Ски легендата Иван Лебанов: Имам още хубави очаквания от олимпиадата

Ски бегачите ни са герои, защото спортът ни е сирак във федерацията

ВЕЛИНГРАД. С Иван Лебанов разговаряме за олимпиадата в Милано - Кортина и не само. На 14 февруари 1980 г. в Лейк Плесид той спечели първия олимпийски медал от бяла олимпиада – на 30 км в ски-бягането на пистата в Планински център "Ван Хьовенберг" и след почти час и половина люта битка, оставяйки зад гърба си величия като шведа Томас Васберг (4-кратен олимпийски шампион), финландеца Юха Мието (5-кратен олимпийски медалист с една титла)...

- Г-н Лебанов, очертава се супер представяне на България на олимпиадата…

- Поздравления за медалите на Тервел и на Моника! Да са здрави и да имат нови успехи! За мен самото ни участие е постижение. Все пак България е една от най-южните страни в Европа, която развива зимните спортове на ниво, и ако се спечелят медали, това вече има друго измерение и съдържание, и показва, че българинът е талантлив и успява. А в сноуборда се видя и колективния екипен дух. Самият спорт сноуборд предполага едно по-топло и приятелско отношение и между конкурентите.

- Очаквахте ли да вземем медали?

- Имам няколко любими спортисти и дисциплини, в които се надявам. Надявах се в сноуборда най-вече за Тервел Замфиров, защото показа, че е в отлична форма на последните стартове. Огромно уважение към Радо Янков, който извлече тази дисциплина напред. Надявах се на Милена Тодорова в биатлона – сериозен фактор е, и ако Господ бе българин и тя постигнеше нули, а другите спортистки нямаха хубав ден... По същия начин са очакванията ми и спрямо Алберт Попов – стискаме палци в понеделник.

- В Лейк Плесид, когато с „писалките“ написахте история. Имахте ли очакване за медал?

- Вече имах опит. Преди тези олимпийски игри аз на 18 години станах 24-ти на олимпийските игри в Инсбрук. Което си е сериозно постижение, особено за тази възраст. И тогава имахме един руски треньор, който периодично ме привикваше в стаята при него и ми казваше: „Абе, Иване, ти имаш всички шансове да станеш световен шампион“. Аз го гледах с недоумение, защото това ми звучеше като приказка. Постепенно успя да ме убеди, че трябва да приемам тези натоварвания, друг начин на поведение в тренировката, в тактиката, във вярата, че можеш да успееш. Той се казваше Виктор Рижинков – бил е зам.-ректор на Института по физкултура в Минск. С него бяхме в Инсбрук през 1976 г., след това през 1977-а станах световен шампион за юноши в Сен Кроа, станах четвърти на европейско. През 78-79-та влизах в тройката и в шестицата на световни купи. Завърших девети в крайното класиране след пет старта – тогава по някакви причини не участвах навсякъде, но ако имах шанс за още една дисциплина, може би щях да съм в първите 6…

- То и Топ 9 е отлично постижение.

- Тогава не се смяташе за такова, защото летните спортове печелиха медали – и щангите, борбата, гребането… Хората не разбираха, че в зимните спортове е постижение даже да се класираш 20-ти. Не искам да звучи като самохвалство, но съм печелил състезания по Скандинавия, по Западна Европа, по северните части на СССР… Участвах на много ски състезания и когато спечелвах, другите не можеха да повярват – защото за тях това е национален спорт ски бягането, не могат да преживеят, че някой друг, особено южняк от България, ще ги победи. След Лейк Плесид с някои от скандинавците станахме много добри приятели. Прочутият финландски бегач Юха Мието ми е идвал на гости във Велинград – двуметровият Юха Мието беше в МОК, отговорник на комисията по спортистите. С Иван Славков сме го канили тук във връзка с нашите олимпиади и той гласува за България. Загубихме с два гласа навремето. Аз бях в бюрото на БОК, канехме гости, изявени спортни личности, жалко, че не успяхме за домакинство. Ако бяхме успели, и спортът щеше да бъде на друго ниво.

- В България са Ви посрещнали като герой.

- О, разбира се. И с Тодор Живков имах среща – в Банкя. Тогава бях военен – те ските си бяха военизиран спорт, и отидох с униформата. Посрещна ме. Много народен човек. Пита: „Момче, ти ли си тоя от Америка, къде направи тоя фурор там?“. Викам - да, другарю Живков. А той: „Абе, гледам пагони - да не те гонят да те тормозят военните? Я ми кажи?“. Отвръщам: „Не, бе, всичко е нормално“. А той: „Ако имаш проблем, обади се! Я ела сега, там има една зала, с ядене и пиене – ще ядем и ще пием, не се знае кой плаща. Дай да вървим нататък…“. И се смее. Народен човек… Но след Лейк Плесид и московската олимпиада, която си беше кажи-речи половин олимпиада, в десетте най-добри спортисти на България аз бях на последно място. Ако десетката се правеше днес, сигурно щях да съм в първата половина, но тогава мен даже бяха ме забравили. Наградиха елитните спортисти за постиженията им с коли и парични награди през есента, а мен ме не. Но през 81-ва си получих москвича и паричната награда. А преди Лейк Плесид популярният седмичник вестник „Старт“ излезе със заглавие на първа страница „България заминава на олимпиадата в Америка - една голяма надежда и нищо повече“. Само че не бях аз надеждата, нали се сещате. Докато бягах по дистанцията, министър Мартински от ЦС на БСФС, който беше водач на групата, ми подвикваше: „Иване, орден ще ти дадеме!“, „Волгата те чака на аерогарата!“ (смее се, б.р.). С такива окуражителни възгласи ме ободряваше и ми вдъхваше вяра, но разбира се, и с викове „Напред за България!, „Напред за родината!“. Защото младите може и да не вярват, но нашето поколение спортисти наистина не се състезавахме толкова за материалните награди, колкото за честта на родината, на клуба, на родното място. На пистата бяха Трендафил Мартински, Петър Попангелов-старши и Васил Попов - тогавашният директор на Българския спортен тотализатор, с когото сме градски.

- Защо толкова години след вас и след Христо Бързанов нямаме успешен ски бегач?

- Не искам да изпадам в някакво критикарство, но от 24 години във федерацията се хвърлят най-много средства в алпийските ски, по малко в сноуборда, ски скокът се изгуби, защото вече няма и ски шанца, а ски бягането е сирак. Постепенно нашите състезатели преминаха в биатлона. Ето – Никулчина – 28-а в ски бягането, отиде в биатлона и стана трета на олимпиада. Павлинка Филипова – в десетката за девойки влезе веднъж, отиде в биатлона – с един изстрел щеше да стане олимпийска шампионка. Треньори, специалисти и цели клубове, дето има една дума, масово се преместиха в биатлона. Канят ме на състезания – даже пред моята вила на Юндола се провеждат, аз не ходя. Казал съм им, че аз на погребения не ходя. По мое време имаше лекар, имаше масажист, имаше всякакво обезпечаване – защото тази дисциплина е циклична, не е техническа, както сноуборда и алпийските ски. Аз ако бягам час и половина 30 километра, Петър Попангелов се спускаше за минута и половина. Различно е. За мене тези деца, които са там, те са герои, защото са изоставени, и любовта им към ските ги държи. Това са две крехки момчета и едно момиче. И моите уважения към тях за смелостта, силата и мъжеството да стартираш при тези асове, израснали в снега. А треньорите по ски бягане у нас са ски ориентировачи. Моите уважения към ски ориентирането, но това не е ски бягане. И там направихме световен шампион – Беломъжев, защото той е ски бегач. И сега е много добър ориентировач, жив и здрав да е! Но ние къде сме?

- Няма ли други гласове като Вашия и защо не бивате чути?

- Има, но моето поколение вече е на години. На мен също не ми се занимава. Едвам се отървах от едни други обществени щуротии – 8 досъдебни производства, КОНПИ, допреди 2 години пак КОНПИ. Миналата година ми приключи последното досъдебно производство. Финансовата година не е изтекла през октомври, но разследват защо Общината била фалирала...

- Съжалявате ли, че бяхте кмет?

- Не. Доказах, че някои неща могат да се правят и без да си от управляващата партия Направихме 140 дка паркове, главната улица от Клептуза, на много места подобрихме инфраструктурата – въпреки противодействието. Факт е, че проектите ни минаваха одобрени.

- Казвате, че любимото Ви число е 13 и в Лейк Плесид всъщност датата е 13, а не 14 февруари...

- Журналистът Асен Минчев уж проследи часовата разлика и каза, че било 14-ти, но си беше 13-ти февруари - на 13-та зимна олимпиада, а аз бях номер 13 в училище, къщата ни беше на ул. „Бачо Киро“ 13…

- Но на 13 февруари 2013 г. откраднаха част от семейните ви златни ценности…

- Хахаха, постарали са се да вземат нещо, но не взеха медала. А това пак показва известна доза късмет.

- Ски училището Ви работи, нали?

- Да, вече по-скромно, защото съм на възраст. Но и тази година съм понаучил вече доста деца. Има интерес – само да има и сняг, че с това затопляне стана малко дефицитен.

Дочо ЧАНЕВ