„След съвестта и стиховете
Едва ли има трети ад...“
Иван ДИНКОВ
Избрах тези горещи изповедни думи на един от най-даровитите и популярни поети на нашето съвремие, защото , струва ми се, те звучат като особен надежден ключ, който ни отваря вратичката към неговата дълбока философска, творческа и човешка същност. На 26 август времето отброи 95 години от появата му на бял свят. Неслучайно за поета от Смилец са писали, мнозина по различни поводи. С тези мои твърде скромни редове нямам намерение да предлагам задълбочен аналитичен литературно-критичен очерк за Иван Динков. Възползвам се от неговия недоживян юбилей, за да върна нашите съвременници към някои значими страници от неговото битие. А за това ми помогнаха многобройните срещи и разговори с поета в продължение на няколко десетилетия, отразени и в документално-мемоарната ми книга „Иван Динков – отблизо“.
А да се пише за Иван Динков, е наистина нелека задача. Не по-лесен е и житейският му път, тръгнал от будното средногорско село, напускайки бедното семейство на баща си, бай Динко Налбантина, за да учи право при непоносима мизерия в големия столичен град. Макар че грабва в ръцете си диплома за юрист, намира своето призвание на литературното поприще, с постоянна оскъдица и хронично гладуване в средата на млади творци-съмишленици – Михаил Берберов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Любомир Левчев, Никола Инджов и други сподвижници, обитаващи спасителния „таван“-убежище на ул. „Иван Рилски“ 30 в столицата. Динков постъпва на работа като редактор през 1958 г., печата и първите си стихотворения във в. „Народна младеж“. Дебютната му стихосбирка „Лична карта“ /1960/ впечатлява силно читателските ни среди. Повлиян от героиката и романтиката на антифашистката борба, младият творец от Смилец се настройва на обичайната за онова време творческа вълна и издава забележителната си поетична книга „Епопея на незабравимите“/1963/, която буквално се разграбва по книжарниците, посрещната възторжено и от литературната ни критика. Обзет от антифашистката тема, издава и популярните за онзи период биографични очерци за Атанас Манчев и Стоян Мураданларски.
Редакторът от „Партиздат“ се насочва постепенно към работа над произведения с насъщна и актуална литературна проблематика, извиквайки на живот завидния си творчески потенциал. И ето ги на бял свят шеметно завладяващите му „На юг от живота“/1967/, „Хляб и трохи“/1970/, „Антикварни стихотворения“/1977/, „Почит към литературата“/1980/, „Моминството на войниците“/1983/, „Цветя за махалата“/1984/… В тези издания Иван Динков показва внушителния си ръст на завладяващ литературен творец, атрактивен със смелото си оригинално талантливо перо както в тематичен, така и в художествено-естетически аспект. Истински бум през 1986 г. предизвика автобиографичният му роман „Навътре в камъка“.
Твърде ласкаво посрещат още първите му успешни изяви Добри Жотев, Борис Делчев, Александър Геров, Яко Молхов и мн. др. Да не говорим за огромните усилия, които положи по-късно Никола Иванов за популяризиране на неговата личност и появата на нови творчески издания.
Това необичайно гостолюбиво възторжено приемане на перото му отприщва творческия потенциал на Динков и през 90-те – „Повторения“/1990/, „Проверка на каруците“/1990, „Славянски псалми“/1991/, „Поетични самоубийства“/1993/, „Покрай кадифето“/1993/, “Урна“/1996/, „Спазми от отечеството“/1999/… Той вече бе на литературния ни Олимп. А разковничето за респектиращото му извисяване е не само в завидното му дарование, но преди всичко в умението му да вниква в самите дълбини на социално-икономическите, нравствените и духовни процеси на обществото ни, в душевността на нашия съвременник, народопсихологията на българина, за да ги отрази добронамерено по ивандинковски в поетичните си и прозаични творби. Критиците отбелязват дълбокия философски замисъл, изразен нерядко с иносказателни похвати и енигматичност. А това несъмнено прави поетичното му слово трудно „смилаемо“ за обикновения читател. Характерно за Иван Динков, както споделят изследователи, са дълбокото преживяване, тревожната напрегнатост, драматичният конфликт, върху които са изградени най-добрите му стихотворения.
Иван се възторгваше от социално-икономическия възход на родината ни навремето, но преживяваше болезнено недъзите, моралните деформации в социалистическа България. Той страдаше и болееше от промъкващите се в обществото ни социални неправди и нравствена уродливост, затова и неслучайно бе инкриминирана от цензурата книгата му „На юг от живота“.
Паралелно с нарастващия му авторитет, поетът от Смилец все повече се сродяваше с родния си Пазарджишки край. Логично стана и един от най-ревностните учредители през 1985 г. на местното писателско дружество. Междувременно бе удостоен за носител и на първото издание на престижната национална награда за поезия, посветена на Никола Фурнаджиев. Това още повече го приобщи към духовния живот на града ни. Разказвал съм в „Знаме“ за нашето приятелство и гостуванията му. Иван беше рядко общителен, земен и достъпен, с удивително топло чувство за хумор, обичаше срещите с приятели, читатели. Отнасяше се с подчертано уважение и към чашката, така понякога е и осъмвал на маса със сладкодумни събеседници. Остана верен на своите непоклатими идейни и естетически позиции, но се намериха люде, които сътвориха и показаха през 2014г. документален филм за Иван, в който внушават на нашата общественост един преиначен неправдоподобен портрет. Но този необективен тенденциозен филмов разказ се оказа безсилен да припише ново „вероучение“ на големия поет от Смилец, който и през безпардонните „демократични“ промени, остана верен на себе си. Преди време написах:
„И днес, възкръснал в бронзов монумент,
преглътнал купища беди, злини,
безмълвен срещаш своя 90-ти рожден ден,
надежда вдъхваш в новите горчиви дни.
И пак духът ти силен ни внушава
със мисъл мъдра и могъща –
човекът да се уважава,
че „никоя победа мъртвите не връща.“
Продрум ДИМОВ
