Името на Борис Димовски ни респектираше в течение на десетилетия през втората половина на миналия и първите години на 21 век. И сега са актуални неговите карикатури и сатирични картини по страниците на вестниците „Стършел”, „Труд”, „Работническо дело”, сп. „Родопи”… Дългогодишният му напрегнат житейски и творчески път е обогатен с повече от 5000 карикатури, над 300 илюстрации към книги, стотици акварели, рисунки, стенописи.
Роден е на 20 октомври 1925 г. в малкото високопланинско селце Ягодово, над Асеновград. „И аз – споделя той – като мнозина мои млади съвременници, дойдох от село.
Пасъл съм овце, копал съм лозе,
гладувал съм като гимназист. Имам бедно, но щастливо детство.” След девети септември 1944 г. бедният момък от Яворово заживява с възродителния ентусиазъм на времето, включва се в дейността на РМС и скоро се утвърждава като един от ревностните младежки ръководители в родното си село и Асеновград. Решава да се посвети на изобразителното изкуство. Учи при Илия Бешков. Романтик по природа, като родопчанин, както разказва в едно интервю от 22 юни 1966 г., става сатирик в изкуството. Мнозина си спомнят как двамата с Радой Ралин
разбуниха духовете с техните парливи „Люти чушки”(1968),
които жигосваха поведението на хората от високите етажи на властта. Основният удар беше насочен срещу Първия човек в държавата ни, чийто подпис беше оживял в опашката на огромен шопар, разгрухтял се на лицевата корица на сатиричния шедьовър. Властта, разбира се, не остана длъжна и удостои двамата „непослушници” с уволнение от работа, низвергване, което постави на изпитание и семействата им.
Димовски си има свой почерк и голяма продуктивност, за да бъде неизменно в първия ешелон на творците. Спомням си, че още при първата ни среща подчерта, че за да се успее, са нужни 99% труд, подплатени даже и само с 1% дарование. Наблюдавал съм го неведнъж като събеседник по телевизията или пък като творчески сътрудник на Кеворк Кеворкян в предаването „Всяка неделя”. Силно ме впечатляваха неповторимото му творческо въображение, умение и находчивост
да улавя мигновено най-характерните черти
на човешкия образ. „Завиждат ми, защото работя. – изповядвал се е той –Изкарвам пари. А че аз работя да изхранвам 10 души у дома, никой не мисли. Питат ме откъде ми е вдъхновението. От госпожа Грижа! Седем години гледах жена ми парализирана. В очите на другите минавах за сбъркан човек. Но аз бях верен човек. Държах на деца и семейство.”
Борис Димовски се извисява с неподкупната си сдържаност, скромност и толерантност към инакомислещите. По принцип избягва конфликтни ситуации, но никога не отстъпва от гражданската си позиция и чувството си за социална справедливост. Беше и си остана върхов творец с буден и критичен ум, с вродена непримиримост към недъзи и неправди. И това го е сродявало с Радой Ралин, за когото казва „Той си е башка луд!”.
Моите малобройни епизодични докосвания на живо до него датират едва от началото на 90-те години. Преди това изпитах неудобство да го потърся дори и по телефон, защото ме респектираше не без основание
нашумялата му популярност
и в интелектуалните кръгове, и сред народа. По едно време събрах кураж и му звъннах. В слушалката прозвуча любезен глас. Обясних му, все още притиснат от обзелото ме стеснение, че го търся за разговор, свързан с неговия състудент от родното ми село Лесичово – Димитър Коприщенов, за когото съм наумил да подготвя за публикация един скромен очерк. Без да се колебае, отсече: „Щом е за него, може! Елате утре към 10 часа в кафенето до кино „Култура”, на площад „Славейков”. Този ведър отговор ме ободри и на следващия ден се озовах навреме за предстоящата среща. И тъкмо се разположих на маса, обзет от трепетно очакване, човекът с обичайното таке се появи на вратата. Моментално станах, за да го посрещна. „А, Вие ли сте?” – попита машинално той, подавайки ми дружелюбно ръка и ме покани на съседна маса. Обгърна ме с изпитателен поглед и нетърпеливо нададе глас:
„Я сега ми кажете какъв е тоя толкова голям зор за Коприщенов?”
В началото бях малко смутен, но приветливото му извинение тутакси пропъди притеснението ми. Още с първите му думи като че ли рухнаха всякакви бариери помежду ни. Разказът му неусетно ме пренесе в тягостната атмосфера и оскъдицата на тяхното мизерно студентстване. Не забрави да изрази нестихващата си благодарност към големия им учител – Илия Бешков, отворил им широките двери към графиката, за да я прегърнат и за да осмисли тя съдържанието на целия им живот. Слушах го внимателно и заживявах още повече с убеждението, че събеседникът ми познава в изискана дълбочина творческата същност на Коприщенов. Оценява високо професионализма му, подчертавайки, че философията на неговите графични постижения е трудна за изследване от немалко добре подготвени изкуствоведи. Изводи, които послужиха като ценно градиво за бъдещия ми очерк.
Докато разговаряхме, около нас щъкаха припряно журналисти, редактори, дошли да го помолят за предоставяне на най-новите му актуални творби, потребни за публикация в разни издания.
След 1989 г. художникът беше привлечен от БСП за депутат
във Великото народно събрание, но скоро усети, че мястото му не е там и се върна в света на любимия си занаят, за да бъде себе си. И не сгреши, защото не можеше да понася друг въздух. През този период на вероломно и сбъркано обществено-политическо развитие сме се срещали случайно по улиците на столицата и в Пазарджик, където уреди голяма експозиция от негови работи, разменяли сме пътьом мисли за ужасната безизходица, в която ни натика родната псевдодемокрация, но той никога не измени на скъпото си толкова човешко верую.
Изложбата му в пазарджишката художествена галерия „Станислав Доспевски”
привлече като магнит много наши съграждани. По това време се засякохме в Клуба на дейците на културата в града ни, където колегата му Димитър Копривщенов беше уредил също изложба от свои творби. Разменихме някоя и друга дума. Щом ме зърна, веднага се усмихна и дружески се ръкувахме. Той си беше същият – немного словоохотлив, но пък за сметка на това – топъл и сърдечен. Даваше вид на човек, който си знае цената, но не губи равновесие, защото знае откъде и за какво е тръгнал.
През последните години от живота на Борис Димовски не преставах да се интересувам от творческите му изяви. Но в същото време
ме изненадваше не особено приятно еволюцията,
която претърпяха познатите ни идейни възгледи, осмисляли някога романтичните му младежки години. Той като че ли се раздели с някогашните си атеистични разбирания и все по-често започна да търси подкрепа от Всевишния. Много повече ме озадачи неочакваното му публично ухажване на Симеон Сакскобургготски, което предизвика обществени критики. Притискан от житейските неволи, се грижеше постоянно и всеотдайно за деца и внуци, като паралелно с перманентната си домашна заетост, даже и нощем не се разделяше с рисуването. Спохождала го е понякога и оскъдицата, но той никога не хленчеше. Дълбоко в себе си навярно се чувстваше щастливец. Отиде тихо от този свят на 27 март 2007 г., още ненавършил 82-годишната си възраст. И днес го няма човекът, който се определяше като „обикновен пешеходец в живота“, но творбите му са знаците, които ни сочат посоката на пътя.
Продрум ДИМОВ
