Работата на хирурга май е по-лесна от адвокатската – упоеният пациент не му дава съвети
Валери Стоянов е роден на 7 ноември 1962 г. в Синитово. Завършил право в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е 3 години като районен прокурор на Ардино и почти толкова в Районния съд в Пазарджик като съдия. От 30 години е адвокат на свободна практика в АК-Пазарджик по граждански и наказателни дела. Наскоро издаде книгата „Адвокатски поверия” – написана с хумор и мисълта,че всеки от нас един ден ще опре до адвокат.
- Адвокат Стоянов, как решихте да напишете книга?
- Пиша си я в главата отдавна. Всеки адвокат, съдия, прокурор, може да напише книга, стига да му остане един свободен месец. Някои ще я напишат като трагедия, други като комедия, трети като роман или стихотворение. Аз я написах в шеговито-ироничен стил, защото темата е толкова сериозна, че трябва да се говори с шега за нея. Добре, че е майтапът, та да си кажем сериозните и тревожни работи.
Разказвам делата, с които съм се сблъсквал, сменял съм имена, места, обобщавал съм, съобразил съм се с правото на човек да бъде забравен, когато иска това.
- В книгата Ви има 12 поверия. Едно от тях е, че за правосъдието трябва да се мисли като за болест. Защо?
- Пример. Във Видин преди години колега адвокат, бивш шеф на полицейската дирекция там, чува викове за помощ. Отива да помогне на нападнато момче – жертва на грабеж. Пребиват го и колегата умира. Хващат извършителите, дават им по 20 години затвор. Спасеното момче осъжда Общината, защото е създала предпоставки за престъпление, като не е сложила охрана и осветление. Наследниците на убития колега също завеждат подобно дело – губят го. Правосъдието е болест, която може да хване и полицаи, прокурори, съдии, адвокати…
- По какво си приличат още правото и медицината?
- И в двете невинаги две плюс две прави четири. Затова, който иска да се лекува, трябва да ходи при доктор. Който не иска – да ходи при врачка. Ако те съдят, хвани си адвокат – ако не искаш, брани се сам. Но има и трети вариант – обуваш два различни чорапа. Против уроки.
- Гражданите търсят ли активно адвокати?
- Търсят. Докато не стане въпрос за плащане. Тогава нещата стават по-сложни. Но всеки адвокат би предпочел да вземе парите, които му се дължат, и да върне тези, които е взел… По закон трябва да се плаща авансово, но всеки плаче колко е зле. И адвокатите разбираме колко много роднини, приятели и съученици имаме, които ни обичат. Дойде някой пети братовчед, как няма да му помогнеш…
- Високи ли са адвокатските хонорари?
- Относително е. Но ако приемем, че са високи, в книгата съм описал защо няма начин да не са – става дума за животопроменящи ситуации. Никой не ходи за дреболия при адвоката. Затова в книгата обяснявам и друго поверие – човек и добре да живее, един ден ще му потрябва адвокат.
- На Вас трябвал ли Ви е адвокат? Имаше дела, по които и Вие бяхте страна…
- По това дело – за Абаджиевата къща, взаимно си помагахме с колегата Валентин Табаков, Бог да го прости, който също беше страна по казуса. Но понякога ми се е налагало да наема адвокат – поради липса на време. Пък и е трудно да си адвокатстваш. Все едно се биеш със себе си. И има опасност сам да се победиш.
- Развива ли се или се забатачва правосъдието ни, адвокат Стоянов?
- От една страна се развива, от друга страна се забатачва. Слава Богу, имаме Европейски съд за правата на човека в Страсбург, друг съд в Люксембург. Иначе какво виждаме: Висш съдебен съвет с изтекъл мандат, Инспекторат с изтекъл мандат, главен прокурор с изтекъл мандат – помним го едно време как се оплакваше от началника си Гешев, че щял да го убива и ходи да търси защита от Министерството на правосъдието. Това си е „тъмна Индия”. Но пък има съд в Страсбург.
- Вие бяхте първият адвокат в областта, който започна да печели дела в Страсбург, днес повече адвокати ли правят същото?
- Стават все повече. От около 300 членове на колегията поне 15 имат спечелени дела там. Но не само адвокати водят такива дела, даже съдии и прокурори го правят, включително и бившият главен прокурор Гешев, когото колегите му от ВСС с кеф го изхвърлиха – и мисля, че ще го спечели.
- Какво казват адвокатските поверия, ако някой изхвърли другиго неправомерно?
- Казват, че всичко се връща. Написал съм го в книгата, подплатено с лични истории.
- От много години се чуват критики за тотална промяна на НК и НПК, а не за „кърпене на парче”. Това ли е разковничето?
- Има го и този момент, но големият проблем е, че правосъдието е болният човек на всяко едно общество, не само в България, не само днес. Винаги е било така и така ще бъде. Вижте Темида. Защо е със завързан очи? Да отсъжда безпристрастно, нали, докато мери с везните и държи меча да накаже. Обаче като е със завързани очи как ще види везната и как ще види кого да удари? Преди няколко века е имало т. нар. Божи съд – връзват подсъдимия и го хвърлят във вира – ако е невинен, Господ ще го спаси. Сега им се смеем, но те са вярвали в това правосъдие. Сигурно след време и на нашето правосъдие ще се смеят. Законът не брани всички, брани зрящите и активните. Да, гражданите си търсят правата, но много от тях са бунтовници с гаранция. Дават парите за адвокат, ама да им се гарантира успех. Но някога дядовците ни не са вдигали въстание с гаранция, че ще им се върнат парите за барута, дето са го купили.
- Кой е най-интересният казус, по който работите сега?
- Водя дела срещу прокуратурата за това, че не е разследвала убийството на един мъж в Пещера преди 10 години – трагедията е станала при комшийска свада. Някои от наследниците на убития се примириха, други искат да продължаваме към Страсбург. Имам и три дела за полицейско насилие – за 30 години нито веднъж не успях да осъдя полицията по такива дела, въпреки многото опити. За последните 3 години успях три пъти. Това е показателно за плюсовете в развитието на правосъдната система, след като вече споменахме минуси.
- Споделете още някое поверие от книгата?
- Ето едно, което е много актуално покрай задържания кмет във Варна Благомир Коцев. Гласи: „Имаш ли свидетел, имаш проблем”. Това поверие многократно се доказва в практиката. Както по този случай ключовият свидетел веднъж се отметна във Фейсбук, а после пък си изтри поста. Извън конкретния случай, нерядко има свидетели, които лъжат, защото така са инструктирани, а други просто си лъжат „за спорта”. От едно време се е наложил изразът „кошаревски свидетели” за купените „очевидци”, по името на брезнишкото село Кошарево, в което се прочули с охотното даване на показания в съда - всеки можел да си купи какъвто иска свидетел от селото.
- В пазарджишката съдебна практика по едно време бяха популярни т.нар. „шаларски свидетели”. От името на село Шахларе (Памидово)…
- Ха, интересно. Ние сме на дело – мъж и жена се съдят за децата. Водим един свидетел, пита го съдията какво учи, той отвръща – медицина. „А, медицина! Кой курс си?” - „Четвърти”. А на челото, стойката, дрехите му пише, че този човек няма средно образование, какво остава за висше… Ама така го записаха в протокола, като бъдещ доктор. После го питам, ти що излъга съдията, че учиш медицина, бе? А той отвръща, ми беше ме срам да кажа, че съм неграмотен. Но пък по същото дело идва ред за свидетеля на другата страна – той започва да говори колко лош е нашият клиент и каква светица е жената, как се грижи за децата, за домакинството, за… И клиентът ме сръга в ребрата – питай го колко време лежа в затвора и кога излезе. Питам го, а свидетелят отвръща, че бил 7 години зад решетките и излязъл сега… И съдът, като видя „надеждните” свидетели на двете страни, се произнесе – едното дете на бащата, другото – на майката… Но то като се замислиш, не само свидетелите, и нашите клиенти невинаги споделят обективната истина дори с нас. Веднъж един клиент ми обяснява ситуацията: „Бия се с комшията. Той замахне да ме удари по главата - аз се наведа и ме удари по гърба. Той замахне да ме удари по гърба - аз се изправя и ме удари по главата. Ни веднъж не можа да ме удари, където иска”. Покрай ненадеждните свидетели идва и друго поверие - малкото дело е голямо дело. Защото всеки може да спечели дело за убийство – там имаш един свидетел потенциален лъжец по-малко. Убитият го няма. Голямо предизвикателство е да спечелиш примерно някое малко дело от частен характер – там се лъже на поразия. За 30 години веднъж имам спечелено дело от частен характер – всичко друго е загубено, именно поради лъжите в съдебната зала.
- Разкажете за някое дело, което е сякаш сценарий за филм.
- Един човек от Пазарджик бе осъден условно за притежаване на фалшиви долари. Заведохме дело в Европейския съд и там то тръгна след години. Междувременно срещу него започна друго дело – за фалшива лична карта. Осъдиха го и присъединиха към новата присъда и старата условна, вече като ефективна. И точно тогава пристигна решението от Страсбург – решение, че първата присъда е несправедлива. Спряха делото. Възобновиха първото, оправдаха го, осъдиха държавата. И по второто дело той получи условна присъда заради чистото съдебно минало. Така го изкарах под носа на тъмничарите и на прокуратурата буквално в последния момент.
- „Тъмничари” казвате, но затворниците масово съдят държавата в Страсбург...
- И я осъждат. Сега имам дело за жалба за дървеници в затвора. Оттам казват, че пръскат за дървеници, но те пак се появяват. И на клиента ми има ухапвания от дървеници по ръцете. Преди три дни пък друг от неговата килия имаше гнойни рани от тези ухапвания. Хората обяснимо водят дела. Те пръскали, но аз в моята практика знам, че само с пръскане не става. Трябва и някакъв ремонт да се направи, да се сменят мебелите. В книгата си съм споменал, че преди време, когато съдех затворите за дървеници, ми помогна и това, че по същото време и у нас имаше дървеници. Пръсках, не ставаше – с немски, шведски, всякакви препарати. Изхвърлих всички дрехи и мебели – до голо. И стана.
- Но съдебната система няма как да се изчисти до голо.
- Така е. Кой ще е толкова чист, че да дойде да чисти другите? В миналото се търсеше персонална отговорност на съдии и прокурори „за системни или груби грешки, допускани по незнание или зла умисъл”. Сега отговорността е размита. Не би трябвало току така да съдиш съдия или прокурор, но той трябва да носи персонална отговорност за качеството на актовете, които постановява, наред със срочността. Сега никъде не е разписано изрично, че броят на изменени и отменени актове влияе на атестацията на съдия или прокурор, или върху кариерното им израстване. Властта е сладка отрова. Някога като кандидатствах право, имаше 30 места за донаборници в цяла България. Преди 1990 г., заплатите на съдии и прокурори бяха по-ниски. Те не отиваха заради заплатата, а по убеждение.
- Носил сте тоги и на прокурор, и на съдия. Адвокатската ли е най-леката?
- Да. Не трябва да забравяме, че работата на магистратите е много трудоемка и отговорна – адвокатът десет неща да каже в залата, едно само да е вярно, може да спечели делото. А съдията, десет листа да напише, един ред само да сбърка, ще му отменят присъдата. Е, колко горчиви чаши съм изпил като адвокат, аз си знам… Мислех си, че и докторската работа е по-трудна от адвокатската. Но от друга страна, работата даже на хирурга е по-лесна, защото неговият пациент е упоен и не му дава съвети как да прави операцията. А нашите клиенти ни дават съвети постоянно.
- Сигурно вече знаете и 13-то поверие?
- Мисля да напиша и втора книга, но не остава време. Има още какво да се каже и сигурно ще седна до края на лятото.
Тодор ГРОЗДЕВ
