Хората в този регион винаги са били непокорни, но днес навсякъде има спад на интелигенция и на култура
ПАЗАРДЖИК. В ХГ „Станислав Доспевски“ бе представена новата книга на литературния критик Никола Иванов "Пазарджик в българската литература". Организатори на събитието бяха Община Пазарджик и Дамски Лайънс клуб „Тракия – Пазарджик“, а това е начало на замислената поредица "География на българската литература“. Книгата е разделена на две части - „Балната зала“ и „Статии и рецензии“. В „Балната зала“ (Иванов влага обратен смисъл в цитата на Нешо Бончев, че литературното поле не е бална зала, б.р.) са представени класиците на българската литература Константин Величков, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, Стоян Бакърджиев, Георги Спасов и Иван Динков. В „Статии и рецензии“ читателят се среща с 26 съвременни творци от общината.
- Г-н Иванов, разкажете повече за това амбициозно начинание.
- Наистина е амбициозно, такъв опит досега не е правен. Хрумна ми от това, че често се замислях как Пазарджик действително има такива поети. Никъде няма такава поетична мощ, избухнала на едно място, в един град. Анализирах защо е така. И стигнах до извода, че тук има много непокорни хора. Пазарджик е център на Априлското въстание, център на събитията от 1923-та, тук е най-силното в страната партизанско движение, независимо каква идеологическа и политическа оценка му даваме. Най-непокорни са тук. А литературата и изкуството е точно това.
- Тук е било и царството на бесите – жреците, които като поетите имат връзка с неведомите сили…
- Със сигурност има връзка и с това. В Пазарджик имаме и много ярки художници. Константин Величков е блестящ художник. И други художници, родени или творили тук – Станислав Доспевски, Георги Машев, Стоян Василев… Ами Димитър Казаков-Нерон – гений, който тук стана известен. Ами Рангел Стоилов – Бачо от Огняново? Много голям художник и скулптор! Ами Димитър Копривщенов от Лесичово? И не само те… Съжалявам, че доц. Петър Змийчаров почина – той можеше да напише книга „Пазарджик в изобразителното изкуство“, защото имаше талант да го направи. Аз ще пиша за пишещите от различните области и региони в България, ако Началникът горе ми даде време. Във Варна са Антон Страшимиров, Петър Алипиев, Никола Радев, Валери Станков, Атанас Липчев… В Добрич са Дора Габе и Ивайло Петров, а в Русе - Елиас Канети, Иван Цанев, Владимир Попов… Така се свързват географията с историята и с литературата. Хрумна ми идеята и понеже знам почти всички най-добри автори в страната, реших да направя география на българската литература. Познавам ги, приятел съм с най-големите. Късметът на Пазарджик е, че тези поети са се родили тук и аз съм се родил тук. Защото никой в България не може да я направи. Заради това, разбира се, първата книга трябваше да е за Пазарджик. И то съвсем логично – не от криворазбран местен патриотизъм, без лъжа и преувеличение. Просто имената са смазващи. Никой не може да каже нищо срещу това.
- Някой ще каже, че Фурнаджиев е комунистически поет, че Георги Спасов е седесар...
- В книгата съм написал студия от над 40 страници за Фурнаджиев, където тези определения въобще не важат. Той може да има всякакви политически убеждения, но талантът ги надскача. И никъде няма лозунги. Елементарните автори имат. Големият поет има една идеология – ХУМАНИЗМА. И това е. Няма ляв или десен хуманизъм. Независимо от партия, няма политическа и идеологическа доктрина, която да задоволява големия творец. Георги Спасов беше реален дисидент и то още от 70-те години. Беше член на БКП, но и в живота, и в словото си, беше абсолютно почтен, освен че пишеше чудесни стихотворения.
- Кое обединява поетите от първата част, освен непокорството и таланта?
- Характерите. Доблестта. Това да не се продаваш. Което е много важно.
- Живеем днес в едно технологизирано, роботизирано и манипулирано общество, но нямаме интелигенция, която да го води. Интелигенцията ни е комформистка и вместо да задава посоката, използва утъпканите пътища. Къде отиде непокорството?
- Навсякъде има спад на интелигенция, на култура. Кого рекламират сега? Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Рене Карабаш, Виктория Бешлийска, Теодора Димова, Людмила Филипова... Няма творци от класата на хората в първата част. Същевременно и журналистиката е много невежа. От литература сериозно разбираше Георги Коритаров, разбира Юрий Дачев...
- Защо нямаме новите Фурнаджиев, Бояджиев, Траянов? Или имаме?
- По-скоро не. Има много добри поети – няколко човека, но те не са от тези, които виждаме по студиите. Например един Иван Здравков, който е 41-и набор. Страхотен поет! Но тези не са огласени. Те самите са много скромни. И всички живеят трудно. Държавата не ги показва, защото нахалните са под прожекторите. Най-добрите никога не са най-известни. Георги Борисов е един също много голям поет. И Боряна Кацарска.
- Но ги няма гигантите? Защо? Вече не сме толкова непокорни ли?
- Много съм мислил по този въпрос. Може би и обяснението е в поколенията. Вървят поколенията, идва една вълна и после има луфт и спад. Днешната интелигенция и пишещите хора илюстрират живота вместо да го пресъздават, може би защото всичко е лесно и достъпно. Иван Динков в „Почит към литературата“ има една мисъл, че за предпочитане е поетът да има тежка съдба. Дори един Толстой, който е бил заможен и е имал крепостни, е имал труден живот. Големите живеят във вътрешна емиграция, единаци са, самодостатъчни са си, докато при бездарниците всичко е организирано, подредено. Днешните творци нямат биографии. Имам предвид страданието. Големите имат трудна съдба, включително и един Фурнаджиев. Минава за ляв, но след като напуска „Нов път“ с Ангел Каралийчев, Асен Разцветников и критика Георги Цанев, им лепват дамгата „ренегат“. Иван Динков е роден в пълна мизерия. Ако сега отидете да видите родната му къща, ще се убедите – кирпичена с две стаички. Той е единственият български автор с претопена книга – говори се за „Люти чушки“ на Радой Ралин и за „Фашизмът“ на Желю Желев, но не е вярно. Спокойно се продаваха по книжарниците в продължение на месеци. Но нито един екземпляр от „На юг от живота“ (1967) не стига до читателите.
Най-известните творци не са най-добрите. Ето Русе – оттам са Стефан Цанев и Иван Цанев. Иван Цанев е големият поет, обаче Стефан Цанев се изявява по телевизия и радия, а не може да стъпи и на малкия пръст на Иван Цанев. Труден ли е бил животът му? През 1988 г. Стефан Цанев препубликува всичките си стихове от 50-те за чекистите в „Пламък“. Освен това големите автори по принцип не могат да бъдат популярни и това е логично – защото те са трудни. Те се крият, защото са скромни и отвратени от нивото, предпочитат да си стоят на чисто. Е, да, понякога някои от големите са правили компромиси. Например един Александър Геров беше посветил четиристишие на Тодор Живков в един от луксозните сборници „Априлски сърца“, които наричаха „бонбониери“: „В теб има нещо от Левски,/ в теб има нещо от Ботев,/ и моите ръце ръкоплескат /в името на живота“. И аз го питам след промените, бате Сашо, защо ти трябваше да го пишеш това? А той се оправда: „Абе земляк, прав си, ама аз исках на тоя правешки цървул да му посоча Ботев и Левски, дано вземе нещо от тях, ама аз ли съм виновен, че той не взема нищо. Фурнаджиев си беше разтурил стихосбирката „Пролетен вятър“ заради партиен натиск и през 1974 г. Тончо Жечев и Иван Динков възстановиха оригиналите от изданието от 1924-та. При Иван Динков няма никакъв комунизъм – още през 1963-та в „Епопея на незабравимите“ пише: „Заглъхналата битка е създала/ безкласови комуни на смъртта“ – няма идеология, няма партия!
- Имате ли любима метафора или стих на пазарджишките поети?
- Иван Динков: „Никоя победа не връща мъртвите“. Това е най-великия стих в световната поезия. Юго казва: „Тоз, който падне в бой за родината, той не умира.“. Ботев го надгражда с: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“ А Иван Динков ги преодолява, още в онова време, през 1971 година, е заковал: „Никоя победа не връща мъртвите“. И това съм го написал преди 40 години – никой не е посмял да ме обори. Този стих заслужава да се сложи на сградите на ООН, на ЕК, на ЮНЕСКО. През 2012 г. имаше конференция за Димчо Дебелянов в Копривщица. И предложих на кмета на града да сложат гениалното двустишие на Иван Динков за Дебелянов – „След смъртта на Димчо Дебелянов/ ангелите вече нямат хор“, като го преведат на английски за чужденците, които посещават музея. Това е родството и братството между поколенията български поети. И те ме послушаха. И двустишието е в стаята на къщата-музей – и съм виждал чужденци, гледат и започват да цъкат.
- Да поговорим за творците от втората част на книгата?
- Всички са талантливи, над средното ниво. Иначе има стотици пишещи, знам, че някои ще реагират, че не са в книгата, но тези хора заслужават да бъдат вътре. Някой от тях може да прескочи и в първата част, знам ли. Но повечето още пишат. И дай, Боже, да напишат. Пазарджишките млади имаха късмета, защото Иван Динков беше единственият от големите български поети, който не прекъсна връзката си с Пазарджик. Изглежда тук се зареждаше. Идваше редовно и аз ги събирах и ги срещах с него. Някои бяха още ученици. Това е огромна привилегия. Докато един Коста Павлов или Борис Христов например в Перник въобще не ходят… Пазарджик има и великолепна преводаческа школа – Пламен Хаджийски преведе Рилке, Марияна Ганчева – Белла Ахмадулина, Иван Есенски - Бродски... За съжаление не познавам повечето от младите творци в другите области на страната и там ще се спра само на класиците и тези, които имат литературноисторическо значение. А освен тази книга за община Пазарджик, ще напиша отделна книга „Пазарджик в българската литература“ и за областта – като ще включа плюс тези осем в балната зала и от Панагюрище - Нешо Бончев, Павел Вежинов, Александър Геров. От Стрелча Богдан Овесянин, Милош Зяпков от Ракитово и Любен Каравелов и Димчо Дебелянов от Копривщица. Такава кохорта къде другаде ще видиш?
Тодор ГРОЗДЕВ
