Проф. Милена Цанева – най-добрият плувец в морето ”Иван Вазов”

Проф. Милена Цанева - дъщерята на покойния акад. Георги Цанев и поетесата Пенка Цанева-Бленика, е най-добрият вазовед у нас. На нейната ерудираност и култура неведнъж на живо сме били свидетели и в Пазарджик при срещите си с нея. Родена е на 20 май 1930 г. в София и завършва успешно основното си и гимназиално образование във Втора девическа гимназия, „Българска филология” в Софийския университет, след което и аспирантура по българска литература след Освобождението, за да стане един от най-любимите преподаватели на студентите си – българисти.

Появи в печата ни през далечната 1954 г.

с първите си литературно-критически статии. През 1967 г. защитава дисертация на тема „Иван Вазов в Пловдив” и става кандидат на филологическите науки, работи и като редактор в издателство „Български писател”, сп. „Литературна мисъл”. Нагазва с нескрит афинитет в следосвобожденската ни литература, и вслушана в горещата препоръка на своя баща, се заема с проучване и изследване на творческото присъствие на Вазов в Пловдив. Но не се затваря само в безкрайната и необятна вселена на първородния син на Баба Съба. В творческото й полезрение попадат и Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Христо Радевски, Никола Вапцаров… Прави впечатление

умелото й интензивно съчетаване на педагога с учения

Тя е неизменно в курса на литературния ни живот, чете, изследва автори, произведения, но наред с публикациите в печата, през 1961 г. се появява на бял свят и първата й самостоятелна книга – „Светослав Минков /литературно-критически очерк/”. Рожбата на това дебютно заглавие, както ми е разказвала тя, е твърде изстрадана, драматична, защото в онези години всичко минаваше през иглените уши на ВАК, която беше захвърлена в историята, за да се нанесе жесток удар на съвременната ни наука и образование, но това е друга тема.

Никога не е загърбвала любимата й Вазова тема

Било в „Из поетичния свят на Иван Вазов, литературно-критически статии”/1965/, „Иван Вазов в Пловдив. Профили и статии”/1968/, „Иван Вазов”/1973/, „По страниците на „Под игото” /1976/ и др. Но влиза и в други творчески вселени – да си спомним нейните „Петима поети”/1974/ или пък „Писатели и творби” и други заглавия, които ни предлага по-късно – „Поет и общество”/1985/, „Автори, творби и проблеми”/1990/.

Но Вазов е несъкрушимият бастион на българщината. Като пазарджиклии с него ни свързва и уникалната им дружба и приятелство със съгражданина ни Константин Величков. А в по-ново време авторът на „Под игото” се върна отново в нашия град чрез

безкрайно родолюбивите гостувания на Милена Цанева в Пазарджик

Това сродяване дължим на покойната учителка и експерт по литература в Окръжния ни инспекторат по образованието Мария Иванова. Тя организираше масово посещавани срещи на професор Цанева с учителите по литература от окръга. Присъствах на един от тези своеобразни образователни форуми в Младежкия ни дом. Забележителната гостенка майсторски ни потопяваше в творческата личност на най-българския ни писател. Слушал съм и други учители, интерпретатори на Вазовото творчество, но останах изумен и дълбоко развълнуван от поднесеното за големия ни народен поет и неговите творби. И оттогава заживях с убеждението, че едва ли може да се намери друг преподавател, който да е в състояние да разкрива невероятните мащаби на Вазовата творческа личност.

Мария Иванова има голяма заслуга за нейното духовно сродяване с нашия град

- тя отиде много по-далече – зае се и успя да осъществи с немалко гостувания в София една изключително ценна анкета с дъщерята на акад. Георги Цанев, с която обогати днешната ни литературна история.

Дълго време срещах името на Милена Цанева в литературния ни печат, виждал съм я по улиците на София и нашия град, но не се познавах лично с нея. За щастие, това ми се удаде чак на 9 юли 2000 г. в Сопот по време на традиционните Вазови тържества. Беше пристигнала за тържественото й връчване на поредната Вазова награда. Тогава в програмата беше включена и премиерата на книгата й „Патриархът”, която представи Йордан Каменов, директор по това време на Националния ни литературен музей. Възползвах се от случая, представих й се, а тя се усмихна, ръкува се дружелюбно, подхвърлих спонтанно въпроса за едно интервю в удобно за нея време и място. Тя ме погледна изпитателно и като се замисли за момент, отсече: ”Обадете ми се, ако обичате, някъде към 20 юли по телефона.”. Това сложи началото и на очакваните плодотворни творчески отношения. И в един горещ юлски ден на 2000 г. грабнах касетофона и се оказах неин гост в гостолюбивия й дом на ул. „Оборище” 92 в София. С прекрачването на прага на този дом, имах усещането,

че ми се счуват още неутаени гласовете на Христо Радевски, Петър Динеков, Любомир Пипков, Ангел Каралийчев

и много други изтъкнати наши интелектуалци. И така гласът на любезната домакиня ме потопи из далечни и близки спомени, преживявания, а естествено беше в центъра на нашия разговор да намерят подобаващо място нейните дългогодишни и ненаситни пътувания из творческия свят на Вазов. Връщайки се назад в интересната си ретроразходка, тя високо оценяваше приноса и на проф. Иван Д. Шишманов, който още през 1920 г. говори за Вазова епоха. За нея първото десетилетие след Освобождението е наистина Вазово, а и двете следосвобожденски десетилетия в литературен аспект са неоспорима Вазова епоха – преход между възрожденската и модерната литература, чието начало поставя кръгът „Мисъл”. И споделя безрезервно мнението на Константин Гълъбов, че

Вазов ще остане завинаги близо до българина

А що се касае до състоянието на днешната ни литературно-критическа мисъл, въздъхна болезнено, притеснена от продължаващия упадък на оперативната ни критика.

Интервюто беше публикувано, онасловено: „Вазов е море, което не мога да преплувам цял живот” и се посрещна с подобаващ интерес в литературните ни среди.

Междувременно връзките й с Пазарджик все повече заякваха, посещаваше града ни по различни творчески поводи, като понякога я придружаваше Иван Пенев. Спомням си

с какъв успех беше представена тук анкетата с нея

на покойната Мария Иванова – едно масово посетено събитие, което се състоя в ХГ „Ст. Доспевски”.

Чувахме нерядко по телефона, виждахме се в София на литературни срещи. Веднъж неочаквано се появих на премиера на съпруга й Иван Пенев в литературния салон „Старинният файтон”. Щом ме зърна, лицето й мигновено пламна в руменина и извика: „Иване, ела да видиш кой е дошъл от Пазарджик!”... За жалост, нейният житейски сподвижник си отиде ненадейно и неговата внезапна кончина направо я съсипа.

Напредналата й вече възраст сериозно ограничи творческите й занимания,

но събра сили и през 2020 г. издаде изключително ценната си мемоарно-документална книга „Броеница”. Тя ми я изпрати със закъснение, придружена с царствен автограф: „На Продрум Димов – с най-хубави чувства. Милена Цанева. 19.12.2024 г.”. Дано това не е последното й приживе произведение, защото здравословното й състояние, както сподели наскоро пред мен, не й позволява да се занимава повече с каквато и да е творческа дейност. В момента цялата й домакинска работа е поета от една добра жена, която се грижи най-добросъвестно за нейното нормално битуване вкъщи.

Продрум ДИМОВ