Уморително е да се спори с предубедени, силно честолюбиви и самовлюбени личности. Такъв е и Тодор Каракашев, опитал се да ме окепази в писанието си (няма да го нарека „пасквил“) за работата му като председател на Дружеството на писателите, в чийто „отчет“ се включва абониране за „Словото днес“ и прекарване на интернет в офиса!
Бил съм, пише Каракашев, за „кратко време“ председател на Дружеството и нищо не съм направил. Бях няколко мандата председател и напуснах, когато бях поканен да работя в Общината. А направеното от мен и колегите ми е много: празници на поезията, представяне на книги на наши членове, четения, гостувания, участия в общински културни събития… Аз бях инициаторът за издаването на в. „Метафора“ (днес еднолична собственост на Каракашев), избрах му и името; започнахме издаването на сп. „Марица“, солидно представителство на поети, писатели, фотографи и художници, посрещахме доказани майстори на писменото слово…
Но по-добре да мина към другите твърдения.
Каракашев арогантно и съвършено несправедливо омаловажава творческите ни връзки с автори от Гърция и Италия. Ние оставихме следи: взаимно преведени книги, награди, приятелства. (Е, сега вече всичко това е унищожено). Стелиос Саривасилис от гр. Серес е популярен у нас, награждаван е, участвал е в множество срещи с български почитатели на поезията му. „Посредствените“ писатели от Италия са проф. Елена Острика, поетеса и художник, Пина Зосиа, Виторио Песка – носители на различни награди за литература. Връзката с тях, казва Каракашев, била дело на „една госпожа, българска гастарбайтерка, работеща там“. „Гастарбайтерката“ е Виолета Дулчева, авторка на книги с поезия и проза, превеждани на италиански, фотографка с престижни изложби у нас и в чужбина. И да, тя наистина осъществяваше тази плодотворна творческа връзка с гр. Салерно, но тя би била невъзможна, ако не беше намерила подкрепа (преди всичко финансова, и преди всичко - нека да е нескромно! – чрез мен в качеството си на директор на дирекция „Образование и култура“).
Каракашев беше един от най-постоянните ми посетители, докато работех в Общинската администрация. Търсеше подкрепа за Дружеството и я намираше в пълна степен в мое лице. Даже го посъветвах (за което страшно съжалявам) да отвори сметка на Дружеството, на която Общината ежегодно да превежда по 10 000 лева за дейности. Помолих Георги Връбчев, член на нашето дружество, юрист, да му помогне за откриването на тази сметка. И той се отзова. И сега идва най-интересният въпрос: наистина къде са, Тошко, тези 10 000 лева, като ЕДИНСТВЕНО ТИ имаш право да ги теглиш от банката?
(Ще ми се и Каракашев да каже за себе си това, което аз ще заявя с чиста съвест: НИКОГА ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ СЪМ „УСВОЯВАЛ“, ПО КАКЪВТО И ДА Е НАЧИН, ОБЩЕСТВЕНИ ПАРИ!)
Бил съм „непознат“ за Съюза на българските писатели. Нагло и… смешно. Членувам в Съюза далеч преди Тошко, познавах се както с предишния му председател (Николай Петев), така и със сегашния – Боян Ангелов, на когото съм рецензирал книга при кандидатстване за финансиране от Община Панагюрище и той е включил, с мое разрешение, някои от тях в свои издания; Съюзът на българските писатели даде годишната си награда за издадена книга през 2011 г. - книгата „Записки на потърпевшия”, на „непознатия“ Г. К. Спасов, награда на в. „Словото днес” за поредица от хумористични текстове (2015 г.), редовни публикации в „Словото“ (ще си спестя другите награди, между които Националната награда „Райко Алексиев“ с жури от Съюза). Има нещо странно: когато оборваш очевидно неверни, несправедливи, злобни нападки и твърдения, като че ли постепенно се превръщаш в обвиняем, който трябва да се защитава.
Ще завърша: никога не съм търсил познанства с „известни“ личности, нито съм парадирал, че познавам такива.
Съпоставянето между мен и Каракашев като председатели на Дружеството може да продължи, но аз знам, че не той, не и аз сме окончателните и меродавни със заключенията си съдници за делата ни – това е работа на всички негови членове и на…времето.
ПП
Познавам Каракашев от началото на 1980 година, когато работехме заедно в Окръжния пионерски дом – аз като директор, той като мой подчинен. Нямаше по-некадърен и по-мързелив служител от него. Дори съм го наказвал. Е, няма как това да бъде забравено и простено.
Георги К. СПАСОВ
Бел. ред. Публикуваме текста без редакторска намеса. Позицията на Тодор Каракашев може да прочетете ТУК. В петъчния книжен брой на „Знаме“ очаквайте още коментари по темата за двете дружества на писателите в Пазарджик
