На последната сесия на ОбС бе обсъден въпроса за поставяне на паметник на Виолета Гиндева пред… театъра ни! Съжалявам, че ще повторя аргументите си против това абсурдно предложение, което очевАдно има партийно-политическа „подложка“. Идеята е начената от неуморимия (във всяко едно отношение) бивш кмет на общината Иван Евстатиев, чийто зам.-кмет беше Гиндева от квотата на БСП в периода 2003-2007 година. Бихме го разбрали, даже и подкрепили, ако известната актриса имаше нещо общо с нашия театър. Но тя никога не е играла на пазарджишка сцена! Ако се върнем назад във времето, когато театралното дело в града ни се свързва с читалище „Виделина“ и първите постановки, ще трябва да си припомним, че в периода 1930-1937 г. на сцената на театъра са играли Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Елена Снежина, Теодорина Стойчева… Имаме ли техни бюстове, паметници? Заслужава да се прочете интервюто със Стефан Германов, актьор, във в. „Знаме“ (26 януари 2021 г.) със заглавие „Страдание и възторг в Пазарджик“, в което той разказва за най-славните години от историята на театъра ни:
„За мен най-европейските спектакли на театър “К. Величков” бяха “Януари” от Йордан Радичков с режисьор Крикор Азарян и “Чайка” от Антон Павлович Чехов с режисьор Николай Поляков. Страдание и възторг имаше в душите на всички, населили през периода 1969-74 г. пространството на нашия театър в Пазарджик. Завършвам личната си изповед с това, че живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите.“
Къде са бюстовете на Крикор Азарян, Леон Даниел, Катя Паскалева, Златина Тодева, Милен Пенев, Георги Черкелов, Христо Зъзрев…
Виолета Гиндева е родена в Сливен – има ли там неин паметник? Играла е в ДТ „Сава Огнянов“-Русе, има ли неин бюст на сградата на театъра? Играла е в Театър „София“, НДТ „Сълза и смях“ и НТ „Иван Вазов“ – да сте виждали в тях бюстове или статуи на Гиндева? Ако Евстатиев толкова държи на бившия си зам.-кмет, ами да постави нейна статуя в двора си!...
Ще минат години и гостите на Пазарджик ще виждат статуята на Гиндева пред театъра ни и несъмнено ще свързват професионалната й кариера с трупата на нашия театър. Така не само се манипулира историята, тя се изопачава.
Отново ще припомня каква нечистоплътна „традиция“ по отношение на паметниците се наложи през последните години. Както на много места у нас се образуват т. н „нерегламентирани“ сметища, така Пазарджик се превърна в „насипно място“ за паметници, бюстове и паметни плочи на личности без съществена – и дори никаква! – връзка с града ни (да не говорим за конкретен принос); и мотивите за това най-често са партийно-политически или закъсняло и силно преувеличено приятелско признание. Израз на чувство за малоценност е твърдението, че поставянето в града на паметни знаци на известни личности ще допринесе за престижа и славата на Пазарджик. Това, мисля, е изкуствена, „принадена слава“. Ние нямаме нужда от „принадена слава“. Истинските пазарджиклии, за разлика от „присадниците“, помнят своите духовни лидери, въпреки че за тях няма паметници… НЯМА ПАМЕТНИК на ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ, поетът на сподавения вик, предизвестил собствената си трагична съдба: кой ръка ще дигне,/близък и сърдечен, да ми спре ръката? НЯМА ПАМЕТНИК на ТЕОДОР ТРАЯНОВ, най-автентичния представител на символизма в нашата поезия, останал му верен до края на живота си, оставил на българската литература стихосбирката със символистична поезия „Regina mortua“(1908) и „Пантеон“(1934) – апология на избраниците на духа; НЯМА ПАМЕТНИК на РАЙКО АЛЕКСИЕВ, издателят на в. „Щурец“, карикатуристът, публицистът, писателят, човекът с неподкупна съвест, пребит до смърт на 18 ноември 1944 г., чието творчество 45 години е забранено; НЯМА ПАМЕТНИК на НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ, един от емблематичните представители на „септемврийската“ литература, чийто „пролетен вятър“ не е стихнал в поречието на Марица, газена от черни биволи… НЯМА ПАМЕТНИК на СТОЯН БАКЪРДЖИЕВ, един от най-добрите българските преводачи, предал на родния си език тайнствената магия на поетическото творчество на Пушкин и Лермонтов, на Юго и Молиер, на Шота Руставели и Леся Украинка…
Не мога да приема „законовото“ положение, че ЕДИНСТВЕНО Общинският съвет трябва да преценява чия памет и по какъв начин да бъде увековечавана. Наложително е, мисля, да бъде създаден някакъв консултативен съвет с участието на художници, архитекти, писатели, музиканти, общественици, който да обсъжда мястото и целесъобразността на всяко конкретно предложение за издигане на паметник. Защото Паметта е колеблива, несигурна, преходна, а и понякога манипулирана, а Паметникът е еднозначен, категоричен, респектиращ и настоява за вечност. И следващите поколения няма да се питат дали е бил заслужен или не, а ще го приемат като авторитетна даденост и гордост за града ни.
(Е, очаквам с нетърпение и безпокойство как общинските съветници, които са политически, а не светски, представители ще обсъждат компетентно, от исторически, художествени и ценностни позиции едно толкова силно субективно и партийно предложение.)
Георги К. СПАСОВ
Бел. ред.
Уважаеми г-н Спасов,
„Знаме“ винаги е бил трибуна на всякакви аргументирани позиции. Споделям част от Вашата, защото в Пазарджик отдавна трябваше да има паметници на неговите синове на перото. Неотдавна споделих моя идея за Алея на поетите с приятел-общински съветник, която стигна до ОбС, но някой в комисия я доразшири (неуместно, мисля) в Алея на творците, каквито алеи на творците има в много други градове. Лично аз съм в Инициативния комитет за поставянето на бюст-паметник на Виолета Гиндева – но там изобщо не бе разглеждан Театъра като възможна локация за поставяне на бюста, а Общината! Идеята за театъра явно е „принадена“ някъде по веригата „комисия - пленарна зала“. Виолета Гиндева е голяма актриса и участието й единствено в местната власт на Пазарджик и никъде другаде в страната заслужава своя паметен знак.
И не, „истинските пазарджиклии“ не помнят своите духовни лидери, повярвайте ми. „Присадниците“ - може би да (поне Вие и аз със сигурност). Тъй щото като говорим за ПАМЕТ, единствен „Знаме“ написа статията „Празнуваме със занемарени паметници… и памет“ (в навечерието на 24 май 2024 г.). В нея показахме ЛИПСВАЩИ паметни знаци на някогашните домове на бележити наши съграждани – заличеният постамент под откраднатия преди много години бронзов барелеф на родната къща на ТЕОДОР ТРАЯНОВ (никой от живущите и работещите в друг един музей на улицата не знаеха, че там е живял поетът), липсващата паметна плоча на ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ на ул. „Тракийска“, нечетливата паметна плоча на НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ в началото на бул. „Георги Бенковски“, заличената от времето паметна плоча на ГЕОРГИ МАШЕВ между двата клуба на местните дружества на писателите на ул. „Константин Величков“. Излезе статията и чухме окуражителни гласове, тревожни и съпричастни, включително и от „истински пазарджиклии“. И толкова. Нито те, нито местната власт, предприеха нещо за възстановяването на паметните знаци на местата, където са се родили/живели/умрели тези хора. Това трябва да направим преди да пристъпим към вдигането на техни паметници. Другото ще бъде лицемерно почитане и отбийномер. Все едно да запалиш свещ и да прелееш на гроб преди да го оплевиш. Но разбира се, че сте прав - те заслужават своите паметници. Както заслужават паметни знаци и Крикор, Вили, Катя Паскалева… Както заслужава паметен знак и Виолета Гиндева, която може да е била „червена“, но преди всичко е ГОЛЯМА актриса (не е нужно да питате театралните и филмовите критици, ако имате очи и сте обективен). Тя свърза от живота си по необичаен начин с Пазарджик и дори само адекватното й съдействие за приемането на органа-дарение за града ни (тогава Пазарджик използва факта, че е един от съвсем малкото градове с подобен инструмент, организирайки фестивали и концерти) е достатъчен атестат за работата й като управленец.
Тодор ГРОЗДЕВ
