„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
Животът ми е топъл следобед
и дълъг, дълъг като „Рокамбол“,
но сякаш папагалският късмет
е неговият кратък протокол.
(ДОСАДА, 1950)
Искам да си поговорим за Стефан Чавдаров-Чафа. Харизматичният поет и бохем на онзи Пазарджик. Да си налеем чаша алкохол, да отлеем и да я доизпием в негова памет. Имаше си ограничена компания, но същевременно обичаше да седне при непознати и да говори с тях. Сядаше и при най-големите алкохолици и искаше да научи нещичко за тайните на битието. Ето, виждам го в „Рибката“ – кръчмата до моста на Марица, където рибарите изсипваха улова си в кухнята на заведението. Отпред имаше една масичка, дето предимно сядаха хората с двигателни проблеми поради алкохолни (и не само) причини. На тая масичка Чафа сядаше и съзерцаваше реката и града… Съзерцаваше. И „рисуваше“.
ЛЕТЕН ПЕЙЗАЖ (1954)
Тебеширен извиваше пътят край нивите,
сребърно слънце в небето се смееше –
в двете дървета комично изкривени
някакво птиче с усърдие пееше.
Небето, изпрано от синка, блестеше,
лятото в жълто житата рисуваше –
с метла във ръката плашилото бдеше
и всички врабчета край себе си псуваше…
Ето какво написа за него най-големият му приятел – големият преводач Стоян Бакърджиев
в предговора към единствената стихосбирка на Чафа – „Провинциален пейзаж“, издадена посмъртно през 1991 г.
„Просто не мога да повярвам, че най-после дойде времето да се появи на бял свят тази стихосбирка на моя стар приятел Стефан Чавдаров. Той не можа да я дочака. И в ония години не хранеше никаква надежда. Не правеше и опити да публикува. По-точно публикациите му бяха толкова малко и така откъслечни, че не си заслужава да се говори за това. Най-хубавите му стихотворения обаче бяха известни на мнозина. И бяха обичани. Не беше тайна, че той имаше запалени почитатели, които си преписваха неговите стихотворения и ги пазеха като скъп спомен. Сега, когато ги препрочитам отново, за да подбера най-доброто и да го включа в тази стихосбирка, се опитвам да разбера дали не са изгубили нещо от някогашния си ар? Дали не са избледнели, след като са писани толкова отдавна? Защото само много талантливи поетически творби могат да устоят дълго пред безмилостното време… И съм напълно спокоен. Времето е минало покрай тях и почти не ги е засегнало. Оставило е по тях една патина, която им придава по-дискретен чар.
Стефан Чавдаров (Чафето) живееше в Пазарджик, упражняваше своята професия на юрист без особен ентусиазъм, но притежаваше черти на характера и форми на поведението, които му пречеха да бъде незабележим. Беше колоритен – може би най-колоритната фигура в града. Най-интимното обаче, най-същностното у него беше любовта му към стиховете и изобщо към литературата. Не че четеше чак толкова поезия, повече я изживяваше. И пишеше обикновено по конкретни поводи. Сега, когато съм се надвесил над тях и потъвам в техния свят, пред мен изникват толкова много хора, случки, спомени…
Част от това, което Стефан е написал, е изгубено, но смея да се надявам, че най-доброто е запазено и чрез него в тази стихосбирка ще възкръсне онзи живот, неофициалният, който сме живели някога, когато се опитвахме да съхраним нещичко от своята духовна автентичност. Това съвсем не беше леко, но все пак беше възможно и този, който сериозно искаше и имаше дарбата за това, можеше да съхрани немалка част от своето духовно богатство… Стига да го притежаваше!
Смятам за щастие, че огромна част от тези стихотворения са датирани. Тези дати трябва да стоят, за да може мъдрият читател да ги постави във времето и по този начин да ги оцени по-правилно. Може би тогава ще се замисли и ще си даде сметка колко от стихотворенията и стихосбирките, писани и печатани от други поети по същото време, са оцелели досега… И ще изпита съчувствие и почит към този поет, който живя в провинцията, който беше прекалено чувствителен и дълбоко страдаше от това, че животът до такава степен е лишен от поезия, че да имаш въображение за нея не винаги е щастие.“
А ето какво си спомня пред „Знаме“ друг един негов приятел – адвокат Иван Лулчев:
„Чафа беше бохем. Някъде пазя в оригинал негови стихотворения за кръчмата „Либас“. Култовото стихотворение „Капричио“:
„Когато съм съвсем, съвсем надрънкан
и срещна те във кръчмата „Либас“,
за мен ти ставаш Айсидора Дънкан,
а поетът-хулиган съм аз.“
А „Либас“ беше кафенето под Театъра – постоянен гост беше там. Иначе Либас е жена, туркиня, която заедно с мъжа си държеше заведението – тя сервитьорка, той в кухнята...
Как се запознахме с него? Беше юрисконсулт на фабрика „Вела Пеева“ – за конопени изделия. Освен в пазарджишкия арбитраж, той ходеше и в централния арбитраж в София. И там се запознахме. Аз следвах право в СУ от 1962 до 1966-та. В една квартира бяхме с Любомир Здравков – бъдещият голям архитект. Любомир Здравков беше изключителен човек. Изключителен. И рисуваше, и поезия пишеше. И беше един от най-добрите архитекти в България, както и Георги Сарамбелиев – Бог да ги прости и двамата. Та веднъж с Любо отиваме в известното столично кафене „Бамбука“ и виждаме Чафа (двамата бяха приятели). Аз дотогава не знаех, че има такъв поет. Веднага ми направи впечатление на интелигентен човек, и възпитан. Е, понякога приказваше и някои мръсотии, и това се случваше (смее се), знаеше сравнително добре френски… По-късно пък Чафа ни запозна с Дамян Дамянов. Аз, Любо и Чафа влизаме в „Бамбука“, обаче само на една маса имаше свободни столове. Там седяха двама души. Единият беше недъгав човек – Дамян. Запознахме се и ми стана ясно, че с Чафа са добри познайници.
Много хора познаваше в Пазарджик, но си имаше постоянна компания. Освен Стоян Бакърджиев, дружеше с барабаниста от оркестъра във „Волга“ (после там построиха „Тракия“) бай Ангел Македонски (известен с прякора Златния зъб, б.р.). Много близки бяха. Имаше и един пазарджишки поет, който почина… Аз не си падах много по пиенето, но с него се виждахме през деня. Обикновено искаше да се срещнем в Острова. Тогава Острова беше по-различен, по-зелен, по-див, с по-истинска природа. Сядахме на пейка или на тревата и си говорехме. Харесвахме едни и същи поети – символистите и импресионистите. Българските и световните. Говорехме за Яворов, Дебелянов, Лилиев, Траянов… Това ни сближи нас. Той ми подари стихотворения, написани на пишеща машина. Някъде е поправял с химикал. Сега не можах да ги намеря, но със сигурност са в библиотеката ми. Част от тази поезия със сигурност не е издавана.
Много харесваше Беранже. Много харесваше и Франсоа Вийон. Беше започнал преводи на Вийон. Чафа има много преводи от френски поети – Пиер-Жан Беранже е само един от тях. Помня, че той много харесваше една френска поговорка и я беше превел. Смисълът й беше, че колкото повече се променя едно нещо, толкова повече си остава същото. Каламбур, който важи за всяко нещо в живота.
С него си говорехме за поезия, но не само. Как е съчетавал правото с поезията? Съчетаваше ги. Аз също съм юрист, но обичам поезията, дори съм писал поезия. Несъвместими полета са – правото е сухо и безкрайно – никой не може да каже, че го е научил. Поезията е друго нещо – тя е чувство. Говорехме си много. Аз не съм бил обаче приятел, с когото той да пие. А Чафа в края на живота си се напиваше от малко алкохол – резултат от постоянно пиянство.
Той не харесваше социализма, но пишеше по други теми. Единствено в издадената посмъртно стихосбирка стихотворението „Гротеска“ (1958 г.) накрая завършва иронично към тогавашния строй. Но не се страхуваше да критикува режима. Например среща някого, онзи му казва, че отива на избори. „Ама какви избори, в България няма избори“, казва Чафа. Онзи пита „Защо?“, а нашият човек му отговаря: „Как защо, изборът е, когато са няколко – а ти отиваш да гласуваш за един“. Заради волнодумството му комунистите не го харесваха. И той не беше издаван, макар че публикуваше по нещичко в местната преса.
СЪПРУЖЕСКИ ШАРЖ
Добра си, хубава си – да! Накратко
признавам, че те още бива,
но тръгнал би живота ни по-гладко,
да беше тъй… и малко мълчалива.
Оженихме се с тебе по любов –
измина оттогава доста време,
но пак за теб на всичко съм готов,
готов съм даже да се разведеме.
Чафа имаше жена, но никога не съм го виждал с нея. Ама никога. Той почина през 1978-а – на 54… Аз заминах за София и работех там около 18 години. Стоян Бакърджиев също замина за София. А Чафа човек можеше да го намери в „Либас“. Когато се прибирах, се виждахме. До смъртта му.
ГРОТЕСКА (1958)
И някой ден животът ми ще спре
внезапно като счупен механизъм –
за миг светът за мене ще умре
и знам, за ада ще получа виза.
С лакиран в черно лъскав кадилак
ще тръгна към задгробните предели
и с бял нагръдник и във черен фрак
душата ми отвъд ще се пресели.
Не знам дали ще има празненство
по случай бъдещите ми задгробни срещи,
но тука в скромно, мило тържество
все някой ще ми палне свещи.
Приятелите ми поне веднъж
по тоя случай ще си пийнат здраво
и сигурно ще кажат: “Храбър мъж
е Чафето! Умря си… Браво!”
Но аз не се страхувам от смъртта!
За ада не е нужен героизъм,
защото там е мъртва любовта
и Люцифер не строи комунизъм.
Методи ПЕШУНОВ
Тодор ГРОЗДЕВ
