Следпразнично: Ален Делон, любов и син балон

В тази песен се разказва „за любов, раздяла и още нещо …“

(„Оркестър без име“)

На моите години да пишеш за любов, та „и за още нещо“, си е малко рисковано, дори комично. Вместо това, аз и моите набори, би трябвало най-задълбочено да обсъждаме ползата от приема на гинко билоба например, нивата си на захар, кръвно и най-вече холестерола - тази гадина, заради която не можеш да ядеш нито соленко, нито сладичко, нито мазничко. Може да си разказваме, та и по няколко пъти, онзи виц за трите баби, които се събрали да пият кафе, но после не само забравили, че са пили кафе, но и че изобщо са се срещали. Все още не съм стигнала дотам, но мисля, че вече съм в скоростната отсечка, а тръгнеш ли нататък ... Също така най-отговорно ще заявя на всички онези, за които подобни събития вече се мержелеят на хоризонта, да не се депресират чак толкова. Дори е забавно. Понякога.  

А сега по реда на нещата: Ален Делон, любовта и онзи син балон, за който се пее в песента на „Щурците“. И тъй като любимата група, песента им и онези сини очи (от „Двама мъже в града“), в които всички бяхме влюбени, донякъде белязаха младостта ни с романтика и много пролети сълзи, се налага да се върнем малко назад във времето.

Ще прескоча прогимназията, защото по онова време в 7-ми - 8-ми клас и дума не можеше да става за любов. Класната веднага щеше да ни изклюкари на родителите, а дружинната - направо да ни вкара за порицание в дружинния съвет (съставен от децата на най-високопартийните родители). Разбира се, че имаше любов, но тя се изразяваше най-вече в тормоз и бой. Когато някое момче харесваше някое момиче, вместо да му каже някоя мила дума, от страх да не му се смеят, го гонеше из коридорите

и го налагаше я с някой учебник, я с ученическата чанта.

Знак на внимание, сиреч! А не знаете, мили мои по-млади читатели, какви чанти имаше едно време. Като те цапардоса някой с нея, беше късмет, ако не ти пукне главата. Но тогава и пукването на главата не беше кой знае какъв проблем. На мен специално са ми я пукали два пъти, макар че бях от породата кротки, грозновати зубъри. Непредизвикано, искам да кажа.

И тъй, от дума на дума, стигнахме до гимназията. Обичам това време повече от всяко друго в живота ми - най-хубавото, най-романтичното, най-щурото. И макар че зубърът си остава зубър до живот, тогава за първи път видях един друг свят и като грозното патенце, което не се превърнало в красив лебед (има и такава приказка), дишах с пълни гърди, радвах се на свободата да съм голямо момиче (на 15) и вярвах, че светът е прекрасен! Бяхме четири верни приятелки и това, което ни сближаваше, бяха няколко простички, но важни неща - бяхме умни, държахме да получим отлични дипломи, имахме почти идентични разбирания за живота и бъдещето си, и …

момчета нямаха особено място там.

Въпреки това обаче две от нас преживяха трепетите на първата любов, романтиката на тайните срещи и скрити бележчици, съкровените терзания (обича ме, не ме обича), както и онази болка в сърцето, която ти спира дъха и си мислиш, че умираш. От любов. Може би не е необходимо да уточнявам, че аз бях в групата на другите две, тъй като, смейте се, колкото си щете, чаках принца и смятах, че напълно го заслужавам. (Така е като прекаляваш с книгите.)

Е, любовите им бяха нещастни, поне така завършиха, но изживяването не - струваше си. И това е основният принцип в любовта. Ако искаш голяма, истинска любов, хвърляй се с главата надолу и изживей мига. Но знай, че краят няма да е добър. Ще последват терзания, горчиви сълзи и безсънни нощи оттук до края на света.

И колкото и да си мислиш, че умираш, оживяваш все пак

и някой ден ти се случва отново. Живот! Той има по-богато въображение от нас. Разбира се, че е различно при всеки - едни го преживяват безброй пъти (според тях), а други - само един. И това е онази любов „завинаги“, за която се пее в песните и ни разплаква във филмите, но която в живота си не сме срещали. Не защото я няма, а защото не я виждаме и не осъзнаваме, че е там, докато я търсим.

Студентските години са най-любовните, така да се каже, защото там вече го няма онзи родителски контрол, който ни спира за това-онова и… отвързваме. И се започва като в онази песен „аз търся тебе, ти търсиш друг, той пък търси друга, тя пък търси друг.“ Само не ми казвайте, че не ви се е случвало!  Ей това, струва ми се е, е най-големият проблем на любовта - трудно се срещаме, трудно се намираме. И затова, в огромна част от случаите, тя е по-скоро несподелена, измъчена, нещастна, та и трагична. Ама… и това минава. И накрая идва време за последната.

Ама коя е и дали ще дойде, няма кой да ти каже.

Вероятно ще кажете, скъпи читатели, че този текст трябва да се нарича „Скептично за любовта“ и сигурно ще сте прави, но тъй като съм отдавна на този свят, все пак ще ви дам един (непоискан) съвет: Не отхвърляйте любовта на този, който търси вас, докато вие търсите друг. Пощадете сърцето му, обърнете очи към него, вслушайте се в молитвите му. Поне опитайте. Дайте шанс на любовта! Защото в този забързан, луд, меркантилен, и все по-виртуален, свят, тя май си отива - с бавни стъпки, объркана, изтормозена, съсипана от лъжливи клетви и обещания, изморена и безнадеждна.

Но! Дано греша.

През февруари празнуваме Деня на влюбените. Аз и друг път съм ви казвала, че не обичам празниците. Трън съм, знам! Не приемам някой да ми казва кога да ми е празник, та да празнувам с още стотици, хиляди, та и милиони. Моят празник е в различно време и по различен повод. И не зависи от календара. Денят на влюбените пък най-малко ми е на сърце. Добре, че по времето на соца нямаше такъв, иначе винаги щях да съм в групата на проливащите горчиви, безлюбовни сълзи:

Другите с гадже, аз пак сама!

Но пък подобни празници са приятен повод да поговорим за любовта.

Но не онази, „която се превръща в поезия“,

не и любовта „слязла от картините на Мане“,

а онази, която остава!

Мариана БОЙРИКОВА

/От блога „Периферно зрение“/