Първото българско велико народно събрание на Оборище озари със светлините си народните бъднини. Без събранието на Оборище нямаше да има въстанието и националното ни възкресение – блян на народни будители, въжделение на легендарни хайдути, цел на обрекли се на отечеството революционери. Този парламент е проява на историческата обусловеност на българското националноосвободително движение. С неговото провеждане се поставя началото на парламентаризма в България. Със своя демократизъм и единомислие при отстояване на националната кауза, остана недостижим в по-късната история на българската държава.
Оборище е могъща проява на държавнотворческите традиции на народа ни
А колко са народите по света, проявили такива способности в условията на чуждо национално и политическо робство? На Оборище народното представителство даде мандат на апостолите, който изпълняват, принасяйки се в жертва пред олтара на свободата. С този подвиг равняват делата си всички оборищенски депутати, за които Захари Стоянов ще напише:
„Мойте оборищенски депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения – искам да кажа прогонни пари – на които бяха турската бесилка и заптийският камшик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.“
Прозрението на летописеца се базира на наблюденията му върху политическата действителност след Освобождението.
Неизбежна е съпоставката между оборищенските представители
и представителите от Великите и Обикновените народни събрания в Княжество България. Историческите факти са красноречиви. От 78-те народни представители на Оборище трима са обесени след потушаване на въстанието, 12 загиват в сраженията, 20 са вкарани в затворите на Пловдив, Пазарджик, Търново, София и Одрин, а 10 са заточени.
Много са форумите, на българските национални революционери, предхождащи Оборищенския парламент. Но нито Добродетелната дружина /1854-1877/, нито Одеското българско настоятелство /1854-1877/, нито Тайният централен български комитет /1866-1868/, нито Българският революционен централен комитет /1870-1875/ или Гюргевският революционен комитет постигат такова представителство на народа, каквото го има на Оборище. Този парламент се осъществява с 19 земеделци и скотовъдци, 13 занаятчии, 29 търговци, 4 свещеници, 12 учители 1 лекар.
От всичките 78 представители само трима са бедни
С групата на богатите и заможните се формира представителство, предпоставящо характера на предстоящото въстание като буржоазнодемократична революция.
Макар че го няма механизмът на прекия избор, че това са упълномощени от революционните комитети дейци само от Четвърти окръг, а другите окръзи са условно представени в лицето на Георги Икономов и Захари Стоянов, с решенията си събранието на Оборище поема отговорност за съдбата на България. Ако го няма това събрание не би била възможна организираността на това въстание, отличаваща го от всички предишни опити за освобождение със собствени сили.
На Оборище надделяват републиканските идеи за държавно устройство
и органи на управление в свободна България. Народното депутатство е изцяло подвластно на идеите на буржоазно демократичните революции с ръководната роля на заможната класа и широко участие на народните маси. Така както се случва в Англия /1640-1660/, във Франция /1789-1794/, във Франция и Германия /1848/. Не са му чужди и идеите на Парижката комуна /1871/. Те са изповядвани от Ботев, Левски, Бенковски и останалите революционери-демократи, които отстояват републиканските форми на управление, като бъдещо политическо устройство.
Тази съвкупност от идеи става отправна точка за мисли и действия на революционното представителство. Те се ръководят от Ботевото кредо, че „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ“. От своя страна
тя кореспондира с управленческите традиции на народовластие,
„...за които още Прокопий казва, че българите не се управляват от един човек, а от старо време у тях съществува народовластие и както при мирно, тъй и при тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на общо обсъждане.“
Взетите решения на събранието намират политическа реализация в действията на Военния съвет и Привременното правителство по време на Десетдневната република. Предисторията на идеите за народовластие на Бенковски научаваме 39 години по-късно от спомените на Михаил Маджаров – племенник на апостола.
„... За бъдещата организация на свободна България – пише Маджаров – аз поддържах едно
умерено конституционно управление под ръководството на един чужд принц
и под покровителството на великите сили, а той изказваше възгледи твърде радикални. Никакви принцове и никакви чужди покровителства не допускаше той за излязлата от нашата собствена революция страна. На моя възглед за нуждата от една чужда династия той предпоставяше най-крайната форма на републиката. Той се съгласяваше с мен, че нямаме аристокрация, нито управляваща класа, че между нас не се издигнало нито едно лице с авторитет, което да се постави начело на управлението, но казваше, че имено затова нам се налага една република. Един чуждестранен принц ще дойде в България със своите чужди идеи, със своите дворцови нрави. Той ще иска да ни направи каквато е неговата класа – разкошни, развратни и надути. Няма народ по-пригоден за република, отколкото е нашият. Махни само турската власт и републиката е готова, тя съществува в нашите села, в нашите общини. Че кой управлява досега Копривщица? Неграмотният ага ли ?“/Българска сбирка, 1915/
Политическата прогноза на Бенковски за „умереното конституционно управление“
изцяло се потвърди от българската политическа действителност след Освобождението. „Търновската конституция/1879/ обявява личността на монарха/първоначално княз, а след провъзгласяване на независимостта на България/1908/ цар/ за свещена и неприкосновена, освобождава го от всякаква наказателна и гражданска отговорност. Монархическият институт се превръща в решаващ фактор в политическия и обществен живот в страната.“ България става конституционна монархия.
С течение на годините силно се ограничават конституционните права и свободи на гражданите,
потъпкват и нарушават се и принципите на парламентаризма. Алтернативата за чиста и свята република трябваше да бъде изстрадана в три национални катастрофи /1913, 1919, 1944/ и един тоталитарен режим /1944-1989/.
Днес е повече от ясно, че социално-икономическата и политическата криза в посткомунистическа България може да бъде преодоляна по пътя на духовното оздравяване на нацията. „Ако целият български народ би могъл да мине през Оборище, той би се очистил от някои отрицателни прояви, присъщи на човешката душа.“ С тези думи Никола Логофетов, адвокат, участник в три войни, главен редактор на вестник „Земеделско право“ и председател на 25-то Народно събрание, определя ролята на Българския Йерусалим. Само така ние бихме надживели материалната криза на прехода, която „И за средно интелигентния човек е повече от ясно, че ... е резултат преди всичко на духовния упадък на един народ“. Последната мисъл, изказана от толстоиста Георги Шопов по повод кризата през 20-те години на миналия век, е още повече актуална за сегашното политическо безвремие.
За да се предпазим от нови пагубни грешки и се извисим над политическата пошлост и партизанщина днес ни е необходима пречистващата духовна сила на Оборище.
Георги КЕРКЕНЯКОВ
