Благовеста Манева-Слейман е родена в Пазарджик, работила е и във вестник „Септемврийско знаме“, а от 37 години живее в Канада. Наскоро издаде книгата „Облечени в думи. Спомени от един отминал свят, част 1 Детство“ („Библиотека България“, 2025). „Написана талантливо, с богато владеене на езика, книгата разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни…“, пише рецензентът на книгата Митко Новков.
Благовеста Манева-Слейман има докторска степен от университета в Монреал, Канада, следдокторски квалификации във Франция и в университета Макгил, Канада, и е носител на гранта за постдокторски постижения от Асоциацията на франкофонските университети. Канадски и международни организации търсят експертния й опит в областта на изследванията и управлението в основаната от нея Knowledge in Power Consulting. Преди това съгражданката ни е преподавала в няколко университета, ръководила е и в канадската държавна администрация важни изследователски и политически проекти.
В „Облечени в думи“ читателят се потапя в стария Пазарджик – с маджирската махала, разхожда се до несъществуващата днес Шеста детска, тръпне пред зимната виелица под юргана, докато дядото на авторката рецитира Вазовото „Свири нощната фъртуна…“, събужда се в слънчевото утро на Великден, блестящо от чистота и празничност, и обува „лачените обувки на неутолимото любопитство“. Потапя се в безвремието на неделите, усеща магията на пейката пред дядовата къща, от която се изучава околния свят... А в този свят всичко е магическо – и огромната бабина печка, която постоянно бълва баници, тутманици и тиквеници, и загадъчната фурна, която прави страшни истории, и автобусът-змей, с който стигаш до село, и голото каменно момиче, което ненадейно се появило в скучния провинциален град една сутрин, а мнозина вдигнали неодобрително пръст към него (но пък когато изчезнало, ги накарало да осъзнаят, че им липсва)…
Наистина спомени от един отминал свят. Облечени в странна лекота. С авторски размисли между тях. Преди да ни отведе например в Тракийския хан, Манева-Слейман пише:
„Обществото се променя, а с това се менят и неговите начини да се радва и да скърби, да поема и да изразява болката и щастието на хората, които го съставляват.
И ако мнозинството от човешките същества в едно общество определят себе си като малки и обикновени, тяхната мъка или тяхната радост никога не са малки и обикновени; те са винаги големи, защото са техни, истински и неповторими, просто човешки…“
Тодор ГРОЗДЕВ
ТРАКИЙСКИ ХАН
До този момент всяко доближаване до сградата бе абсолютно немислимо за мен. Всеки път, когато с майка ми трябваше да минем покрай старата, малко прихлупена постройка, преминавахме на отсрещния тротоар, за да се отдалечим максимално. Но и това разстояние не бе достатъчно, за да избегнем това, от което родителите ми искаха да ме предпазят. Даже там, на отсрещния тротоар, пиянските гласове ни достигаха, кога като песен, кога като пиперлива псувня, но най-често като викове – кавгаджийски или тъжно-протяжни. Майка ми ускоряваше крачка, за да ме предпази от нецензурни думи, крясъци или виеща мъка, но това бе по-скоро в сферата на желанията, отколкото на възможностите.
Тракийски хан бе звучното име на кръчмата, която искахме да избегнем на всяка цена; опит, обречен на провал поради изключително стратегическото ѝ положение. Намиращ се в една от най-невралгичните зони на града, на главна пътна артерия, нещо като булевард, в непосредствена близост до тогавашната автогара и недалече от градския пазар, ханът правдоподобно носеше името си, с местоположението си в сърцето на Тракия. Той привличаше не само местните жители, но и пътуващите от и между селата тракийци. В продължение на години Тракийски хан бе не само най-достъпната, но и единствената истинска кръчма в града, запазена след като другите подобни (разбирай, долнопробни) бяха затворили врати, за да подпомогнат усилията за модернизиране и „оздравяване“ на нравите на града.
Въпреки крехката си възраст знаех, че това място бе различно от всички други, и не само заради пиянските викове, които се носеха оттам. Старата, подгърбена постройка, която го приютяваше, бе толкова вехта, че нищо чудно да помнеше и османското време. Ханът бе забележим не само със старата си архитектура и с пиянските викове, които се носеха от него, но и с мириса на кебапчета, смесен с алкохолни пари, разстилащи се надлъж и нашир из улицата и целия квартал. Този мирис на кебапчета и алкохол стоически се бореше – и често побеждаваше – в негласната битка на обонянията с уханието на хляб от съседната хлебарница и голямата квартална фурна, намиращи се точно отсреща, срещу хана.
Почти като истински хан – все пак му липсваше хотелската част! – в най-добрите си години Тракийски хан бе отворен почти денонощно, с минимални часове за отдих, и имаше голяма посещаемост. От най-ранна утрин до късно през нощта, той привличаше част от мъжете на града, които се срещаха там за сутрешната шкембе чорба или за вечерната ракия. Жените, които прекрачваха прага на Тракийски хан, бяха единици, но тези, които пазеха репутацията си, старателно избягваха мястото. Кварталните милиционери пък бяха чести гости, привиквани, за да отведат в изтрезвителното поредния преминал допустимите граници клиент.
***
Та ето го моментът, в който пристъпвам прага на градската забележителност с лоша репутация. Стискам здраво татковата ръка, а широко отворените ми очи „запечатват“ сцената и сценичните игри, които се разстилат пред нас.
Първото нещо, което ме впечатлява, е големината на помещението. Многобройните и дълги дървени маси могат да приютят големи компании. Помещението може да е голямо, но не е достатъчно за алкохолните пàри, които се надигат от масите, разстилат се из кръчмата и все повече се сгъстяват към вратата на кухнята. Оттам сервитьорите носят чашите с вино или ракия и ухаещи кебапчета, за онези, които все още могат да си ги позволят. Въздухът, напоен с алкохолни пари, е труден за дишане.
С татко преминаваме покрай маси, на които са закотвени здраво няколко компании мъже. Те пият юнашки, а изпразнените бутилки вино и бира, избутани в единия край на масата, измерват количеството алкохол и устойчивостта на пиячите. Те са заедно, но и не съвсем: всеки е потопил поглед в бутилката пред себе си, търсещ нещо, което не успява да намери. Гледам ги, но виждам или по-скоро усещам огромната тъга, която се стеле от това безкрайно и безрезултатно търсене на нещото, което им липсва.
Един от тях ме забелязва, спира да пие и, учуден, се вторачва в мен. За миг погледът ми кръстосва премрежения поглед на сините му очи, от които струи болка, каквато не познавам. Той ме посочва на другите, също заинтригувани и озадачени от присъствието на малкото дете в техния свят на възрастно нещастие. Стискам още по-здраво ръката на татко и усещам, че и той е притеснен. Дали от страх, или от алкохолните изпарения наоколо, започвам да усещам леко замайване. За щастие, кебапчетата са готови, татко бързо се разплаща и двамата припряно напускаме кръчмата, докато живналите за миг погледи на клиентите отново се потапят в търсенето на дъното на тъмните бутилки пред тях.
Тази сцена се е запечатала в спомените ми като първата ми среща с човешкото страдание. Онова, неназованото, с насочено към себе си острие на саморазрушението. Тракийски хан бе пристан за търсещи утеха в алкохола градски и идващи от близките села страдалци, място, където те можеха да бъдат заедно, да се опитват да удавят мъката си в алкохолните пàри, без да усещат непрекъснато върху себе си осъждащите погледи на другите, щастливи да пият по домовете си и в по-различна компания.
***
Новото време първо изолира, а после буквално и помете Тракийски хан, запращайки го в категорията на недостойните паметници на една безвъзвратно отминала епоха. Някогашните кръчми отстъпиха място на модерни ресторанти, закусвални, барове, дискотеки, сладкарници. Пиенето също се модернизира и стана по-изкусно, по-рафинирано. Все по-рядко можеха да се срещнат пияниците, които се надвикваха или пееха пред Тракийски хан или които се килкаха по тротоарите и често уцелваха я някоя стена, я някое дърво или стълб, преди да довършат пътя си в изтрезвителното.
***
На мястото на Тракийски хан днес има голям жилищен блок. Повечето от неговите обитатели едва ли подозират, че той е изграден върху мястото, което – във времето, в което психотерапията и други форми на лечение на човешката душа не бяха нито известни, нито достъпни за мнозинството – събираше мъката на градските и околийски нещастници и се опитваше да я изпари под формата на алкохолни пàри. Бързо движещият се влак на новото общество, стремглаво упътен към обещаното светло бъдеще, бе забравил тези градски отшелници на малката гара, наречена Тракийски хан, преди и тя – на свой ред – да бъде пометена от вихъра на бързо преминаващия влак на времето, което единствено решава кое да пренесе в бъдещето и кое да зарови в нечия памет.
Благовеста МАНЕВА-СЛЕЙМАН
/От книгата „Облечени в думи. Спомени от един отминал свят“/
