022/, Албум „Потомци на род Демерджиеви“ /2023/ и „Сглобка“/2024/. Вдовец е от 6 години, има двама сина Серафим и Кирил и двама внука Костадин и Никола.

Навсякъде, където съм бил съм започвал работа от начало, на гола поляна и съм се доказал като специалист и ръководител и съм я предавал в най – добро състояние на наследяващите я“. И тази „формула“ ми е заложена  фамилно.

Абсолвентският ни бал и разпределението ни за работа съвпаднаха на един ден. Цял ден тичах по уреждане на бала и едва в края на деня влизам в комисията по разпределението ни по окръзи. Председателят на комисията като видя, че специалността ми е по тютюна веднага отсече  „Кърджалийски окръг.“ Тогава представителят от Пазарджик, зам. Началника Иван Гуринов каза „Той ще отиде в Пещера“, там има незаето място за агроном. Тогава той му заяви, че това е последният специалист, който му дава. След няколко дни получих писмото от управление „Земеделие“ за назначаване в ТКЗС в гр. Пещера. „Да, ама не“, както беше казал един емблематичен журналист. Представям се на председателя на ТКЗС – то Георги Стайков. Той ми заяви, че мястото е заето от специалист, завършил Селскостопанския техникум по тютюна преди мене и ще бъде и партиен секретар. Връщам се в Пазарджик, те не са съгласни и ме връщат пак в Пещера. Така в протакане по маршрута пещера  – Пазарджик мина почти целия месец април. На края им казвам да ми дадат друго стопанство. Имало вакантно място към Юндола. „Каква Юндола, я в Црънча мястото стои незаето от една година“ и ми дава заповед за ТКЗС в с. Црънча. На 29 април отивам в Црънча. Влизам при председателя и му казвам, че ме изпращат при тях. Той стана от стола, разпери ръце и изрече „Най  – после и при нас да дойде агроном! Ела, ела, седни и разкажи за себе си, какъв си, що си“. Представих му се и ми рече „Утре имаме заседание на Управителния съвет, ела и те да те видят“. На следващия ден – 30 април УС ме одобри и бях назначен като агроном на стопанството от същата дата.

ТКЗС в Црънча беше добре уредено стопанство и отглеждаше почти всички за района култури и селскостопански животни. Основната култура, обаче, беше тютюна, който се отглеждаше на площ от над 2600 дка и се произвеждаха от 550 до 600 тона качествен тютюн, но почти всички практики се извършваха с конна тяга и на ръка. През 1959 г. ОТКЗС в Црънча се класира на първо място в страната по получен най – висок среден добив от слънчогледа по 255 кг. от декар и спечелва три награди за екскурзия до Москва и Ленинград. С машини ги обслужваше МТС в Пазарджик, но механизирано с верижни трактори се извършваше само оранта и сеитбата на зърнените култури. Нямаше още зърно сеялки, а се правеха сцепки от три конски сеялки, теглени от трактор. Жътвата и междуредовата обработка – с конско рало, а окопаването в реда – на ръка с мотика. Конярите с ралото минаваха по веднъж в реда, а на жените с мотиките оставяха да окопават широка ивица в реда и според заплевелялостта на ден окопаваха по 250 до 300 кв. метра.

През юни получихме по разпределение 30 конски окопвачки, но впрегачите отказваха да ги ползват, че били тежки и конете не могли да ги теглят и стояха в склада. Един ден в стопанството пристигна председателят на Окръжния народе съвет Димитър Корсимов. Посрещнахме го при стопанския двор председателят на Обединеното стопанство Никола Грозданов, зам. председателя за с. Црънча Костадин Мишев и моя милост. Срещу нас, току под тракторния стан един млад мъж оре с рало междуредието в една доста голяма парцела с тютюн. Попита ни защо не използваме конските окопвачки и веднага ни накара да докараме една. Впрегнахме я на мястото на ралото и той пое поводите на коня и хвана ръчките на окопвачката. Отиде до края на реда и се върна по другия. Накара Никола Грозданов да влезе в реда. Той направи успешно същото. След него мина и Костадин Мишев. Дойде моят ред. Аз с коне съм работил, впрягал съм ги в каруца, товарил съм дърва и всякакви неща, но никога не съм пипал орало. Както и да е, Поех поводите, хванах окопвачката и подкарах коня, като здраво натисках ръчките, за да не изскочи и започне да реже растенията. Успешно излязох от реда и обърнах по другия ред и излязох до края без проблем, но с голям страх да не се изложа пред всички началници. Конят спокойно си теглеше окопвачката без да преплита краката, както ни уверяваха впрегачите. На следващия ден всички окопвачки влезнаха в действие. Ивицата за ръчно окопаване в реда беше стеснена до една длан от растенията и жените започнаха да окопават по 500 – 600 кв. метра на ден, според наличието на плевели около растенията.

Окопвачките, обаче не можеха да решат проблема, защото набраздяването се извършва с конска тяга и междуредията са с различна ширина. На следващата година открих един култиватор, на който наредих шест браздилника, които да набраздяват, поставих втора греда зад браздилниците и на нея монтирах захвърлени в отпадъците сеещи апарати от памукосеялка, които да отварят браздичка на върха на браздата, която практика  при конското набраздяване се извършва от яки и здрави мъже с мотика, каквито  във всяко звено нямаше и в тези повдигнати браздички жените засаждат тютюневите растения. Така двамата млади механизатори Стоил Янкулов и Васил Костадинов подготвяха площите за шестте бригади. Една баба, като видя колко по – лесно се работи възкликна „Коце, да си жив и здрав, че ни отърва от това тегло. Дай да ти целуна ръката“, грабна ми ръката с две ръце и взе да я целува. Какво по – голямо удовлетворение от това.

Същия метод приложих и в село Дебръщица, където пък нямаше достатъчно мъже и жените впрягаха конете и браздеха, но имаха един навик всяко звено да бразди в различна посока, което правеше внедряване на трактор невъзможно. За това насила ги накарах да браздят в една посока и методът и тук беше внедрен на всички площи. Така през 1962 г. Обединено ТКЗС в Црънча стана национален първенец по внедряването на механизирането на производствените процеси в тютюнопроизводството и през 1963 година в местността „Кочаговски блок“ на площ от 200 дка се проведе национално съвещание по механизация на производствените процеси в тютюнопроизводството, за което беше посветена и цяла страница във в. Работническо дело“ и среща в редакцията.

През м. Декември 1960 г.от  управление „Земеделие“ ме изпратиха на специализация по поливно земеделие в Института по хидротехника и мелиорации в София. Като се прибрах непосредствено преди Новата 1961 г. председателят на Обединеното ТКЗС ме вика и ми казва, че трите ръководства – УС на ТКЗС, Общинския партиен комитет и Общинския народен съвет са взели решение аз да бъда назначен за главен агроном на обединеното стопанство. Аз възразих, защото колегите от другите села са с повече трудов стаж, а аз само 6 месеца. „Ти и без друго вършеше работата на гл. агроном,  поне да получаваш и заплатата като такъв“. До тогава като начинаещ получавах по 5 трудодена по – малко от другите колеги, но на всички окръжни мероприятия председателят изпращаше мене да докладвам за обединеното стопанство. Връчи ми една папка с материали по плана за 1961 г. и ми посочи бюрото в съседната  голяма стая при главния счетоводител, плановика и главния зоотехник.

След няколко дена заседава Управителния съвет. Вратата към нас се отваря и викат „Агрономе, влез за малко.“ Председателят ми казва, че има предложение да се изкорени десертното лозе на площ от 200 дка, защото било ялово и не раждало. Аз им казах, че ялова булка има, ябълката като айванията ражда след 8 – 9 години, но ялова лоза няма. Там имаше баш земеделски стопани, един от които винаги облечен с чишири и гугла, които предлагат да се изкорени лозето. Някои, по време на засаждането на лозето си откраднали лозички, засадили са ги в дворовете си, но и те не раждали. Тогава съставиха една комисия от трима членове на УС и отиваме в дома на единия. Показва ми две лози. Пуснали дълги пръчки по 5 – 6 метра и дебели по 5 см., но грозде нямали. Погледнах от къде излизат пръчките. Те са от втора пъпка от стеблото на лозата, а четирите пъпки в началото на оставената плодна пръчка са безплодни. Раждат след четвъртата до 10 – 14, според силата на оставената плодна пръчка. Разбрах, че црънчани, понеже до сега са отглеждали само винени лозя и то Памид, които се режат на по две пъпки, те са резали  и десертните като винените. Отиваме в УС и им казвам, че кооператорите не знаят как се реже десертно лозе. Обещах, че поемам работата по резитбата на лозето, като обясня на всеки резач как се реже десертно лози. И в резултат на есен лозето си даде нормална реколта и съществуваше до началото на „демократичните промени, когато се разпарчалоса по собствениците на земята, а е възможно още да съществуват някои парцели от него.

            Поради организационни неудачи и разместване на кадрите в окръга във връзка с образуване на АПК – тата в ТКЗС в с. Величково, на което в продължение на 6 години бях главен агроном и заместник председател, в цветущото до тогава ТКЗС дойдоха от ОК на БКП – Пазарджик и с голям зор снеха от поста председателя Ангел Чалъков и за компенсация го изпратиха за Директор по изкупуването към Булгарплод в Пазарджик. След няколко дена, привечер, в селото пристигна секретарят по организационните въпроси при Окръжния комитет на БСП Борис Димитров и се проведе заседание на общинския партиен комитет за обсъждане на въпроса за избор на председател на ТКЗС – то. Той предложи две кандидатури – тази на секретаря на партийния комитет Ангел Васев и моята и това предложение се възприе. На връщане за града пътувах в колата с него. Преди да се разделим му казах да не ме хвърлят в устата на лъвовете. Мене в стопанството всички ме познават много добре и ме уважават, но фамилиите Чалъкови и Васеви са едни от най – големите и за Васев ще гласуват много хора. За това предложих моята кандидатура да отпадне и да се предложи за председател на ОТКЗС да се избере Ангел Васев. Аз и без това съм заместник председател и главен агроном и заемам още няколко поста в обществените организации и моето предложение се възприе. На събранието Ангел Васев бе избран за председател на ТКЗС, но се оказа бездеен и за няколко месеца срина едно от най – богатите и укрепнали ТКЗС в окръга. На негово място за секретар на Общинския партиен комитет бе издигнат един кариерист Иван Чалъков, който пък съсипа партийната организация и след няколко месеца го снеха за безпринципност в работата и го изпратиха в АПК – гр. Септември като икономист.

         Поради това, че с. Величково се намира на 12 км. От Пазарджик, а стопанството икономически стабилно, новодошлият Първи секретар на ОК на БКП Димитър Жулев го хареса за да назначи на моето място едно свое протеже, към когото като колега по – късно не съм имал нищо против и даже се разбирахме много добре. Просто беше харесал хубавото работно място и луксозно обзаведения ми кабинет. Дойде и пожела да бъде назначен като главен икономист, но тъй като не познавах работата му, му предложих само като икономист, защото всички в плановата служба си  познаваха много добре работата и не знаех как ще реагират като им назнача един непознат за главен. Просто исках да видя как ще тръгне и след известно време да го преназначим за главен специалист в отдела.

             На 1 юни 1971 г. привечер, се провежда извънредно заседание  на Общинския партиен комитет на който също бях член. На това заседание присъстваха 14 представители на Окръжния комитет на БКП и Районния комитет на партията в гр. Септември. Единствената точка в дневния ред беше „Снемане от длъжност на главния агроном Костадин Демерджиев“. Мотиви: “За либерално отношение към специалистите в ТКЗС“. Как да се отнасяш към 20 агрономи , начело на всяка бригада, плюс двама агрономи по растителна защита, двама инженери по селскостопански машини, двама ветеринарни лекари, петима зоотехници – всички с висше образование и 37 специалисти със средно специално и всички си вършат компетентно работата. И тъжно и смешно. При обсъждането на въпроса отношение взеха само двете жени, членове на комитета – Мария Чалъкова – председателката на общинския комитет на ОФ която каза: „Каква стана тя? До вчера Коце беше най – добрият, а днес – най – лошият“ и Веса Кочева – председателката на Общинския съвет в Динката, която каза: „Другари, аз мисля, че с това решение ще направим голяма грешка“. Представителите на Окръжния и Районния комитет не  посмяха да вземат думата. В заседанието настъпи тягостна тишина. Тогава аз взех думата и казах „Искам да ви освободя от неудобното положение да търсите причини за моето снемане. Не виждате ли колко души са дошли да обезпечат прокарването на това решение. Тази служба да не ми е бащиния и за да не ме огорчавате,   моля гласувайте това предложение за моето снемане“. От гърдите на всички се изтръгна мъчителна въздишка, а Васил Найденов от с. Юнаците каза: „Ами, щом той е съгласен, работата е лесна“.

Така Общинският комитет в присъствието на 14 надзиратели реши да бъда снет от поста главен агроном и по този начин станах жертва на лична дата. В този момент започнаха илюминациите в гр. Пазарджик, които се виждаха добре от прозорците на кабинета,  по повод Първи юни – Деня на Ботев и падналите за свободата на България. Така и аз станах жертва на лична дата.

         След заседанието, без мое знание, е било свикано съвещание с актива на стопанството в залата за снемане на решението.

         Като излязох от заседанието и на влизане в моя кабинет само чух бай Тодор Васев, партиен активист и бивш партиен секретар и активен борец против фашизма и капитализма да казва „На всеки ще му дойде реда“.

        Какво е искал да каже и до сега не зная. Дали моят ред е дошъл днес или ще дойде редът на тези, които ме снеха.

         Следващите дни предадох цялата служба и документация по опис на новодошлия на моето място колега и излязох да ползвам полагащият ми се платен годишен отпуск.

         След това всички врати за мене бяха затворени, защото отказах да отида като агроном в най –отдалеченото ТКЗС в района – това в с. Церово. Почти нелегално председателят на ТКЗС в с. Звъничево ме назначи временно като плановик, при наличието на вакантно място за главен агроном и ме посъветва да не ходя на никакви съвещания известно време. През м. август икономистката излезе в отпуск и аз трябваше да направя един голям отчет за състоянието на животновъдството с много данни и изчисления. Представих го в последните минути в края на работния ден в Окръжното статистически управление без никакви грешки и след няколко дни получих предложение за назначаване ми като главен специалист на отдела по селско стопанство, който след приемането на годишните счетоводни отчети, от НСИ отделът от класирането по качеството на работата до тогава постоянно в трета група се класира в първа група, та даже получихме и по 50 лв. награда.

         Като пристигнах на работа в Мароко бях настанен в един кабинет със зам. директора по производството, млад колега на 25 години, завършил агрономство в гр. Тулуза във Франция, постъпил тук преди два месеца. Един ден ми казва, че постъпило оплакване от земеделски производители в един район, че по захарното цвекло има някакъв вредител, които унищожава посева, а във вилаята се отглеждат над 400 хиляди декара захарно цвекло и има 4 захарни фабрики. След обяд отиваме на обекта. С нас дойде и един научен работник от експерименталната земеделска станция, намираща се на тридесетина километра от града по магистралата за гр. Маракеш. Той носеше и ексикатор за вземане на екземпляри от вредителя и отглеждане на възрастно насекомо. Виждам, че щетите са на хармани, където цвеклото е унищожено, на други места – проредено. Ровнах в земята и извадих ларви от  телени червеи и по признаците определих не само, че е телен червей, но  смело произнесох и латинското му наименование. Австриецът каза, че е рисковано да се определи вида и че е по добре да се отгледа възрастно насекомо и тогава да се определи точният му вид. Събрахме листа от цвеклото и ларви и ги сложихме в ексикатора. Казах им с какъв препарат да третират и се прибрахме в града. След няколко дни австриецът дойде в нашия офис и ми каза „Господине, точно този вид излезе“.  Подобен случай имах и като стажант – агроном в ТКЗС с. Старосел, когато на 1 и 2 май 1959 г. при окопаването на ранните домати на площ от 200 дка с по две китки завръз, по подземната част на стеблото се бяха нанизали като таралежи десетки телени червеи, а председателят и главният агроном предния ден бяха заминали в Пловдив на съвещание и след това останали да прекарат почивните дни в къщи. Наличният препарат в склада не достигна, но намерих в склада на горското стопанство и спасих доматите. Главният счетоводител и партийният секретар искаха да алармират окръга и да извикат професор от Института, но аз им казах, че ще им дадат само повод да разказват на студентите, че са извикани на помощ при наличие на главен агроном и стажант. Казах им каквото съм направил аз, това ще им каже и професорът и се вразумиха, но в понеделник рано пристигнаха с луксозна лека кола и официално облечени и с лачени обувки двама специалисти от Областта. Само излязоха от колата, погледнаха и казаха, че всичко е в ред, без да влязат в реда, за да не си накалят обувките и си заминаха. След обяд пристигна ни жив, ни умрял, главният агроном Стоян, като разбра какво е станало само с въздишка изрече „Добре, че ти си се случил тука“.

          В Мароко, освен че ме ползваха по всички възникнали проблеми, основната ми задача беше изработването на проекти за малки и средни хидромелиоративни обекти – напоителни канали, малки и средни язовири, проекти за преминаване на площи от традиционния към модерния сектор и т.н. Първият ми проект беше обектът „Магрунат“ на четиридесетина километра от централния град Бени Меллал. С лендровера пътуваме само аз и шофьорът. Като пристигнахме в центъра на земеделската служба, директорът отсъстваше, а от техниците никой не бил стъпил там. Обясниха ми само, че бил на няколко километра от там. Върнахме се обратно и по пътя попитахме един овчар как да пристигнем до този обект. Показа ни пътека по една гола кория, осеяна с едри заоблени камъни и дребни хвойнови храсти. Между тях се вие пътека, оформена от животните. След около 2 км. пред нас се открива една чудесна долинка, заета от овощни дървета – маслини, смокини, нарове и други южни растения, малки зеленчукови градинки и ожънати нивички. По лекия склон са нахвърляни къщичките на фелахите. За късмет се озоваваме пред дома на мшиха, приятен на вид мъж на средна възраст. Обяснявам целта ни – да се проектира циментирането на  двата напоителни канала за поливане на землището им. Оказа се, че площите са около 380 дка и, че броят на земеделските стопани е точно 38 . Уговорихме се да се срещнем с тях след два дни, за да не ходят по пазарите. На уречения ден, точно в 10 часа заварваме всички насядали под сянката на едно голямо маслиново дърво. На земята са настлали рогозки, а върху тях – марокански килими. За около час свърших работата си, тъй като предварително си бях подготвил таблица за всичките ми необходими данни – площи, брой на дърветата и културите, получената продукция от тях, боя и видовете отглеждани животни и т.н. Ако някой сгреши, всички хорово казват точната цифра. Оказва се, че всеки знае положението на всекиго от доара. Като приключих работата, пожелах да отидем до извора. Отидохме и видях, че от една цепнатина изтича струя бистра студена вода, която се разпределя по двата земни канала от двете страни на долинката и по определен режим хората поливат нивичките си, но голяма част от нея попива по пътя си в земята. Попитаха ме как могат да увеличат дебита на водата от извора. Казах им, че аз нямам способности с багети от маслинови клонки или други способи да правя това, но ги посъветвах да вземат кирки и лост и се опитат да разкъртят скалата и разширят отвора. След моето заминаване поразкъртили скалата и дебитът на водата се удвоил. Като отишли на пазар, се похвалили, че един български експерт ги посетил и посъветвал какво да направят. Селяните от другите селища взели да ходят при директора и го молят да ги посетя. Директорът идва и ми казва това. Обяснявам му, че за тази година имам само тази задача за техния район, възложена ми от министерството на земеделието. Останалите десетина обекти бяха в различни райони в цялата вилая. На края един път идва и ми казва. „Господине, направете една визита на вежливост“. Разбрахме се един ден да отида. Поканени бяхме в големия дом на един заможен феллах, където той се подготвил да посрещне виден гост със всичките марокански салтанати – въртяни на шиш овни, марокански кускус, таджин, безалкохолни напитки  и т.н. Районът им, обаче, хълмист, безводен и бедни почви и навсякъде селяните копаят дълбоки кладенци да вадят вода, а с увеличаване броя  им пада нивото на подпочвената вода.                 За домакина, обаче, моето посещение беше въпрос на престиж пред хората и явно той беше поласкан яко от това.

          От опита си по отглеждане на тютюна на семеен акорд и обвързването на заплащането на хората според получените резултати, по – късно, където и да съм отишъл, винаги съм прилагал обвързване на заплащането с получените производствени резултати и търсене на лична отговорност. Два примера. За краткия ми престой като ръководител на производството в Опитната земеделска станция в с. Ивайло направих същото. Станцията произвеждаше елитни семена от пипер „Пазарджишка капия“. Като засаждаше заплануваните площи, останалият разсад продаваше, а служителите и работещите тихомълком се снабдяваха безплатно с разсад, та снабдяваха и близките и приятелите си. Още първата година определих две жени, с  тяхно съгласие, да отглеждат разсада, като излишъка се продава по 5 стотинки коренчето на клиентите и 50% от прихода да отива за тях. Тяхна лична отговорност беше да се грижат за разсада до пълното му оползотворяване без да се раздава безплатно.

           През 1975 г., когато бях изпратен за председател на ТКЗС  в ново обособилото се стопанство в с. Динката имахме план да отглеждаме 1200 дка домати и 600 дка пипер. В бригадата в с. Щърково, жените,които са работили в парниковото отделение се прибрали в къщи след 17 часа, без да завият разсадите. Към 17.45 по радиото съобщили , че има опасност сутринта да паднат слани. Аз и агрономката сме били по полето и не сме чули това съобщение, но жените в къщи са го чули, но  не са се върнали да покрият разсадите. Сутринта констатирам, че голяма част от разсадите са осланени и изгорели. Веднага съставих комисия която да оцени нанесените щети. Отидох при жените, и ги питам, защо не са завили парниците. Мълчат. Защо не са се обадили ни бригадира, защо не са отишли при дежурния в кметството и да ме потърсят по телефона да дойда да завия парниците? Мълчат. Пуснах заповед за глоба по една надница, на всички, които са дежурили и заповед да платят нанесените щети. Очаквах, че ще има жалби до различни окръжни инстанции, каквито обикновено се правят, но такива не се появиха.

          През 1976 г. ТКЗС Динката имаше план да отгледа 1200 дка домати за преработка, 70 дка домати за износ и 600 дка пипер „Капия“. До 1 май бяхме изнесли на полето 200 дка домати и 70 – те дка за износ, повдигнати на телена конструкция. Месец април се случи сух. Всички площи за доматите бяха набраздени. За 2 май бяха насрочени Националните тържества по случай 100 годишнината от Априлското въстание и откриването на Паметника на Априлци в гр. Панагюрище. На него ще присъства Тодор Живков и като за него трябва да се осигурят стотина хиляди души за тържеството. На нас беше  определените да закараме 200 души с четири автобуса, които бяха платени своевременно.

       На 30 април през нощта падна хубав напоителен дъжд. Тогава нямах нито лична, нито служебна кола. За това още в 5 часа сутринта отидох на автогарата и взех първото такси и отидох Динката. Спирам пред дома на Секретарката на Общинския партиен комитет Веса Кочева и й казвам, че предлагам да отменим всички тържества, да не караме хората до Панагюрище, и мобилизираме цялото население за изнасяне на доматите. Тя се съгласи с това. Влезе в колата и обиколихме бригадирите по домовете им, те и звеноводите, от своя страна да мобилизират всички хора за изнасяне на доматите. Разсадът беше добре израснал и трябва само да се скубе и засажда на полето без поливане. Обадих се на автогарата в Пазарджик да не изпращат автобусите и, че не си искаме парите обратно.

           За двата дена изнесохме 1000 – та дка домати на полето, които само засаждахме и загърляхме.

           На 3 май беше почивен ден, но в АПК – Пазарджик имаше дежурен по оперативната отчетност главния зоотехник Илия Елиев. Съобщавам му, че сме изнесли 1200 дка домати. Че като започна да ме ругае, че не ме ли е срам да лъжа, като на 30 април съм отчел 200  дка, а сега 1200 дка и ме заплаши, че ще направят проверка и ще ме накажат за даване на неверни данни. Аз само му казах. „Заповядайте да видите“.

           Тъй като бяхме заплатили две музики за празниците, вместо през деня тържествата в Динката направихме през нощта и хората е веселиха на воля до късно през нощта.

          В първия работен ден към 10 ч. преди обяд пристигна председателят на АПК – Пазарджик Георги Георгиев и ме попита какво правим. Отговорих му, че си гледаме работата. Предложи да отидем на полето. Отидохме до блока с домати в Щърково. Като вида изравнените свежи и загърлени домати само изрече „Голяма работа сте!“.

      Благодарение на подобрената работа във всички направления и разумното изразходване на трудовите и материални разходи, годината приключихме на 90% изпълнение на плана за приходите и изплатихме 100% полагащите се трудови възнаграждения и хората останаха доволни.

          Следващата стопанска 1976/77 г. започнахме с нормални темпове.състоянието за земеделските култури на полето беше много добро. На животновъдството – също.

           Да, ама много добре, не е на добро.

          На 22 юни 1977 година след обяд Общинският партиен комитет заседаваше. Към 18 часа без 15 минути небето потъмня и след малко се развихри страшна буря, съпроводена с унищожителна градушка, която продължи 15 – 20 минути. От небето се сипеха ледени зърна големи колкото лешници и орехи. Земята побеля. Прекъснахме заседанието. Като излязохме навън видяхме, че по дворовете на къщите от доматите са останали само коловете, за които са били превързани с вече зреещи плодове, по асмите – само пръчки без листа и чепки. Същото беше положението на лозята и овощните градини на полето. До изкупвателния пунст в с. Динката имахме 70 дка ранни домати повдигнати на ниска телена конструкция от които бяхме започнали да берем домати за износ. По стеблата – увиснали набити китки с нацепени плодове, а вадите – пълни с обрулени домати. В с. Щърково в местността „Чукурите“ блок от 1000 дка безразсадни домати, вече окопани и започнали да цъфтят и имаха и доматчета, градушката ги беше помляла. Площите с пипер с накъсани листа и начупени стебла. Царевицата, достигнала човешки ръст и бяхме започнали поливането й с накъсани листа и голяма част с изпочупени стебла, от листата останали само жилките. Унищожените растения – около 20“. Състоянието на люцерната – същото. Само при оризищата щетите не бяха големи, защото стеблата им бяха под вода и още не бяха започнали да формират стебла.. Цялото землище на стопанството беше засегнато от градушката. Откъм северните страни на стопанските сгради и къщите, от която страна биеше градът до към обяд на следващия ден имаше преспи от натрупана градушка. Към 9 часа сутринта, цялото ръководство на ПАПЗК – Пазарджик пристигна на посещение н Динката начело с главния директор Асен Гьошев. Той като видя ранните домати възкликна, че тук били най – хубавите ранни домати в комплекса, което си беше живата истина.

След тях дойдоха първият секретар на ОК на БКП Димитър Дачев и Началникът на управление „Земеделие“ при ОНС – Пазарджик Георги Тошкин. Дачев, като видя какво е състоянието веднага разпореди да започнем преораване на площите и сеем втори култури. На как се заорава цапевица висока над човешки ръст и ниви с пълни вади вода. Взе да идва на проверка всеки ден и да ми се кара защо не ора и сея. След два – три дни от върховете на не изметлилите царевични растения започнаха да се явяват нови свежи листа. Прецених, че тези здрави и силни растения ще дадат повече листна маса и ще изхранят повече кочани, отколкото царевицата втора култура, която тепърва ще трябва да сеем. Една привечер пристигна Георги Тошкин. Обиколихме полето. Като пристигнахме до царевичните блокове, обясних му моето становище. Съгласи се с мене и ми каза „Ами що не се защитиш пред Дачев? „Ами той не ми дава възможност да си отворя устата. Само разпорежда.“ Тогава той ми каза аз да си гледам работата и, че той ще се разбере с него.

           От 1000 – та дка безразсадни домати, 350 дка пожалихме като преценихме, че ще дадат известен добив като положим допълнителни грижи по отглеждането им, основно с окопаване и пръскане. Останалите 650 дка дисковахме и за един ден с две сеялки засяхме с царевица втора култура. Поето през есента и зимата беше подготвена за поливане с дъждовална машина ДДА – 100М, което от един тракторист и двама работници за подприщване на водата в напоителните канали  ще се оива през целия сезон.   

          Своевременно задействахме комисията от ДЗИ за оценка на щетите от градушката, която даде максималните 95% щети. След това мобилизирахме силите на работещите и населението за доотглеждане на това, което може да се спаси и сеитба и засаждане на повече втори култури – зеленчуци и силажна царевица.

         От житните прибрахме, колкото беше останало.

          Поради зърнените култури на 95% за предаване на определени количества зърно на изкупвателните организации. Към средата на месец август царевичните растения взеха да наливат зърното. Щом зърното достигна до млечно – восъчна зрялост започнахме силажирането на царевицата заедно с кочаните и приготвянето на силаж в току – що построените надземни силажовместилища. До края на сезона в ямите вкарахме 7500 тона първокачествен силаж. Един ден в стопанството пристигна секретарят по селското стопанство към ОК на БКП Марко Загорски. Като видя, че вкарваме царевицата заедно със зърното в ямите ми каза: „Ти вършиш престъпление като силажираш и зърното, като го вкарваш в ямите“ и разпореди останалите 1500 дка да ги оставим и узреят за зърно.

 След това, като започнахме да храним кравите и овцете със силаж със зърно, млеконадоят от кравите достигна до 5000 литра на ден, като им давахме по малко концентриран фураж, колкото да минералните добавки и солта.

          По същото време започнахме строителството на нов краварник в с. Динката за 400 дойни крави, който беше заселен през следващата година.

        Въпреки унищожителната градушка, годината приключихме с изпълнен план, икономия на материални и трудови разходи  и заплащане на труда средно за стопанството на 110%. Това повиши самочувствието не само на ръководството и специалистите, но и на кооператорите и цялото население на общината. Само за една година, броят на заетите в растениевъдството се увеличи със 150 човека и с това се отказахме от ползването на бригадири от града.

          Димитър Дачев пък ни помогна, като разпореди от контингента на напоителни системи да ни се дадат 500 тона цимент с които направихме една бетонова площадка за сушене на зърно в стопанския двор в Щърково на площ от 7 дка и ремонтирахме и разширихме тази в с. Динката.

          В началото на месец април 1978 г. в стопанството пристигна Началника на управление „Земеделие“ при ОНС Георги Тошкин, които ми предложи да се върна при тях като Главен специалист по растениевъдството. Макар и с неохота се съгласих. Тъкмо стопанството се стабилизира и работата тръгна добре, трябваше да се разделям с него. Не исках да пропусна шанса си, но нали тук бях изпратен от същото място. Освен това бях спокоен, че ще ме замести ръководител с голям опит, дългогодишният главен агроном и председател на ТКЗС „Тракийско поле“ в гр. Пазарджик Милан Чалъков.

                                 Х               Х             Х

            На основание чл. 102,  т. 2 от Правилника за приложение на икономическия механизъм и по предложение на ОК на БСП гр. Пазарджик на 27. 12.1992 г.в залата на Младежкия дом в гр. Септември се провежда се провежда Общо събрание на делегати от НПЛВК „Неделчо Неделчев“ гр. Септември и АПК „Пазарджик – Север“ – гр. Пазарджик на което се взема решение комплексните бригади в селата Памидово, Динката и Щърково от АПК „Пазарджик = Север“ да излязат от състава му, а комплексните бригади в селата Калугерово, Лесичово и Церово – от състава на НПЛВК „Неделчо Неделчев. Същите се обединяват и с протоколно решение № 1 от 29.12.1992 г. поставят началото на АПК със седалище в с. Лесичово. За председател е избран агрономът Иван Илиев Стоилов, опитен специалист, с когото съм запазил добрите си отношения до края на живота му. С него се познавахме от 1961 г., когато той завърши висшето си образование и започна като агроном. Като завършил Плевенския техникум по лозарство, имаше слабост към лозята, както и аз по тютюна. Даже съм бил рецензент на курсовата му работа по време на един курс по интензификация на производствените процеси в земеделието, провеждан във филиала на Академията по социални науки в Пловдив. Пишеше красиво и много грамотно.

        През 1997 г. АПК с. Лесичово засаждат 200 дка десертно лозе,  част от което с безсеменни сортове, внос от Италия в съседство с двора на Винарската изба в Калугерово. За собственика на разсадника това е голяма площ и решил да дойде и види какво е състоянието им . Като отива на  място, вижда, че плевелите са по – високи от лозичките и веднага отива в ОК на БКП в Пазарджик и докладва за състоянието на лозето./ Вероятно посъветван от някой от придружителите му или някой друг, който е имал интерес от това/. Тогава първият секретар Константин Русинов незабавно насрочва нощно заседание на Общинския партиен комитет и УС на АПК в Лесичово и веднага решават председателят Иван Стоилов да бъде снет  от поста. Сякаш той не е могъл да мобилизира повече кооператори и за един да окопаят лозето и да решат въпроса./ След заседанието, той търси намесата на своя закрилник – „Бате Мите“, както наричаха  Посланика в Москва, Димитър Жулев за намеса, но не може да се свърже с него. Тогава „получава“ инфаркт  и с помощта на Мая Савова, съпруга на зам. Министъра на вътрешните работи Миле Савов, до сутринта е настанен в болницата в Пазарджик за дълго време. Така, в разгара на всички кампании по прибирането на селскостопанската продукция и есенната сеитба АПК остава без председател.

       Тогава, не зная по какви причини, председателят на Окръжния народен съвет Александър Цветански ме командирова дългосрочно в помощ на АПК в Лесичово по провеждането на есенната кампания. Отивам и установявам, че цялото ръководство на АПК, включително и Иван Стоилов са заминали на възможно най – дългата екскурзия до Съветския съюз за сметка на АПК. Оставили са само главният агроном Иван Райков и председателката на Профкомитета Катя Миланова без никакъв транспорт да вършат всичката работа. Шофьорът на леката кола е пуснат в отпуск, а колата – заключена в гаража му. Аз също не разполагах с транспорт и ние не можем да вършим никаква работа. Трябва да се молим на председателите на вече самостоятелни стопанства за транспорт, а те са също заети със своята си работа. Тогава извиках шофьора и му казах да представи колата. Той се съпротивляваше, като ми каза, че му е наредено на никого да не я дава. Проявих настойчивост, казах му да докара колата, да ми предаде ключовете и да си продължи отпуска. Така се снабдих с превозното средство и с останалите двама продължихме работата по провеждането на есенната кампания. Състоянието на културите, особено на лозята и овощните градини беше добро, но добивите от зърнените култури и продуктивността от животните – незадоволителни. Оправдаваха се със бедните почви и непрекъснатото отглеждане на житни след житни, без да виждат, че качеството на предсеитбената подготовка на площите и сеитбата се извършват безообразно. Засилих контрола  по качествената предсеитбена подготовка и сеитбата, както и на торенето и  борбата с плевелите и резултатите не закъсняха. През есента на 1997 г. в ОАПС – Пазарджик се провежда конкурс за председател на АПК в Лесичово и аз го спечелих. Освен това през януари 1998 г. се провежда и събрание за избор на председател на АПК на което бях избран почти с пълно мнозинство, само с няколко гласа „против“. След две години направих равносметка на получените резултати. За последните 5 години от образуването на АПК, средното производство на зърно от 27000 дка е 4995 тона, през втората година – 7800 тона, а през третата – 8600 тона. Значи причинната не е само в бедните почви.

          С разпореждане на Областния народен съвет – Пловдив, считано от 01.10.1989 г. дейността на АПК се преустановява, персоналът се освобождава и се назначава тричленна ликвидационна комисия, която да разпредели имуществото му по комплексни бригади, съобразно приноса им в създаването му, а на 29.12.1989 г. с протоколно решение № 12, на основание писмо № 1286 от 15.12.1989 г. на НАПС – София, комплексните бригади в селата Лесичово, Церово, Калугерово, Динката, Памидово и Щърково се обявяват като самостоятелни ТКЗС, с което АПК в с. Лесичово представа да функционира. На менене се връчва никакъв документ за освобождение от работа и никаква компенсация по повод ликвидацията.

Със синове и внуци   

В средата на месец април 2099 г. по време на заседание на Изпълнителното бюро на Управителния съвет на Националния съюз на земеделските кооперации в България Председателят на съюза информира, че Съюзът е посетен от Представители на Съюза на лозаро – винарските кооперации във Франция и канят един представител, владеещ френски език да присъства на  конгреса им, който ще се проведе в края на месеца в гр. Бордо. Имало една счетоводителка във Врачанско, която владеела френския но не е сигурен. Тогава аз отговорих „Този човек стои срещу Вас“. „ Тогава въпросът е решен“ и ми подава поканата и другите книжа, които са оставили.

         На следващия ден се обаждам по телефона на техническата секретарка и тя ми казва, че не могат да ми осигурят преводач от български на френски, но могат на руски език. Тогава аз и отговорих „Ме, жьо вьо ме дебрюе авек льо франсе“. Тя прихна да се смее весело. „Колко хубаво го казахте“ и продължихме разговора по въпроса. Каза ми, че ще ми направят резервация за самолета София – Мюнхен до Стразбург, а от там трябвало да се прехвърля на Регионална линия до Бардо. Казах й, че желая да ми резервират билет за връщане през Париж, където искам да остана една седмица. Тя ми каза, че това ще оскъпи цената на билета, но няма значение и ще направи това. На определената дата пътувах и на летището ме чакаше шьофьор с табела „България“ и щом влезнахме в залата той се придвижи напред и аз веднага отидох при него. Закара ме в Конгресния център, където е и седалището на съюзът им. Това е една супер модерна сграда с лъскава метална обшивка  с четири етажа над земята и толкова под земята. Беше около полунощ. На рецепцията ми дават картата за резервирания за мене апартамент и аз се качвам на етажа. Тъкмо оставих багажа се и взех да се разсъблича и свалих вратовръзката, телефонът позвъня и от рецепцията ми казаха, че ме чакат долу. Слизам и там секретарят на техният съюз веднага ме кани да влезна в ресторанта. Казах му, че трябва да се кача и се приведа в ред, но той заяви, че така съм добре. Независимо от това се качих и се пооправих и слезнах. Поведе мие към ресторанта и ме представи пред другите. Предложиха ми вечеря, но аз не можех повече да ям, защото и в двата самолета вече ни бяха сервирали обяд. Тогава се съгласих само на един десерт.

        Сутринта, на уречения час, на втория ред в залата имаше табелка откъм централната пътека с надпис „България“. Първият час домакините, съвсем делово, си приеха отчета за предходната година и плана за настоящата и някои текущи задачи. Вторият час беше определен за гостите от шестте страни не членове на ЕС – Швейцария, Гърция, Унгария, България, Аржентина и Чили. Качихме се на естрадата. Аз бях подготвил информацията си като слово, но водещата така задаваше въпросите към нас, че от написаното от мене нищо не можех да ползвам. В залата имаше 400 души и още толкова в друга зала, където присъстващите гледаха на екран. Преводът беше симултанен от кабинките на преводачките. Понеже само аз отговарях на френски, водещата и от залата даваха най – много въпроси към мене и две трети  от времето за втората група премина във въпроси и отговори към мене. Въпреки предвиденото време от един час за нас, поради големия интерес, то се продължи още с половин час и водещата едва успя да прекрати дискусията. След приключването, слезнах от естрадата и отидох на мястото си, за да си прибера в чантата няколкото листа, които бях взел за сцената. При мене пристигна един достолепен господин на средна възраст и ми казва. „Господине, поздравявам Ви за доброто участие и за много доброто владеене на френския език“. Отговорих му, че все пак аз съм чужденец и съм допуснал не малко грешки. Той ми подава визитната си картичка, на която пише името му Пиер Валад – Вицепрезидент на френския сенат и ми казва, че съм винаги добре дошъл, когато имам възможност да присъствам в Париж. Казах му, че там ще съм след конгреса, но той ми заяви, че по повод на Великденските празници , които започват от 30 април, те са във ваканция. И двамата съжалихме за пропуснатата възможност. Като слезнах във фоайето бях моментално заобиколен от   обгорели от слънцето лозаро – винари, които ме поздравяваха и задаваха много въпроси и не ми оставаше време дори за да си взема от бар – плота едно кафе. За обяда секретарят на съюза им ми каз „ Ти нямаш нужда от преводач ще седнеш на нашата маса“. Така по време на всичките дни аз бях на тяхната маса – Вице президента на Парламента, двама сенатори от този район, които били посетили България и по – точно Пловдивско  преди 1999 година и бяха във възторг  от нашето земеделие – лозя, овощни градини, зеленчуци.

       Програмата ни всеки ден беше много интензивна. Последната вечер беше насрочена в Музея на лозата и виното на тридесетина километра от града само за ръководството на съюза им и гостите. Казах на секретаря, че съм донесъл няколко бутилки български вина и не остана време да им ги поднеса. „Тогава довечера ще дегустираме български вина“ и ни изпрати със секретарката да ги донесем от хотела. Преди заминаването помолих директора на  пазарджишката винарска изба Антон Каменски да ми даде няколко вида български вина, за да ги поднеса на французите. Главният технолог подготви кашон по две бутилки от Мерло, Каберне и Мавруд. В разгара на веселбата обявиха, че ще дегустираме български вина. Наляха най напред от Мерлото. Пийнаха и мълчат. Последва Кабернето. Председателят на Европейската асоциация по вината, който беше на съседната маса до дясното ми рамо произнесе „Това е по – хубаво Каберне от нашето“. Казах му, че при тях има повече влага и гроздето не може да узрее добре, а при нас е по – сухо и узрява добре. При наливането на Мавруда изрече „Е, такова вино нямаме“. Оркестърът беше подготвил за поздрав на всяка държава по една тяхна мелодия. Мене ме поздравиха с един Чардаш, който аз мълчаливо приех като българска мелодия.           

Март, 2025 г.

Костадин ДЕМЕРДЖИЕВ