На 22 декември ни напусна Георги Йорданов. Наричаха го „последният жив министър на Тодор Живков“, а той бе един от най-приносните ни държавници от най-новата история на България. Няма вече такива министри… В последните години се бореше с връхлетелите го заболявания, а когато ни напусна, се видя, че не сме го забравили. Че го уважават наши съвременници с различни политически възгледи.
В началото на 70-те години на миналия век той нашумя като един от най-дейните и авторитетни първи окръжни партийни секретари в Сливен – градът на романтичното му гимназиално юношество. Но детството му минава в Твърдица (там е роден на 29 май 1934 г.). Ще завърши право в Софийския университет, но ще отдаде малко от времето си на Темида, за сметка на обществено-политическото и духовно поприще.
Ще поеме по високите етажи на партийната държавна йерархия
Личността му е магнетична, идеите му на интелектуалец и държавник допринасят за този растеж. Известно време е първи ръководител на Софийския градски партиен комитет, сетне натрупания опит и високата му ерудиция ще го направят министър на културата, преди това ще бъде начело на просветното ни министерство. Неслучайно беше издигнат и за зам.-председател на Министерски съвет. Той допринесе с разгърнати мащабни инициативи за духовния живот на страната. Разбира се, това нямаше как да стане без подкрепата на Тодор Живков и Людмила Живкова.
Георги Йорданов се качи „горе“, но успя да запази нравствените си принципи, сдържаността и скромността. Неуморни усилия полагаше
за вдигане на професионалното и интелектуалното ниво на родните оперета, театър, библиотечно и читалищно дело
Едва ли България щеше да има в онези години водещото присъствие на европейските и световните оперни сцени, ако не беше ревностната подкрепа и загрижеността на Георги Йорданов. Той впрягаше всички ресурси за насърчаване и подпомагане професионалното израстване, влияние и престиж на такива големи като Борис Христов, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова и други, които с невероятния си талант и обаяние изградиха една нова епоха и авторитет на България. Дългогодишните му взаимоотношения със световноизвестния диригент Херберт фон Караян, който се привърза към красивата ни родина и допринесе в значителна степен за разцвета на оперното ни изкуство.
Няма друг наш министър, който да се е раздавал така всеотдайно
и да е допринесъл за подобен ръст и престиж на отечествената ни духовност.
Георги Йорданов следеше и забързания литературен поток на изящната ни словесност, поддържаше връзки с творците. Аз се срещнах с него през 2010 г., когато дойде и се ръкува с мен на премиерата на монографията ми за Дамян Дамянов в Столична библиотека. Тогава разбрах за близкото им приятелство с големия поет от Сливен и за подкрепата, с която е обгрижван от Йорданов още от гимназиалните им години там. Книгата ми го заинтригува и пожела да му изпратя и други мои книги. И после поддържахме връзка и „на живо“, и по телефона“. Разговаряли сме в литературния салон „Старинният файтон“, и в партийния клуб на „Позитано“ 20, и на. „Шипка“ 6, където
ме впечатляваше спонтанния радушен прием и уважението на домакините към него
По телефона разменяхме мисли за текущите културни и политически събития. Той болезнено приемаше и понасяше безумията на управляващите. Веднъж стана дума за погребението на Фердинанд в двореца „Врана“, той не можа да озапти гневното си възмущение и яростно изригна: „Позоооооор!“… От разговорите ни разбрах, че е посещавал много пъти Пазарджик, особено в края на 60-те и началото на 70-те години, когато начело на Окръжния комитет в града ни беше Димитър Жулев.
С Жулев го свързваше дългогодишно приятелство
Двамата са се срещали и в Москва, и в Лондон, по време на посланическите години на нашия земляк. Освен това близко приятелство, и нещо друго свързва Георги Йорданов с родното ми Лесичово - там през 80-те години той като просветен министър тържествено открива прерастването на местното основно училище „Христо Ботев“ в средно за общината.
В течение на години той стимулираше и ръководеше духовните процеси. Издаде и спомени, онасловени „Срещи“, а в тях всеки може да види мащабността на огромната му дейност, разгръщана в течение на десетилетия. Дейност, движена от несекващо родолюбие и жажда за изваждане на показ на българската духовна съкровищница.
В последните две години заболявания го приковаха на легло у дома на „Велико Търново“ 1. Казваше, че се е превърнал в безпомощен пленник.
Когато си отиде, напразно очаквах БНТ да съобщи за тъжната вест, но не би. На 27 декември, пет дни след кончината му, обществената ни телевизия с едноминутен репортаж отрази прощалното поклонение в Народния театър „Иван Вазов“, където се бе проточила дълга опашка от негови помръкнали почитатели.
Продрум ДИМОВ
