Наближава 1 октомври – Денят на поезията.
По този повод припомням, че на същата дата, но преди 41 години (1985) в Пазарджик се състоя Национален празник на поезията. Три дни по-късно, на 4 октомври 1985 г. година беше учредено пазарджишкото Дружество на писателите. То се превърна в мечта за много от пишещите в града и областта, защото членуването в него означаваше „легитимност“ на творчеството им, възможност за обмяна на идеи и участие в различни инициативи.
В началото на всяка календарна година Дружеството канеше авторитетен литературен критик или творец да направи оценка на художествената „продукция“ на неговите членове; организираха се литературни четения, премиери на нови книги от членове на Дружеството, срещи с популярни писатели от столицата и страната.
В историята на Дружеството се случи нещо, което беше едновременно комично и отблъскващо. Тъй като ръководството му упорито отказваше да проведе отчетно-изборно събрание, за което времето беше просрочено, ние, голямата част от членовете му, организирахме общо събрание (м. май, 2000 г.), на което имах честта да бъда избран за негов председател. Особено силна бе подкрепата за мен от велинградчани (Ангел Горанов, Ангел Пачалов, д-р Александър Попов, Анна Маргова, Георги Аврамов, Иван Коев). Когато обаче отидох в съда да го регистрирам, се оказа, че НАШЕТО Дружество е вече… регистрирано. Оказа се, че част от пишещите колеги УЖ са направили събрание, на което са избрали нов Управителен съвет. Ще си позволя да цитирам абзац от статията ми „Колко много поети“, публикувана във в. „Знаме“, бр. 150 от 7 август 2001 г.:
„Протоколът на онова декемврийско „събрание“ (1999 г. – бел. моя) разиграва уникален негов ход – с вземане и даване на думата, с изказвания, с предложения…Втрещяваш се, когато четеш, че са присъствали поетът Първан Стефанов (от години не е идвал в града ни), Иван Динков (самият той се изненада от своето „телепортирано“ участие в това събрание) и още много, оказали се с рядката способност да присъстват по едно и също време на две места. Този протокол е едно своеобразно литературно сътворение, един необичаен сценарий за съвършено отчетно-изборно събрание. Оказа се, че тази хартийка елиминира волята на огромната част от Дружеството на писателите, че е загърбено общото ни събрание от месец май, на което присъстваха (тялом, а не духом) 35 членове на Дружеството и бе избрано ново ръководство. Стигнахме до комичния печален факт в града ни да има две дружества. „Колко много поети!“ – бе възкликнал един познат на всички ни поет“.
Тъй като ставаше дума за подло „приватизиране“ на Дружеството ни и неговото наследство, започнах съдебна процедура за отмяна на предишната му регистрация със съответните доказателства. Решението беше в моя полза, тоест в полза на истинското Дружество и неговите членове. Тогава нашите опоненти основаха СВОЕ дружество/сдружение на името на поета Иван Динков.
И така, онези, които опитваха перото си в различни литературни жанрове, вече имаха възможността за избор: Дружество на писателите „Д. Бояджиев“ или Сдружение на писателите „Иван Динков“.
От десетина години насам – и за това ми е думата! – и двете дружества съществуват само формално. Те имат собствени „офиси“, в които (особено „сдружението“) не се случват никакви дейности – като изключим камерните „вътрешни“ четения за Деня на поезията и коледното тържество, на което председателите неизменно се преизбират (а и кой би се осмелил да ги критикува в предпразничен ден като този!).
Това са „хартиени“ писателски дружества, преди всичко онова с името „Иван Динков“ – абсолютно формални, привидни, измислени. Тяхната дейност се изразява в правото им „институционално“ да предлагат свои членове (най-вече приятели) за литературни награди и почетни отличия, връчвани от Общината и Общинския съвет. Епизодичните премиери на нови книги са организирани от самите автори с надеждата за обществено и властово внимание. „Сезонното“ издание на в. „Метафора“ публикува скромно някои от местните автори и много по-натрапчиво други, с които „главният редактор“ има по-специални отношения.
Останаха назад в миналото най-силните години на Дружеството, когато установихме контакти с писателите от гр. Серес, Гърция и гр. Салерно, Италия. Наши автори гостуваха на колегите си от Гърция и Италия и бяха преведени на гръцки и италиански език с финансовата помощ на Общината. Участвахме в международните литературни конкурси, организирани от гр. Салерно, на които имаме пазарджишки лауреати. И пак там, в миналото, остават спомените за вълнуващи литературни четения, за истински срещи с читатели и почитатели на Словото, домакинства на Националния празник на литературата…
… И в тази тишина на „дружествените“ без-действия самотните бегачи на къси или по-дълги литературни упражнения упорито следват таланта си без оптимистични очаквания за признание.
Георги К. СПАСОВ
--900--230.webp)
