„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
В поредица морски статии ще ви пренесем на морето. С пазарджиклии и с момчета от други места в продължение на години се установихме в Каваците – местността с едноименния легендарен къмпинг. В миналия брой говорихме за секса, нудистите и морската романтика. Разказахме как Лачо от Пазарджик победи на канадска борба на плажа олимпийската легенда Боян Радев в епична едночасова битка. Знаете вече иак първият български космонавт Георги Иванов завърза дружба със спасителите и заради тях даде идеята за конкурс за най-красиво тяло. Самите пазарджишки спасители пък имаха основен принос в зората на организираното водно спасяване на новооткрития курорт Слънчев бряг от новата Водноспасителна служба към БЧК.
Морето прави хората по-свободни, по-широкоскроени, по-активни и инициативни. И ние спасителите-пазарджиклии на Каваците, които бяхме израснали край река, гребяхме с пълни шепи от нашето море. То отключваше у всички нас и авантюризъм, и романтика, но и находчивост. А някои от колегите и приятелите на морския бряг проявиха такава находчивост, че бе достойна поне за паметна плоча.
Като първите камили-туристическа атракция
Десетилетия преди сегашния „Камел парк” с камили на Слънчев бряг двама братя от Пазарджик измислиха това чудо. Ако питате ИИ, ще ви каже, че първите камилари, печелили от туристите на Черноморието, са тракийските камилари Кръстьо Карпезанов и Димитър Гадаков от Тополовград. Но не е така. Тополовградчани водеха камили по Слънчев бряг по плажовете на Несебър, Слънчев бряг, Созопол и Свети Влас, но първите камили, разхождали български и чуждестранни летовници, бяха пазарджишки. Братята Ванчо и Наско вкараха в обращение снимката на „фараони“ върху камила и тя стана сред
най-популярните сувенири от морето по онова време
Не отричаме „камилския“ принос на тополовградчани на морето. Тракийските българи, бежанци от Беломорска и Източна Тракия, които се заселват в Тополовград (Каваклии) през 20-те години, пренасят животните със себе си и ги ползват за превоз, а и днес в герба на Тополовград има камила. Но и в Пазарджик кервани с камили са преминавали още от 15-и век от Мала Азия. А историческите хроники и изследователи като Константин Иречек описват, че в Пловдивския и Пазарджишкия край местни земеделци понякога използвали камили за оран на нивите и за пренос на тютюн заради огромната им издръжливост. Наско Фотото и Ванчо (той е по-малкия брат, викахме му и Камиларчето или Камилата) превърнаха камилите в „артисти“ по морето. Купиха първо една, после още една бракувани камили от цирка.
Бяха криви, спаружени, тъжни, куцаха, особено едната. Ама на морето живнаха и те
Братята бяха фотографи, ама какви само фотографи! Първият им апарат бе една съветска „Смяна“, купена от циганин, който го намерил (може би го беше откраднал от руски турист)... Взеха камилите и започнаха да щракат купища снимки с туристите. Скоро атракцията мина под шапката на „Балкантурист“. Цял ден въртят камилите по плажа, а вечер ни черпеха в казиното с ледени айряни. Черпят ни, защото през деня минаваха от пост на пост, дебнейки къде има повече майки с деца, а ние им осигурявахме „кордон“ да минат без да развалят рахата на лежащите под чадърите. Обикаляха и детските пионерски лагери – там наставаше голямо оживление и камилите се превръщаха в детски пързалки…
По едно време Наско искаше и мечка да купува и да пуска на плажа,
но управителят на обекта Керков не му разреши. Екзотичните животни бързо се вписаха в атмосферата на Слънчев бряг и Каваците през 60-те. През зимата, обясняваха братята, камилите стояли при кравите и поминували добре. Самите фотографи пък всяка зима си караха в Германия като царе, защото добре печелиха от „корабите на пустинята“. Наско се хвалеше, че камилите са му направили къщата до Пожарната. И защо не? Пазарджик от време оно си има вземане-даване с гърбавите чифтокопитни. Пък навремето в нашия квартал в Пазарджик един звероукротител имаше за домашни любимци питон и лъв. Винаги на пръсти минавахме край оградата на Димитър Панов… Но камилите на братята и през лятото живееха добре. На плажа ги завиваха със сенници, задигнати от чадърите, винаги имаха кофа студена вода, а след работно време животните почиваха на сянка в гората, почистени, нахранени. Иначе преди камилите двамата продаваха вишни на морето.
На морето имаше боллук от енергични, дръзновени, интересни и инициативни хора. Понеже не можеха да постигнат американската мечта, постигаха тяхната си черноморска мечта. Като нашият колега-спасител Тодор Комсалов от Мало Конаре. Той бе един от нашата първа смяна спасители и беше професионалист на поста, обаче и рапани продаваше.
Затова му викахме Тошко Рапана
– но и защото като същински рапан по 3-4 минути стоеше под водата, докато вади рапани. Тошко първо си играеше и подаряваше морските охлюви на децата, но после проумя, че това са пари. Зарибяваше малчуганите – зареди по пясъка рапаните, децата минат, ококорятсе, вземат ги, после ги губят, разплачат се и водят майките си на същото място да търсят нови. А Тошко вече е наредил на една дъска до поста купчини рапани - мокри, блестящи на слънцето… Как да не си купиш - само пет кинта парчето! Гмурка се под водата, след 4 минути излиза с пълна мрежа... На ден вадеше по сто лева от рапани. Тошко се ожени в Германия, сега живее там и макар да е към 80, е воден спасител в хотел, но в басейна му няма рапани…
Ами колегите софиянци, които бяха асистенти в МЕИ? Големи изобретатели! Митака и Арменеца, които – ако помните, имаха идея да разграфят морето на квадрати, отдолу да има мрежи и с копчета механизъм да изхвърля от водата давещи се… Единият бе ДВГ-инженер, а другият – слаботоков специалист. Единият оправяше двигателите на рибарските лодки, че даже пригаждаше двигатели от моторни косачки, а
другият измисли първия гофретник в България
Той майстореше котлони и бързоварчета от подръчни материали или направо боклуци – бързовари много се търсеха от майките с бебета, защото тогава на Каваците нямаше водопровод и морската вода в легени и кофи беше студена. И понеже гофретите тогава бяха западна екзотика – колегата ми направи първия гофретник от… две ютии и глинена плоча. И така тези находчиви копелета продаваха царевица и гофрети. Вечерта приготвяха материала, а сутринта го зареждаха на масата при поста (там цъфваше и дъската с прясно извадените рапани на Тошко). Идилия!
В предишна статия стана дума за Бачетата – братята-близнаци от София. Единият отговаряше за водните колелета, а другият продаваше сладолед
Печелеха добри пари и извън касовите бележки. На човек му струваше 15 лева за един час разходка с водно колело, но времето е разтегливо понятие… А пък децата, които си купуваха сладолед се чудеха защо като натиснат по-силно с език топката, тя рязко потъва – ами щото сладоледаджията е стискал чашката като я е пълнил, за да не слиза сладоледа надолу. Бачетата бяха големи образи. Гледали сме ги тайно как делят парите от дневния оборот вечер. Като стигнат до стотинките, започват да отбират белите и едрите бавно и внимателно – сякаш чистят леща. Като съберат едрата купчина, единият вика: „Бате, тая половина на нас“ и я придърпва, и после казва тържествено: „А тази другата – на държавата“ – и бута останалите жълти стотинки настрана. Капии!
Пазарджиклии бяха професори по чейндж
Помагахме им да обменят пари, а после те станаха факири в тази дейност и така си вадеха хляба. Защото чужденците първо нас, спасителите, търсеха за обмяна на валута. Имаха ни доверие. Ние посветихме в тайната тарикати от Пазарджик, запознахме ги с правилните хора. И те станаха номер едно в тази нелегална дейност по Южното Черноморие - правеха по един куфар пари на сезон. Един от тях и сега е в Пазарджик, друг е в Канада, е трети е в Германия – там се ожени за една бабичка. Спасителите имахме влияние и неизменно правехме услуги. И да не искаш пари за това, не можеш да се отървеш от подаръци. Аз например уреждах евреите - имам братовчед в Израел и всички негови познати идваха при мен на море. Осигурявах им стаите в хотела – на Каваците имаше само един мотел, с 30 стаи, и винаги беше пълно. В замяна на хотела те пък ми носеха дънки, блузки, които се търсеха на пазара за луди пари. И като се върнеш от морето с два чифта дънки, продаваш единия и изкарваш зимата.
Но не оставайте с впечатление, че спасителите са занемарявали задълженията си. Не! Тези „комбинации” бяха нещо странично, за кеф и смях. Школата на Пазарджик винаги е била образцова.
Чудесно е, че имаме талантлива млада смяна сега
Миналото лято „Знаме“ разказа историята на учениците, работещи на плажа на Свети Влас Атанас Ставрев и Димитър Колчаков, които спасиха човешки живот. Браво! Това са днешните герои! Освен тези младежи, и белокоси пазарджиклии-спасители на морето имаме и в момента, макар някои от тях да застанаха на пост на стари години. Сега на Синеморец е многократният шампион по борба класически стил за ветерани Николай Видов, актьорът Александър Пасков продължава да държи буя на Шкорпиловци, макар да не са сред доайените-спасители. Ангел Ангелов – художникът и собственик на Арт център и галерия „Вагабонд“ в Пазарджик, този сезон се отказа, но той откри плажа в Синеморец. В Созопол пък първи отвън (още преди нас на Слънчев бряг) проби Стамат Стаматов – тогава спасители на морето бяха само местни хора.
Стамат се сбил с някакви бараби там, после стана техен човек
Бе на централния плаж заедно с един Костас, после на източния плаж на Созопол. Пазарджиклиите Ангел Фърцов и Ян Майер бяха първите външни спасители на Албена. Ние се установихме в Каваците, а след нас дойдоха други момчета. Като Трифон, от известната пазарджишка фамилия на Попковачевите. И той бе авантюрист и участваше в конкурсите за красиво тяло, инициирани от космонавта Георги Иванов, за които разказахме неотдавна. Бе десетобоец и спасител, а сега е в Канада. Пазарджик имаше водеща плувна школа – няма да припомням успехите на всеизвестните ни легенди като Соня и Георги Дангалакови, Стефан Георгиев и Наташа Христова, но ще спомена един
Йордан Пендев - световен шампион по водно спасяване
Той беше най-добрия делфинист в България, нямаше кой да го бие на бътерфлай. Работеше в млекокоопа като склададжия, а освен активен спортист, всяко лято бе на морето. И като пенсионер бе в басейна – спасител в Пазарджик. Или Ангел Пепелянката (Ангел Пепелянков, брат на председателя на федерацията по модерен петобой Андрей Кузманов, б.р.), титулуван петобоец, участвал на олимпиадата в Мюнхен през 1972… От първата наша вълна спасители пък Кольо Мишев от Мало Конаре и днес надува свирката. Той е спасител-легенда и макар да е 80-годишен, в момента е на пост на Златни пясъци. Там сега палачинки продава Ицо Бояджията от Пазарджик.
Методи ПЕШУНОВ
